— Как така? — попита халифът студено.

— Високата порта ми предложи слонския трон, ако се опълча срещу Вас и аз се показах слаб и глупав. Съжалявам затова от цялото си сърце и ако наредите да ме убият, моят вик на обич ще литне към небесата, докато животът излита от тялото ми.

— Напълно заслужаваш смъртта! — отвърна халифът. — В живота си не си видял друго от мен освен любов и доброта, а ми отвръщаш с предателство и безчестие.

— Дайте ми още една възможност да покажа обичта си — зациври Заин над сандалите на баща си, а сополите му се размесиха с обилни сълзи.

— Този радостен ден бе вече помрачен от смъртта на брат ми Якуб. Достатъчно кръв се проля — каза замислен халифът. — Стани, Заин ал Дин! Имаш моята прошка, но за изкупление ще направиш поклонение в светите места на Мека, за да измолиш прошка и там! Не искам да виждам лицето ти, преди да се завърнеш пречистен!

Заин надигна туловището си.

— Нека Аллах Ви благослови, Велики, за Вашата благост и състрадателност! Ще видите как любовта ми към Вас тече като пълноводен поток на вечна река. — Като продължи да се подмазва и кланя, Заин се оттегли с тържествени декларации за вярност и дълг, после се извърна и си проби път към високите двери от резбована слонова кост.

124.

Десет дни след триумфалното влизане в Мускат и седмица преди началото на Рамадана, в двореца се извърши коронация на новия халиф и събитието бе отпразнувано тържествено в целия град. Повечето пустинни воини си бяха заминали за своите селца край малки оазиси, пръснати из целия омански халифат, защото те бяха чеда на пустинята и душите им крееха зад стените на големия град. Положиха клетва за вярност пред Ал Малик и потеглиха на камилите си, натоварени с плячка от турската армия.

Останалите се присъединиха към всенародните тържества по улиците на града, където цели камили и овни се въртяха на шишове по сукове и площади. Виеха рогове, биеха тъпани, мъже танцуваха по улиците, а от горните етажи на сгушените една до друга къщи, ги наблюдаваха забулени жени.

Новият халиф тръгна начело на цяла процесия из улиците, като на всеки няколко крачки спираше, за да прегърне сражавал се под знамето му войн. Тълпата надаваше радостни викове, стреляше във въздуха и се просваше в краката му.

Халифът се прибра в двореца късно след полунощ и шейх Ал Салил беше неотлъчно до него, както през целия ден.

— Остани с мен още малко! — нареди халифът, когато стигнаха дверите на покоите му. Хвана Дориан за рамо и го преведе през помещението до един балкон, с изглед към морето и улиците на града. Музика и викове на весели тълпи достигаха едва-едва до слуха им, а пламъците на огньовете се отразяваха от белите стени и осветяваха фигурите на танцуващите. — Дължа ти обяснение за помилването на Заин — промълви халифът.

— Нищо не ми дължите, Велики! — възрази Дориан. — Аз съм този, който Ви дължи всичко.

— Заин заслужаваше сурово наказание. Той е предател и аз знам как се е отнесъл към твоите другари в Прохода на умната газела.

— Моите чувства са без значение — отвърна Дориан. — Дразни ме стореното на Вас, както и онова, което един ден отново ще Ви стори.

— Мислиш, че разкаянието му бе преструвка?

— Той жадува за трона. По-спокоен щях да се чувствам, да бяхте пуснал скорпион в пазвата си или кобра в постелята си.

Халифът въздъхна с печал.

— Той е най-големият ми син. Не биваше да започна управлението си с неговото убийство. Но по такъв начин те излагам на голяма опасност, защото омразата му към тебе е непреодолима.

— Аз мога да се пазя, татко.

— Това вече си го доказвал. — Халифът се засмя тихичко. — Нека минем към други въпроси. Искам да ти възложа нова задача. Опасна и трудна.

— Само заповядайте, Велики!

— Търговията с вътрешността на континента е основен фактор за благоденствието на народа ни. Ние, бедни номади едно време, днес сме мореплаватели и търговци.

