Щом всичко в лагера беше уредено и началниците влязоха в добри отношения с монасите, Мек Нимур издебна удобен момент и издърпа Никълъс настрана от двете жени.
— Отсега нататък моята работа ще е да бдя над сигурността на обекта. Трябва да сме готови за още някой рейд като онзи върху лагера ви или клането в манастира. Ного и горилите му са все още наоколо. Няма да мине много време, преди да научат, че сте се върнали в Долината. Когато полковникът дойде, ще има кой да го посрещне.
— И аз винаги съм си мислел, че повече ти отива автомат, отколкото кирка — съгласи се Никълъс. — Само ми остави Тесай, ако обичаш, имам нужда от нея.
— Не че аз нямам… — усмихна се Мек и поклати глава замечтано. — Едва напоследък си давам сметка колко много държа на нея. Ти ще се грижиш вместо мен. Всяка вечер ще минавам да я проверявам.
Той изведе хората си в гората и ги разположи в защитни позиции около пътеката и в близост до лагера. Когато Никълъс вдигнеше глава от работата си, често забелязваше тайнствените движения на някой въоръжен негър, заел наблюдателния пункт в горния край на дола. Чувстваше се по-спокоен да знае, че някой се грижи за безопасността му.
Както беше обещал, Мек се появяваше почти всяка вечер в лагера и често Никълъс слушаше в тъмното как от навеса, който двамата споделяха с Тесай, се носи гърмящият смях на другаря му, съпроводен от звънливия глас на любимата му. В подобни нощи трудно го спохождаше сънят, преследваше го мисълта за Роян — толкова близо до него и все пак толкова далеч…
На петия ден дойдоха още триста души работници — същите, които Маи Метема им беше обещал като подкрепления за по-късно. Никълъс бе смаян от развитието на нещата. В Африка подобни събития се случваха или изключително рядко, или по-скоро — никога. Никой в този край на света не притежаваше навика да върши работата си по-рано от предвиденото. Започваше да се чуди какво точно е обещал Мек на игумена, но най-накрая си рече, че ще е по-добре да не знае. Важното беше строежът да започне.
Новодошлите не бяха монаси като другите по простата причина, че манастирът вече бе впрегнал всички свои сили в благородното начинание. Работниците бяха все хора от селата по склоновете на долината. Маи Метема лесно бе успял да спечели ентусиазма им с раздаването на индулгенции и споменаването на адските мъки, очакващи мързеливците.
Двамата англичани разпределиха работната сила в групи от по тридесет души, начело на които заставаха монаси. При изпълнението на тази си задача двамата се водеха най-вече от физическото състояние на работниците — беше желателно най-яките да се съберат на едно място, за да могат да вършат по-лесно трудоемката част от операцията. По-ниските и по-слабите щяха да бъдат използвани там, където грубата сила не бе необходима.
Никълъс успя да намери за всяка от групите подходящо име — Биволите, Лъвовете, Топорите и така нататък. Казваше си, че подобни названия неизменно издават богатото му въображение, защото бедните етиопци трудно се вписваха в определенията, но пък и хората научаваха що е това гордост и желание за изява. Така всеки щеше да се захване още по-здраво за работа, а нали това беше целта… Най-накрая главнокомандващият си направи удоволствието да организира скромен парад в кариерата, където подреди подчинените си в отделни взводове под командването на избраните монаси. Сам се качи на един от готовите каменни блокове и като от трибуна поздрави всички присъстващи с топла и сърдечна реч. Преводач му бе Тесай, а основен философски момент в изложението бе размерът на възнаграждението — три пъти повече от средната надница в региона, при това изплащано в сребърни долари от времето на Мария-Тереза.
