Уилям скочи на крака и се нахвърли върху лекаря, преди той да изложи опасенията си.

— Дрън-дрън, човече. И последният глупак би видял, че баща ми има достатъчно сили, за да се отзове на призива на своя суверен. Аз ще бъда до него всеки момент. Всяко негово желание ще изпълня със собствените си ръце.

След четири дни слугите свалиха Хал по стълбите в носилка, а край нея сновеше неспокойно Уилям. Каретата на лорд Чайлдс чакаше готова пред парадния вход, а Том и Аболи стояха зад кордона конници, които щяха да я ескортират.

Лакеите оставиха носилката на земята до каретата и за момент настъпи объркване, понеже никой не знаеше какво да прави по-нататък. Том бързо излезе напред, като избута брат си с рамо и преди докторите да успеят да се намесят, вдигна с лекота баща си и влезе в каретата с измършавялото тяло на ръце.

— Татко, това е неразумно. Подлагаш силите си на огромно изпитание с това пътуване — прошепна той в ухото му, докато го настаняваше и завиваше с дебел губер.

— Кралят може да замине за континента заради войната и кой знае кога ще се върне отново.

— Тогава нека ние с Аболи те придружим — примоли се Том. — Уилям е забранил.

— Той ще се погрижи за мене — отвърна Хал, като придърпа около раменете си лъскавите кожи. — Ти трябва да останеш тук с Уолш, за да пазиш интересите ни при търга. Много разчитам на тебе, Том.

Том знаеше, че истинската причина за този отказ, бе нежеланието на баща му да се събират двамата братя на едно място.

— Както кажеш, татко! — примири се той.

— Щом приключи тая работа с лордовете и търгът свърши, можем да се приберем в Хай Уийлд и да обмислим, как да спасим Дориан.

— Ще очаквам завръщането ти тук — обеща Том и излезе от каретата.

Уилям се качи, седна до баща си, кочияшът изплющя с камшик и екипажът затрополи през портите навън.

Том се обърна към Аболи:

— Стига му, дето Черният Били ще го тръска насам-натам в тая таратайка. Няма да му позволя същото на връщане към Хай Уийлд. Тоя разбит път да Девън ще го довърши. Трябва да откараме татко до Плимут с кораб. Морето е по-подходящ път за него, а и ние с теб ще се грижим за него по-добре.

— Нямаш кораб, Клебе — напомни му Аболи. — „Серафим“ и „Минотавър“ принадлежат на Компанията.

— Тогава ще наемем друг.

— В Канала е пълно с френски капери.

— Ще ни трябва нещо малко и бързо. Достатъчно малко, за да не възбужда апетита им и достатъчно бързо, за да се измъкнем при нужда.

— Мисля, че познавам собственика на такъв съд — отвърна замислен Аболи. — Освен, ако нещо се е променило, докато ни нямаше.

75.

Наддаването във великолепната сграда на Компанията, разположена на „Леденхол стрийт“, продължи четири дни. Том седеше до мастър Уолш, за да записва ставките за отделните стоки.

Главната тръжна зала бе оформена като циркова арена. Концентрични редици пейки се издигаха от катедра, поставена на нисък подиум в средата. Пейките бяха така претъпкани от търговци, техни секретари и деловодители, че нямаше място за всички желаещи да влязат. Мнозина бяха успели да се доберат единствено до правостоящи места край стената, но и те участваха ентусиазирано, като крещяха ставките си и размахваха високо каталози, за да привлекат вниманието на аукционера.

Докато слушаше, как ставките се вдигат с лудо увлечение, Том си мислеше за сандъците злато, заключени в хранилищата под тръжната зала. В нощта на пристигането на кервана ги бяха прекарали от кея на Компанията с каруци, по тъмните калдъръмени улички и с петдесет моряка охрана.

Стана ясно, че предвидената от лорд Чайлдс обща сума ще бъде значително надхвърлена в истеричното наддаване, което започна. С всеки изминал ден, Том виждаше как паят му набъбва.

