В същото време Аболи отчаяно търсеше с поглед Дориан. Над повърхността на водата се стелеше облак барутен дим, който бавно пълзеше към брега. Оръдията се обаждаха сегиз-тогиз, но постепенно замлъкнаха, а корабите продължаваха да се отдалечават един от друг.

С един поглед Аболи установи, че „Минотавър“ е вече на половин миля разстояние и опънал всички платна, устремно се носи на север. Не направи опит да се възползва от безпомощността на „Серафим“, лишен от възможност да маневрира и да напада. Напротив, бягаше с пълен ход. Аболи не си губи повече времето с него, а продължи да се оглежда за Дориан.

Забеляза три джонки, заобиколили „Серафим“ на почтително разстояние, като чакали около ранен лъв. Ако корабът покажеше и най-слаб признак, че е в състояние да ги подгони, те щяха да се втурнат към плитчините на лагуната и сигурността на кораловите рифове, където големият съд не би могъл да ги преследва. Вързан за камарата развалини, виснали във водата през едната му страна, „Серафим“ не можеше да поеме галс срещу вятъра, а тласкан от него и течението, наближаваше фаталните коралови рифове.

Аболи видя, че Големият Дениъл и група моряци вече въртят брадвите, за да освободят кораба. Опита да извика за помощ, но те бяха твърде увлечени в работата си и гласът му не можа да надмогне шума от тъпите удари на брадвите и даваните с висок глас команди. После изведнъж съзря корпуса на една лодка да се подава от борда на „Серафим“ и бързо да слиза към водата. Хората веднага загребаха като луди към мястото, където Том и Аболи се държаха за счупената фокмачта. Аболи забеляза с удивление, че на руля е седнал Хал. Явно бе предал командването на кораба в ръцете на Нед Тайлър, за да може сам той да се притече на помощ на синовете си. Стана на крака и завика към Аболи:

— Къде е Дориан? За Бога, видя ли го някъде?

Аболи не можа да събере достатъчно въздух в измъчените си дробове, за да отговори. Лодката стигна при тях и трима души се протегнаха, за да ги извадят от водата. Положиха Том върху дъските на палубата и отново се хванаха за веслата. Аболи забеляза с облекчение, че Том прави опит да седне и се наведе да му помогне, докато Хал повтаряше въпроса си:

— За Бога, Аболи, къде е Дориан?

Все още неуспял да събере сили, Аболи посочи към облака барутен дим. Хал скочи върху скамейката и пазейки без усилие равновесие, заслони очи срещу отразените от водата лъчи на ранното слънце.

— Ето го! — извика той с дива радост, а после се обърна към гребците: — Давайте, момчета! Колкото можете! — Лодката започна да набира скорост под напора на дългите весла, насочена към мястото, където на четвърт миля от тях се виждаше като мъничко петънце главата на Дориан.

Това внезапно и прибързано отдалечаване на лодката от безопасната близост на „Серафим“ изглежда привлече вниманието на хората от една легнала в очакване джонка. Някой посочи главата на Дориан и възбудените викове на арабите долетяха до ушите на гребците. Кормчията на джонката натисна огромното кърмово весло с всичка сила и тя обърна нос. Екипажът се втурна да завърти голямото триъгълно платно и джонката се понесе към детето, в надпревара с лодката от „Серафим“.

— Греби! — изрева Хал, като осъзна опасността.

Аболи пусна Том и скочи към скамейката. Избута един от гребците и натисна веслото с цялата тежест на огромното си тяло. Мускулите му се издуха и затрептяха от усилието.

— Всички заедно, греби! — Той забърза ритъма и лодката се хвърли напред, разцепи вълните с нос и опръска гърбовете на гребците, напрегнати в усилие да стигнат първи при Дориан.

И тогава една голяма вълна издигна момчето, за да види приближаващата го лодка. Дориан вдигна ръка и им махна. Не бяха достатъчно близо, за да различат израза на лицето му, но той очевидно не бе забелязал прокрадващата се зад гърба му джонка.

— Плувай, момче! — извика Хал. — Плувай към нас! — Но Дориан не можеше да го чуе. Махна им още един път вяло с ръка и те разбраха, че силите го напускат. Утринният бриз беше слаб и непостоянен. Лодката се движеше по-бързо от джонката, но разстоянието между тях и Дориан бе по-голямо.