— Разбирам, татко.

— Днес пристигна пратеник от Занзибар. Търговията в Африка е изправена пред нова сериозна опасност. Застрашено е дори самото съществуване на базите ни в Занзибар и Ламу.

— Как е възможно това?

— Банда мародери вилнее из търговските пътища между Брега на треската и Големите езера. Търговията ни с вътрешността е в опасност.

— Да не би да въстават чернокожите племена? — попита Дориан.

— Може и така да е. Знаем, че сред разбойниците има чернокожи, но според други слухове, ръководят ги франкски неверници.

— От коя държава? — попита Дориан.

Халифът сви рамене.

— Това е неизвестно. Едно е сигурно: нападат безмилостно керваните ни с роби. Тази година сме се лишили от почти целия приход, който ни носи търговията с роби, заедно с огромни количества злато и слонова кост, превозвани от вътрешността към брега.

— Какво трябва да сторя?

— Ще ти дам ферман и като генерал от моята армия ще тръгнеш начело на колкото искаш воини — хиляда, две хиляди, — за да отплаваш на юг към Ламу. Ще прекосиш протока и ще навлезеш във вътрешността, за да сложиш край на тия безчинства.

— Кога искате да тръгна?

— Трябва да вдигнеш платна при новолуние, щом свърши Рамадана!

125.

Флотилията на шейх Ал Салил, Изтегления меч, хвърли котва в пристанището на остров Ламу при пълнолуние. Състоеше се от седем големи мореходни джонки, с хиляда и двеста халифски войници на борда.

Дориан слезе на брега призори, за да посети военния управител, да му представи фермана си и да подготви дебаркирането и снабдяването на войската. Трябваха му квартири за отдих на изтощените от дългото плаване войници, както и хранителни припаси, коне и товарни животни.

Камилите от пустинята не биха издържали дълго във влажния климат на континента, нито пък свикналите с пустинята северни коне. Дориан имаше нужда от животни, които са родени и отгледани в тукашните условия, неподатливи на африканските заболявания.

Три дни отидоха, докато настани всички хора и багаж в новоизградения лагер над пясъчната брегова ивица. Вечерта на третия ден, той вървеше из улиците на града, придружен от Батула и трима офицери. Почти бяха стигнали портите на крепостта, когато чу да го викат с детското му име:

— Ал Амхара!

Той се извърна, защото разпозна гласа, макар да не го бе чувал дълги години и се вторачи в забулената жена, клекнала край входа на стара джамия от другата страна на уличката.

— Тахи? Ти ли си, стара майко?

— Бог да те благослови, дете мое! Мислех, че може да си ме забравил.

Дориан понечи да изтича и да я прегърне, но това би било грубо нарушение на етикета и нормите за благоприличие, извършено на обществено място.

— Стой тук, аз ще изпратя да те доведат при мен! — каза той и продължи пътя си. Изпрати Батула да я вкара през портата и да я заведе в избраното за свои нужди крило на крепостта.

Щом влезе в стаята, Тахи махна фереджето и се хвърли към него. Заплака неудържимо.

— Малкото ми момче! Бебчето ми! Колко висок си станал! Пуснал си страшна брада и погледът ти е свиреп като на ястреб, но аз бих те познала навсякъде. Станал си прочут, че и шейх даже!

Дориан се засмя, прегърна я и погали косата й.

— Какво е това сребро тук, стара майко? Нищо, пак си хубава.

— Аз съм старица, но прегръдката ти ме подмладява.

— Седни! — Заведе я при купчината килими на терасата и прати слугата да донесе шербет и фурми.

— Толкова неща искам да те питам. — Тя се пресегна и погали брадата и бузата му. — Хубавото ми момченце станало хубав мъж! Разкажи ми всичко, което ти се случи, откак напусна Ламу.

— Това ще отнеме цял ден и цяла нощ. — Дориан се засмя.

— Готова съм да слушам през всичките останали дни от живота си.

И той послушно започна да отговаря на въпросите й, като се сдържаше да зададе своите, макар това да му костваше голямо усилие.

Най-накрая разпитът свърши.