— Мили Боже! — изненада се той, когато в последния ден привърши с драскането на сметките си. — Та аз може да получа над хиляда лири! — Това беше колкото един миньор или полски работник в Хай Уийлд изкарва за цял живот. Остана сащисан от такова състояние, докато се сети, какъв ще е паят на баща му. — Почти сто хиляди! — възкликна Том. — Плюс хермелиново наметало и баронски саблен колан с диаманти. — После устните му се свиха от гняв. — И всичко това ще падне право в лапите на Черния Били. На Черния Били, който си изповръща червата всеки път, когато стъпи на кораб.

Докато размишляваше мрачно върху тази несправедливост, аукционерът изрева с магарешки глас следващия тръжен предмет:

— Уважаеми Лордове, дами и господа, имаме честта и удоволствието да предложим на благосклонното ви внимание един изключително рядък и прекрасен трофей, който ще заплени въображението дори и на най-изтънчените и видели свят люде между вас. — С театрален жест той вдигна парчето плат, скриващо от погледа голям буркан от дебело прозрачно стъкло, поставен върху масичка. — Това не е нищо друго, освен спиртосаната глава на прословутия и кръвожаден разбойник и корсар Янгири или Ал Ауф — Лошият.

Залата се разшумя като кошер и търговците проточиха настървено шии към отрязаната глава, плаваща в своята спиртна баня. Том бе шокиран при вида на това лице. Тъмната му коса се полюляваше като водорасли около него. Едното око бе отворено. То сякаш открояваше единствено Том сред тълпата и го гледаше с леко недоумение. Устните бяха изкривени от болка, сякаш още усещаше пронизващата целувка на стоманеното острие, отделила главата от тялото.

— Хайде господа! — подкани ги аукционерът. — Това е нещо стойностно. Мнозина из цялата страна биха платили шестаче, за да му хвърлят един поглед. Чух ли някой да казва пет лири?

Силен гняв започна да завладява съзнанието на Том. Той бе взел тая глава като доказателство пред ръководството на Компанията за успешно изпълнената мисия, а не за да бъде показвана като допълнителна екстравагантна атракция от пътуващ цирк. Неговото вродено чувство, както и възпитанието му, изискваха уважение и зачитане достойнството на победения противник. Това, че Ал Ауф бе пленил и продал в робство Дориан нямаше нищо общо.

Без да се замисли, той викна сърдито:

— Десет лири! — Не разполагаше с такава сума, но паят от плячката щеше да му я осигури. Всички глави в залата се извърнаха към него. Дочу шепота им:

— Това е момчето на Хал Кортни, оня, дето е отрязал главата.

— Да, той е. Дето подкастрил Ал Ауф.

— Как се казва?

— Том Кортни. Момчето на сър Хал.

Аукционерът се поклони театрално към него.

— Храбрият майстор на сабята и екзекутор на корсаря лично предлага десет лири. Ще има ли повече?

Някой от първите редици заръкопляска и околните се присъединиха. Постепенно аплодисментите се превърнаха в рев — всичко живо ръкопляскаше и тропаше с крака.

Том искаше да им викне да спрат. Да им каже, че не е убил този човек, за да спечели тяхното благоволение. Само че, не съществуваха думи, с които да опише какво чувстваше, когато му вземаше главата и какво изпитва сега, докато тя плава в стъкления съд, за развлечение на тия недодялани селяндури.

— Десет лири първи път! Десет лири втори път! Продадено на мастър Том Кортни за сумата от десет лири.

— Платете ги от пая ми, — сухо каза Том на Уолш и скочи на крака. Искаше да излезе на чист въздух, далеч от погледите и усмивките на тая тълпа чужди хора. Проби си път през навалицата и се втурна надолу по огромното стълбище.

Когато излезе на „Леденхол стрийт“, вън валеше. Наметна плаща на раменете си, нахлупи широкополата шапка с роялистко перо и оправи пояса на сабята си, преди да излезе изпод колонадата. Някой го докосна по рамото и той рязко се извърна. Потънал в мислите си, Том не бе забелязал Аболи в тълпата безделници, напълнила фоайето.

— Открих нашия човек, Клебе. — Аболи избута напред някакъв висок и слаб мъж, загърнат в моряшко наметало и със скрито под монмътска75 шапка лице. В първия миг Том не можа да се сети, за какво говори Аболи.