— Хут! Хут! — повтори Дориан и животното простена, изрева и бавно се изправи. Дориан се качи с мъка на седлото.

Ибрисам продължи схванатия си болезнен ход напред по следите, оставени от принца и Батула през насечени хълмове и уади. Дориан отново щеше да падне, но се окопити и използва празната багажна мрежа, за да се върже в седлото. Унасяше се, идваше на себе си и пак се унасяше, бавно губейки съзнание. Вече нямаше представа нито за време, нито за скорост и посока. Продължаваха да се лутат умиращи, животно и човек.

Един час след изгрев, точно когато жестокият слънчев бич отново се стовари отгоре им, Ибрисам легна за последен път. Умря на крака в усилие да продължи пътя си. С последно стенание се стовари тежко на земята, като хвърли ездача на камъните.

Дориан застана с мъка на колене и се примъкна в сянката на трупа. Наложи си да не мисли за смъртта на любимото животно и загубата на толкова много верни свой хора. Трябваше да съсредоточи всички сили и воля, за да остане жив, докато Батула се върне и го спаси.

Забеляза пред себе си множество камилски стъпки върху парче мека почва и разбра, че дори в предсмъртната си агония Ибрисам бе следвал пътя, изминат от принца и Батула към оазиса Мухаид. Това все още можеше да спаси живота му, защото те щяха да се върнат по собствените си следи.

Основно правило за оцеляване в пустинята е да не напускаш място, през което минават хора, и тръгваш неизвестно накъде, но Дориан съзнаваше, че турците са по петите му. Заин ал Дин нямаше да го изтърве така лесно. Врагът трябва да е близо и ако го откриеха преди Батула да се е върнал, можеше да очаква същото отношение, каквото показа Заин към ранените в Прохода на умната газела.

Трябва да продължи напред срещу Батула, по-далеч от преследвачите, до когато може да се държи на крака. Изправи се разтреперан и погледна товара на Ибрисам. Имаше ли нещо, което да му послужи? Откачи и разклати мяха, после го надигна високо с уста на канелката. Няколко горчиви капки се стекоха неохотно и той ги преглътна с мъка. Пусна празната кожа на земята.

Оръжие. Провери с какво разполага. Тук бе кремъклийката в кожен калъф с барутница и торба олово. Прикладът на мускета бе инкрустиран със слонова кост и седеф, а спусъкът — посребрен. Тежеше почти седем фунта, твърде много за носене. Няма да го взема.

Счупеното копие остана в прохода, а теглото на сабята щеше да се удвоява с всяка измината миля. Дориан откопча пояса с болка на сърцето и пусна оръжието на земята. Остави си кинжала — щеше да му потрябва накрая. Наточил го бе така, че можеше да бръсне червените косъмчета на ръката си с него. Когато турците наближат, ще падне отгоре му, за да сложи край на живота си, вместо да бъде скопен и изкормен.

Погледна трупа на Ибрисам и промълви:

— Ще искам още едно, последно нещо от тебе, мили ми приятелю. — Отпусна се на колене и разпра търбуха с кинжала. Измъкна с шепи съдържанието на стомаха, изстиска течността от него и я изпи. Горчеше страхотно от жлъчката и Дориан трябваше да положи огромни усилия, за да не повърне, но знаеше, че това ще му даде сили да издържи още няколко часа под палещите лъчи на слънцето.

Направи нови превръзки на раните си, като установи, че кръвта е спряла, а те са хванали черни корички. Притегна ремъчките на сандалите и простря наметалото над главата, за да избегне прекия досег с жестоките слънчеви лъчи. Без да поглежда към Ибрисам, той пое по следите на принца към един хоризонт, който вече потрепваше в синкавите очертания на мираж.

След около час падна за пръв път. Краката му омекнаха и той се просна ничком. Отворената му уста се напълни със суха варовита почва и той щеше да се задави, когато опита да я изплюе. В устата му не бе останала слюнка и земята нахлу в дробовете, когато си пое дъх. Седна с мъка, закашля се и започна да се бори за въздух. Тези усилия не му позволиха да загуби съзнание. Обърса лице с края на чалмата, но върху устните и челото му нямаше и помен от влага. Изправи се с усилие на волята. Макар да се влачеше и залиташе, той оставаше на крака и в тях се върна малко сила.

