— В какво точно ще се състоят задълженията ми? — попита Нахут.

— Ще играете на криеница и ще чакате. Искам да сте готов да се възползвате от всеки напредък от страна на Харпър. Но не избързвайте. Нека се чувства спокоен и си върши работата както трябва. Не бива да го тревожите с хеликоптера, изобщо не се доближавайте до лагера му. Повече нощни нападения не са ни нужни. Всеки ход, който смятате да предприемете, първо трябва да бъде обсъден лично с мен. Повтарям пак, да не сте предприели нищо без мое знание и позволение.

— Ако трябва да се съобразявам с подобни ограничения, как да се осведомявам за действията на Харпър и жената.

— Полковник Ного има на кого да разчита за това. Както знаете, в манастира има човек на негова служба. Той ще ни съобщава за всеки по-съществен напредък на Харпър.

— Ами аз какво да правя тогава?

— Вие ще оценявате на място сведенията, които полковникът ви донася. Вие разбирате от археология, от археологически разкопки. Ще разберете към какво точно се стреми Харпър, ще знаете до каква степен е успял в начинанието си.

— Разбирам — измърмори Нахут.

— Ако ми беше възможно, лично бих се върнал в долината на Абай. Но никой не ми го позволява. Разкопките могат да отнемат много време, цели месеци. Не мога да стоя толкова време в затънтената Етиопия и да чакам Харпър да стигне до нещо интересно.

— Хауърд Картър работи десет години край Тива, преди да открие гробницата на Тутанкамон — напомни му лукаво Нахут.

— Надявам се този път нещата да се развият по-бързо — отвърна хладно Фон Шилер. — Ако наистина нещата се проточат, има голяма вероятност друг да ви замести в изследванията. Колкото до мен самия, трябва да проведа изключително важни делови преговори тук, в Германия. Наближава и годишното събрание на борда на директорите на компанията. От подобни задължения не мога да избягам.

— Значи изобщо не възнамерявате да се върнете в Етиопия? — Пред Нахут се откриваше безметежно бъдеще без постоянния терор от страна на началника му.

— Ще дойда, когато има за какво. На вас разчитам да решите кога да ме повикате.

— Ами стелата? Аз трябва…

— Вие ще продължите да работите върху превода — изпревари го Фон Шилер. — Ще вземете със себе си пълен комплект снимки и ще продължите да се мъчите в Етиопия. Ще очаквам да ми докладвате поне веднъж седмично чрез спътника докъде сте стигнали.

— Кога искате да замина?

— Незабавно. Ако може, още днес. Говорете за това с госпожица Кемпер. Тя ще уреди пътуването ви.

За пръв път през целия разговор Нахут придоби щастлив вид.

Голямата Доли си бръмчеше монотонно и следваше курс югоизток, а пътниците на борда й се отегчаваха. Зората пропукваше, когато самолетът се озова над африканския бряг. Минаваха над самотен плаж, който Джени беше избрал тъкмо защото нямаше кой да ги види. Щом се озоваха над сушата обаче, пейзажът не стана с нищо по-интересен от безкрайната синева допреди малко. Там, където повече не се виждаха вълните на морето, погледите им срещаха пясъчните дюни, а досадата си остана непроменена.

От време на време от кабината се донасяше гласът на Джени, който разговаряше с невидими въздушни диспечери, но понеже не чуваха отговорите на събеседниците му, никой не можеше да определи от коя националност са. С някои от тях Джени не разговаряше на английски, ами на чист арабски. Роян приятно се изненада от познанията на пилота върху родния й език. Правилното му произношение беше направо забележително, но пък и на африканец като него му беше лесно да овладее гърлените звуци; всъщност той се бе родил с тях в устата си. Подслушвайки Джени, Роян установи, че той е способен по чудесен начин да имитира либийските и египетските диалекти и да заблуди всички в близката диспечерска кула.

Първите няколко часа от пътуването Сапьора прекара над проектите на бъдещия бент. Но понеже му трябваха точни мерки, за да сътвори нещо ново, а такива нямаше, най-накрая се излегна на леглото си и извади книжка да чете. Авторът се оказа твърде слаб, за да задържи дълго време вниманието му. Книгата шумно се залепи на лицето му и страниците се развяваха всеки път, когато спящият читател нададеше някое мощно похъркване.