— Печелим, момчета! — окуражи ги Хал. — Ще стигнем преди тях.

Усети вятърът да бръсва бузата му, после, замря, за да духне отново по-силен и решителен. Видя как под напора му водната повърхност потъмнява, как минава над главата на Дориан и издува платното на джонката като мях за вино. Тя се хвърли напред, а носът й разпени водата под лъчите на утринното слънце.

Дориан бе чул изглежда виковете на арабите от приближаващата го джонка, защото изви глава към тях, а после заплува с вяли плясъци на уморените си ръце, в усилие да се измъкне от пиратите и да стигне своите в лодката. Едва напредваше през къдравата неспокойна вода.

Потресен, Хал преценяваше разстоянията и скоростта на двата съда и разбра, че няма да победят в това състезание.

— Греби! — ревна той отчаяно. — Сто златни лири, ако стигнем първи! Греби! За Бога, греби!

В джонката имаше поне двадесет души. Беше грозен малък съд с парцаливо, кърпено и мърляво платно. Боята му висеше на парцали, а външната обшивка приличаше на зебра от изпражненията на екипажа. Един от тях вдигна дългата си кремъклийка и се прицели над стесняващата се ивица вода към тях. От дулото на старинното оръжие излезе бял дим и Хал чу куршумът да свисти покрай ухото му, но това не го накара дори да трепне.

Аболи дърпаше дългото весло с такава сила и мощ, че очите му, налети с кръв, бяха изскочили от орбитите, а набразденото му лице се бе превърнало в ужасяващо зейнала уста. Веслото се гънеше като вейка в огромните му ръце, а водата се разделяше със свистене пред носа на лодката, за да остави бяла пенеста следа зад кърмата.

Джонката обаче бе по-бърза от тях, а разстоянието между нея и Дориан бе по-късо. Хал почувства, как леденият обръч на страха сковава гърдите му и най-накрая разбра, че ще ги изпреварят: намираха се все още на стотина ярда от Дориан, когато капитанът на джонката я изравни с него, зави по вятъра и задържа само толкова, колкото бе необходимо за петима от хората му да се надвесят през борда и хванат тялото на детето.

Измъкнаха го както размахва ръце и крака от морето, вода струеше от дрехите му, а ужасените му писъци звъняха в главата на Хал. Той измъкна пистолета изпод жакета си, но разбра че е безполезно, дори преди да чуе гласа на Аболи:

— Не, Гундуане! Може да нараните момчето.

Отпусна оръжието и загледа как вмъкват Дориан в мръсната джонка, а капитанът й обръща руля и се впуска по вятъра. Платното се изду с плясък и джонката потегли неочаквано бързо по най-благоприятния за нея галс.

Отдалечаваше се бързо към брега. Арабите сипеха обиди и подигравки по техен адрес. Неколцина изпразниха кремъклийките си и куршумите цопнаха около лодката.

Гребците на Хал се приведоха задъхани и плувнали в пот над веслата и загледаха след джонката. Никой не продума, само гледаха подире й, смазани от загубата на очарователното момче, станало всеобщ любимец.

После двама от арабите вдигнаха ритащото телце на Дориан високо във въздуха, така че от лодката добре да видят бледото му лице. Единият измъкна ятагана си от ножницата и го размаха високо над глава, така че сребристото острие улови слънчевите лъчи и заблестя. После вдигна брадичката на Дориан и дръпна главата му назад, като на прасе за клане. Допря острието до гърлото му и го задържа там, като се хилеше на останалите в джонката.

Хал усети как дълбоко в него нещо се откъсва и умира, а през устните му излезе неканен шепот:

— Господи, моля те, спаси момчето ми! Ще направя всичко, което ми повелиш, но моля те, спаси го!

Дориан още се блъскаше в ръцете на арабите и шапката падна от главата му. Златисточервените му къдри се разсипаха върху раменете и грейнаха под слънцето. Смаян, пиратът дръпна ножа от гърлото му. В джонката настъпи раздвижване и целият екипаж се скупчи около Дориан с викове и ръкомахания. Закриха го от погледа на моряците. Тласкана от голямото си триъгълно платно, джонката се отдалечи.