Сега трябваше да намери баща си и да му съобщи ужасната новина за Дориан. Том отново се огледа и тръгна към разрушената порта. По пътя спираше всеки срещнат моряк от „Серафим“ с думите:

— Къде е капитанът? Виждал ли си го?

Никой не можа да му отговори. Том се разтревожи. В този миг съзря край портата капитан Андерсън. Лицето му аленееше, а капитанът ревеше като ранен бик. Опитваше се да организира подивелите си моряци в групи, които да започнат да изнасят пиратската плячка от складовите помещения. Някои вече бяха помъкнали денкове и сандъци към портата, за да ги подредят там, преди да бъдат пренесени към залива и натоварени в чакащите кораби.

Том приближи. Андерсън се извърна към него и чертите му омекнаха по начин, който накара сърцето на Том да се свие.

— Убих Ал Ауф — извиси глас той, за да надвика тълпата. — Аболи носи главата му. — Том посочи към едрия черен мъж и окървавения товар през рамото му.

— Света майко! — възкликна Андерсън смаян. — Е, това се казва добра работа! А аз се чудех, къде се е сврял главорезът му с главорез. Тоя вързоп ще струва цяла лака в Лондон.

— В края на стената има врата. В дъното на коридора зад нея по едни стълбички се стига до помещение, в което са складирани сандъци, пълни със златни монети. Един Бог знае колко злато е натрупал там Ал Ауф. Капитан Андерсън, струва ми се, че ще е най-разумно да изпратите там някой офицер, преди нашите момчета да са започнали самообслужването.

Андерсън извика кормчията си и му даде нареждания. Подбрал на бърза ръка петима моряка, офицерът хукна натам, а Том получи възможност да зададе въпроса, който пареше на езика му:

— Да сте виждал баща ми, капитане? Търсих го навсякъде. Би следвало да е тук.

Андерсън погледна към Том и напрегнатите му черти се отпуснаха от жал.

— Удариха го, момко. Видях го да лежи след експлозията при портата.

След като лошото му предчувствие се потвърди, Том усети как някаква ледена ръка сграбчва сърцето му.

— Къде е той, сър?

— За последен път го видях при портите. — Гласът на Андерсън бе пресипнал. — Съжалявам, момко, но от онова което видях, мисля че с положителност е убит.

Том се втурна безпаметно, забравил дори Дориан в този миг. Изкатери се по развалините на портата и видя едно обезобразено тяло да лежи пред нея. Изтича и падна на колене до него. То беше така жестоко осакатено, без дрехи, с одрана кожа, че Том нямаше представа чие е. Внимателно извърна ударената глава.

— Дени — тихо промълви той и очите му се напълниха със сълзи. До тоя момент не си бе давал сметка, колко много обича едрия мъж. Преглътна сълзите си. Отблизо смъртта беше по-грозна и от най-кошмарните му сънища. Очите на Дениъл бяха широко отворени и втренчени, налетяни от сини мухи. Том ги прогони с ръка и склопи очите с пръсти. Изправи се неуверено и забеляза застаналия до него Аболи.

— Къде е баща ми? Капитан Андерсън каза, че бил тук.

Том не виждаше друго тяло наоколо. Край гората се валяха тридесет-четиридесет трупа на араби, избити при опита им да избягат. Няколко моряка проверяваха труповете, за да се убедят, че не се преструват на убити — любим арабски номер — както и да проверят дали няма нещо ценно по тях.

— Баща ти не е тук — отвърна Аболи. — Сигурно са го отнесли.

Том изтича до най-близкия моряк, клекнал до някакъв труп. Том не го познаваше — сигурно беше от „Йомен ъв Йорк“.

— Виждал ли си сър Хенри, капитана на „Серафим“?

Мъжът вдигна поглед.

— Да, момко. Старият е тежко ранен. Видях докторът да го прибира надолу. — Морякът посочи към залива с пълните си със злато шепи.

Мачтите стърчаха над върховете на дърветата. Щом издигнатите над стените знамена оповестиха падането на крепостта, трите кораба влязоха в пристанището. Том затича по пътеката от мек коралов пясък. Стигна брега на крачка пред Аболи и погледна към големите кораби, легнали на котва в прозрачните и кротки води на лагуната.