Никълъс се беше настанил на кушетката на Роян и двамата заиграха безкрайна поредица от шахматни партии. Най-накрая гладът надви над гросмайсторската им страст и двамата се преместиха в походната кухня. Тя щеше да реже хляба и да вари кафето, а той — да строи пирамиди и други произведения на изкуството от готови сандвичи. Най-накрая отидоха да нахранят Джени и Фред в пилотската кабина.

— Още ли сме на египетска територия? — заинтересува се Роян.

Джени беше с пълна уста, но това не му попречи да й даде подробен отговор:

— Оттук до Уади Халфия има петдесет морски мили — посочи той с пръст отвъд лявото крило на Голямата Доли. — Баща ми загинал там през четиридесет и трета. Бил в Шеста южноафриканска дивизия — нагълта още една огромна хапка и продължи: — Никога не съм познавал стареца. Двамата с Фред веднъж кацнахме там и се опитахме да намерим гроба му — той вдигна рамене, — мястото е обширно, гробове, колкото искаш. Много малко са с изписани имена.

Известно време никой не продума. Всеки отхапваше от сандвича си и мислеше за свои си работи. Бащата на Никълъс също беше воювал срещу Ромел в пустинята. Но бе имал повече късмет от бащата на Джени.

Никълъс погледна към Роян, която беше вперила поглед през прозореца в пустинята сякаш искаше да я погълне цялата. Такава страст и копнеж се четеше в очите й, че той се стресна. Винаги се бе изкушавал да гледа на нея като на обикновена английска жена, подобно на майка й. В моменти като този обаче се убеждаваше, че тя е човек на противоположностите, че нищо в душата й не е ясно и на нея самата.

Тя сякаш не усещаше погледа му върху себе си. Беше изцяло отдадена на пейзажа. Никълъс се чудеше за какво ли разсъждава в този момент, какви ли тайнствени мисли я занимаваха. Спомни си как Роян се бе възползвала от първата възможност след завръщането им от Етиопия да замине за Египет и у него се загнезди неясна тревога. Чудеше се дали не е създала през живота си и други, по-трайни връзки, които щяха да му отнемат това, което започваше да смята за единствено свое. Даде си сметка с известна изненада, че са прекарали заедно едва няколко седмици от живота си, но в крайна сметка не знае нищо съществено за нея.

В този миг Роян се сепна и на свой ред го изгледа. Колкото и близо да бяха застанали в тясната кабина, очите им се срещнаха и останаха така за няколко секунди. Това, което Никълъс успя да прочете в душата й, беше или чувство за вина, или нещо по-страшно, скрито в дълбините на съзнанието й. За каквото и да мислеше обаче Роян, той усети как сърцето му се свива от тревога и съмнение.

Тя се обърна отново към Джени и се наведе над ухото му да го попита:

— Кога ще пресечем Нил?

— След като преминем границата. Суданското правителство е съсредоточило цялото си внимание в южна посока и воюва с въстаниците. Някои отсечки на реката в северните части на страната са напълно пусти. Скоро ще намалим височината, за да избегнем обсега на суданските радари край столицата Хартум. Всеки от тях е насочен различно, но помежду им зеят доста празни пространства. Тъкмо едно такова ще си изберем и ние.

Джени взе авиационната карта, която беше разтворил на скута си, и я вдигна пред командното табло пред себе си. С дебелия си пръст показа на дамата желания маршрут, отбелязан на хартията със син химически молив.

— Голямата Доли толкова често е минавала оттук, че и без да я направлявам, сама би се ориентирала. Нали така, моето момиче? — и нежно погали металното табло.

Два часа по-късно двамата приключенци продължаваха да воюват на шахматната дъска. Джени ги повика по микрофона:

— Всичко е наред, приятели, няма причини за притеснение. Ще трябва да намалим височината. Елате отпред да гледате шоуто.

Тримата с Уеб седнаха на сгъваемите седалки зад гърбовете на пилотите в кабината. Затегнаха коланите и се оставиха на Фред да ги понесе във вихрите на поредното велико преживяване. Спускането стана толкова рязко, че на Роян й се струваше как в бързината е забравила стомаха си няколко хиляди метра по-високо в небето. Фред изравни Голямата Доли със земята буквално на метри от върховете на дюните и отстрани човек би помислил, че машината се движи на въздушни възглавници. При всяка неравност на терена пилотът надигаше машината съвсем леко, колкото да не се закачи за земята, и пътниците имаха усещането, че се намират в кораб, полюшван от големите морски вълни.