Продължаваше да върви, а слънцето сякаш прогаряше дупки в очите му и стигаше чак до мозъка. Усети как сухите му устни се напукват като стар пергамент при опита да преглътне, а в устата почувства металическия вкус на кръв.

Болката и жаждата постепенно заглъхнаха и Дориан изпадна в оня унес, който с милостива ръка освобождава страдалеца от всякакви усещания. Чу музика. Благозвучна и мелодична. Спря и вдигна помътнял поглед към хребета на хълма, който изкачваше. Там седяха Том и Ясмини. Смееха се и махаха весело.

— Не ставай дете, Дори! — извика Том.

— Хайде, Доуи! — Ясмини танцуваше с развети поли, изящна като кошута. Беше забравил, колко е красива. — Ела с мене, Доуи! Ще те заведа в Прохода на ангела.

Дориан се впусна в тромав, неравен бяг, а двамата горе му махнаха с ръце и потънаха зад хълма. Имаше усещането, че гази до колене в рохкав пясък. Спъна се в някакъв камък и размаха ръце, за да запази равновесие, но успя да стигне хребета. Погледна надолу към долината отвъд.

Остана като гръмнат, защото тя бе цяла в зеленина. Множество окичени със зрели плодове дървета се извисяваха край тучни английски поляни, а зад тях плискаха кристалните води на езеро. Том го нямаше, но Ясмини бе застанала гола на брега. Тялото й бе стройно и красиво, кожата с прекрасен златист тен, а косите със сребърна ивица — пуснати до кръста. Оформените й като ябълки малки гърди срамежливо надничаха през блещукащата им завеса.

— Доуи! — извика тя с глас сладък като на пустинен дрозд при зазоряване. — Толкова дълго те чаках, Доуи!

Понечи да изтича при нея, но краката отново го подведоха и той падна. Твърде изтощен бе, за да вдигне глава.

— Нека поспя само мъничко, Ясмини! — примоли се той, но отеклото му гърло не издаде и звук, а залепналият за небцето език изпълваше цялата му уста.

Отвори очи с цената на огромно усилие, за да усети студената празнота на загубата — Ясмини и езерото ги нямаше. Пред погледа му се простираше единствено сурова нажежена пустош: камъни, драки и пясък. Обърна се назад към изминатия път и забеляза кавалерийски отомански авангард. Петдесетина ездачи на камили следваха дирята му. Все още ги деляха около две морски мили, но разстоянието се скъсяваше бързо. Знаеше, че поне те не са плод на въображението му или оптическа измама.

Изпълзя няколко ярда на четири и се изправи. Коленете му се прегъваха, но той преодоля слабостта и прехвърли билото на хълма. Наклонът му помогна да продължи.

Отново чу музика, но този път тя идваше от небесата: пееха стотици гласове. Вдигна поглед и видя небесния хор: ангелски сонм бе скупчен около слънцето с такова великолепие, че в очите му избухнаха хиляди звездици, като отражения от огромен диамант.

— Ела при Бога! — пееха те. — Остави се на волята Божия!

— Да! — смънка Дориан и звукът от собствения глас му се стори далечен и чужд. — Да, готов съм.

Щом промълви това, стана чудо. Яви му се Бог. Той бе висок и носеше ослепително бяла роба, а слънчевите лъчи зад главата му образуваха златен ореол. Образът бе красив, благороден и пълен със съчувствие. Бог вдигна дясна ръка за благословия, а погледът отправен към Дориан излъчваше любов. Усети как Божията сила изпълва тялото, а в душата му се изливат святост и благоговение. Той се отпусна на колене и напрегна новата си сила, за да извика:

— Няма друг Бог, освен Бога и Мохамед е неговият Пророк!

Красивото лице на Бога грееше от доброта. Той пристъпи напред, изправи Дориан на крака и го прегърна, като целуна почернелите му, кървящи устни.

— Сине мой! — каза Бог, но с гласа на принц Абд Мухамад ал Малик. — Приемането на едничката права вяра изпълва сърцето ми с радост. Сега вече пророчеството се сбъдва и аз благодаря Богу, задето те открихме навреме.

Дориан се отпусна в обятията на принца и Ал Малик викна към мъжете зад себе си:

— Вода! Батула, донеси вода!