Досега голямата част от работниците го бяха слушали с израз на дълбоко примирение и известна досада, но щом се спомена вълшебната цифра, в строените редици се забеляза коренна промяна. Никой от дошлите не бе очаквал да получи каквото и да е в замяна на труда си, повечето само се чудеха кога ще могат да се измъкнат незабелязано, за да си вървят по домовете. Никълъс не само им обещаваше пари, но споменаваше притежаващите магически свойства сребърни долари. През последните двеста години доларите, сечени при царуването на Мария-Тереза, се бяха считали за единствената истинска парична единица в страната. По тази причина и до ден-днешен държавата ги сечеше с все същото изображение на императрицата с нейната двойна гуша и дълбоко деколте, разкриващо наполовина могъщия й бюст, и с все същата паметна година — 1780. Една-единствена подобна монета струваше много повече от цяла торба хартиени бири — парите, печатани от управляващите в Адис Абеба. За да заплати разноските по строежа, той предвидливо се бе сдобил с цяло ковчеже от сребърни монети, поставено в първото пале, пуснато от самолета.
Докато местните го слушаха, по устните им се изписваха блажени усмивки, а белите зъби започваха да блестят на фона на тъмните им лица. Някой дори поде песен, при което всички заиграха по местата си и се хвърлиха в радостни танци. Когато работниците се наредиха в колона, за да получат инструментите си, на няколко пъти поздравиха възторжено Никълъс. Всеки си подбираше кирка или лопата и с песен на уста се насочваше към горния край на дола, където го чакаше строителната площадка.
— Свети Никола — нарече Тесай ръководителя. — Или по-добре Дядо Коледа. Никой няма да те забрави до края на живота си.
— Нищо чудно дори да ти издигнат параклис, а защо не — цял манастир — подхвърли шеговито Роян.
— Това, което бедните не знаят обаче, е, че ще ги накарам скъпо да заплатят с труда си всеки припечелен долар.
Оттам нататък същинската работа можеше да започва. Редиците поемаха към площадката по тъмно и се връщаха пак по тъмно. Хората се прибираха във временните си жилища толкова изтощени, че не им оставаше сила да пеят. Никълъс обаче се беше погрижил да уреди от съседните села да им колят по някое животно всеки ден. Сутринта жените идваха да утешат душите на мъжете си с въпросното добиче и с големите делви медовина на главите си.
През последвалите дни на тежък труд никой и не помисли да дезертира от строителната армия на Свети Никола.
Сапьора отново се качи на високата седалка на своя трактор-мотокар и повдигна на платформата първия габион. Големият куп камъни, обвити в мрежата, тежеше поне няколко тона и затова си заслужаваше вниманието. Всички работещи по строежа се спряха и надигнаха глави. Сапьора изведе машината на самия ръб на Дандера и без да се смущава, подкара жълтата красавица надолу по стръмния бряг, нагазвайки дълбоко във водата. Тълпата посрещна подвига на машиниста с нескрит възторг и удивление. Течението, на което мотокарът така внезапно се беше изпречил, се опитваше с всички сили да го изтика надолу по реката, но огромните задни колела твърдо устояха на напора на водните струи.
Колкото по-навътре в реката навлизаше Даниъл с трактора, толкова по-горещо го окуражаваха работниците от брега. Машината бе затънала до средата във водите, при допира си с повърхността й нажежените от слънцето калници вдигнаха облаци пара, а възхитеното множество поде победоносна песен. Сапьора дръпна ръчната спирачка, смъкна носещата платформа, така че габионът да потъне под водата, сетне обърна машината назад и излезе отново на брега. Хората се втурнаха да го поздравяват, макар че от огромния куп камъни нищо не се показваше над повърхността — само мъничък водовъртеж издаваше местоположението му. Втората мрежа обаче вече чакаше готова. Мотокарът се доближи до нея, хидравличната платформа се долепи към земята и като гальовна майка, прегърнала детето си в скута, я прибра.
Никълъс извика на отговорниците да върнат хората на работа. Дългите редици работници се заизкачваха по брега. С изключение на белите препаски около кръста всички бяха голи и потните им тела лъщяха на слънцето като антрацитни въглища. Всеки носеше на главата си кошница с откъртени камъни, които изсипваше в разтворената паст на поредния габион. Освобождавайки се от товара си, работникът бързо слизаше обратно до кариерата и се залавяше да ломи камъните отново. Щом една мрежа се напълнеше догоре, някой от отборите, които не се славеха с физическата си сила, се захващаше с поставянето на металния капак и здравото му омотаване със стоманена тел.