Лодките непрекъснато курсираха между корабите и брега, прекарвайки освободилите се от вахта моряци. Том забеляза идваща от „Серафим“ лодка и едва изчака да докосне брега, за да попита:

— Къде е капитанът?

— На борда е вече, мастър Том — ревна кормчията в отговор.

— Трябва да отида при него. Закарай ме на кораба!

— Веднага, мастър Том! Скачайте в лодката!

Когато тя допря корпуса на „Серафим“, Том беше пръв на въжената стълба, все още следван по петите от Аболи. На борда се намираха неколцина от оределия екипаж, виснали по релинга с вперен към сушата завистлив поглед. Нямаха търпение да се присъединят към грабежа.

— Къде е капитанът? — попита Том.

— Отнесоха го в каютата му.

Том се понесе към кърмата и когато стигна вратата на каютата, един ужасяващ стон го накара да замръзне. Остана така, с протегната дясна ръка, без да има сили да отвори вратата. Какъв ли ужас го очаква зад нея! Аболи застана отстрани и внимателно я открехна. Том погледна вътре.

Под кърмовите прозорци, където светлината бе най-силна, имаше дървена решетка. На нея бе проснат възнак баща му. Над него бе надвесен доктор Рейнолдс. Носеше черния си редингот — обичайното операционно одеяние. Дебелият груб плат на дрехата бе позеленял от времето и твърд от засъхналата по него кръв. Докторът се потеше обилно, в задуха на тясната каюта. Вдигна поглед към Том и каза:

— А, добре! Влизай, момче! Не стой там така опулен! Трябва ми още един чифт здрави ръце! — добави той сухо и започна да навива ръкави над лактите.

Том пристъпи напред, с налети с олово крака и застана край решетката, загледан в осакатеното тяло на баща си. Остра миризма на спирт изпълваше каютата. Един от помощниците на доктора тикаше гърлото на бутилка от три кварта69 ром в устата на баща му. Течността се стичаше по бузите и косите. Той се давеше и макар че бе в полусъзнание, правеше опити да извърне глава.

Том грабна бутилката.

— По-внимателно, непохватен дръвник, такъв! Ще го удавиш.

— Той има нужда от рома, за да не усеща болката — възрази помощникът.

Том не му обърна внимание, а вдигна главата на баща си с такава нежност, сякаш бе на малко дете. Поднесе шишето внимателно, за да може да отпива по малко и да преглъща.

Погледна към краката му. Рейнолдс ги бе пристегнал в средата на бедрата с кожени ремъци, за да може с помощта на тия турникети да ограничи кръвоизлива, но раните продължаваха да сълзят. Под решетката бяха поставили кофа за кръвта и непрестанното кап-кап звучеше в ушите на Том като воден часовник, отброяващ изтичащите секунди на бащиния живот.

Рейнолдс приключи приготовленията си и взе от платнения несесер с инструменти, един скалпел с дръжка от слонова кост. Започна да разрязва прогизналите с кръв парцали, останали от крачолите. При вида на показалото се отдолу месо, Том пребледня и за малко да загуби свяст.

Взривът бе охлузил плътта и тя бе добила вид на кълцан черен дроб. Пясък и коралови частици бяха набити в нея сякаш с мускет. Костни частици стърчаха като кремъчни остриета на стрели. Рейнолдс опипа краката. Те бяха меки и сякаш безкостни под натиска на пръстите му. Присви устни и поклати глава.

— Ще трябва да ги отстраним. И двата. Не мога да ги спася.

— Не! — викна Том. — Няма да го лишите от крака! Никога след това няма да може да язди кон или да командва кораб. Не можете да сторите това!

— Тогава ще умре. Краката ще загният и той ще умре от гангрена до една седмица или още по-бързо, ако има късмет. — Кимна към помощниците си. — Хванете го!

Аболи пристъпи напред и Рейнолдс му каза:

— Да, и ти! Трябват силни ръце. — Избра един скалпел, който за Том приличаше повече на касапски нож и опита остротата му на собствения си палец. Том забеляза петънцата ръжда там, където не е била измита добре по-раншна кръв. — Мастър Том, ти ще трябва да държиш главата му. — Рейнолдс му подаде едно парче дърво. — Това го сложи между челюстите. Трябва да има какво да захапе, защото иначе ще си счупи зъбите.