Принцът се усмихна.

— Дотук се справяш добре. Трябваше да оставиш тоя непохватен човек сам да се оправя. Твоят живот струва колкото стотици негови.

Оставил без внимание както забележката, така и похвалата, Дориан каза тихо:

— Само с половината от хората мога да задържа неприятеля тук много дни, докато свършим водата. Ще пратя останалата половина с Батула, да Ви придружи през прохода до оазиса Мухаид.

Принцът го погледна в очите. Лицето му беше загрижено. Шансовете бяха двайсет на хиляда. Макар позицията да бе превъзхождаща, врагът положително щеше да се окаже упорит и находчив. Разбираше жертвата, предлагана от Дориан.

— Остави Батула тук — каза принцът, — а ти ела с мен в Мухаид. — Тонът му бе въпросителен, той не заповядваше.

— Не, господарю — възрази Дориан. — Не мога да постъпя така. Мястото ми е тук, при моите хора.

— Прав си. — Принцът се изправи. — Не мога да искам от теб да пренебрегнеш дълга си, но заповядвам, да не се биеш до смърт.

Дориан сви рамене.

— Смъртта сама прави своя избор. Тя не се интересува от нашите съображения.

— Задръж ги тук до утре заран! — каза Ал Малик. — Това ще ми даде възможност да стигна Мухаид и да вдигна Ауамир. Ще се върна с цяла армия.

— Както господарят повели! — отвърна Дориан, но принцът забеляза пламъка на сладострастното предвкусване на битката в очите му и това го разтревожи.

— Ал Салил — каза той твърдо, като хвана рамото на Дориан, за да подчертае думите си, — не мога да ти кажа колко време ще ми е нужно, за да се върна с воините от Ауамир. Задръж ги тук до утре сутринта! Не по-късно! След това, хуквай към мен толкова бързо, колкото може да бяга Ибрисам. Ти си ми талисман и аз не мога да си позволя, да те загубя.

— Господарю, трябва да тръгвате веднага. Всяка секунда е скъпа.

Върнаха се при камилите и Дориан бързо раздели хората на две групи: едната за отбрана на прохода и друга — за ескорт на принца. Поделиха останалата вода и храна — една четвърт за групата на принца и останалото — за Дориан.

— Ще ти оставя всички наши мускети, петте буренца барут и торбите с куршуми — каза принцът на Дориан.

— Ще ги използваме добре — обеща той.

След няколко минути всичко бе готово и принцът с Батула застанаха начело на колоната. Ал Малик погледна от седлото си надолу към Дориан.

— Нека Аллах бъде твоят щит, синко!

— Вървете с Бога, татко мой! — отвърна Дориан.

— За пръв път ме наричаш така.

— За пръв път изпитвам истинско синовно чувство.

— Оказваш ми чест! — промълви сериозно принцът и докосна шията на камилата с ездитната палка. Дориан се загледа след тях, а колоната залъкатуши между двете отвесни каменни стени и изчезна зад първия завой. След това съсредоточи мислите си изцяло върху предстоящата битка. Върна се към входа на прохода, за да разгледа с очи на войник долината и скалите. Прецени положението на слънцето. Беше малко след пладне. Предстоеше дълъг ден и още по-дълга нощ.

Набеляза слабите точки в своята отбрана, от които би се възползвал противникът и обмисли какви контрамерки да предприеме във всеки отделен случай. Най-напред ще опитат фронтална атака нагоре по склона, реши той, като ги гледаше как се събират в компактна маса в подножието на пясъчния склон. Започна да обхожда хората си, подмяташе закачки и ги разместваше на най-благоприятните позиции, като същевременно проверяваше дали барутниците и торбите им с куршуми са пълни.

Още не бе разставил последните стрелци, когато откъм долината се донесе далечен зов на рог, последван незабавно от бой на тъпани и засилващ се рев от първите редици, хукнали нагоре по склона.

— Спокойно! — викна Дориан на хората си. — Задръжте огъня, братя войни! — Тупна по рамото един мъж с преплетени дълги кичури черна коса и двамата се усмихнаха един на друг. — Първият изстрел е най-сладък, Ахмед. Нека бъде точен!

Продължи по редицата.

— Изчакай, докато се изпречат пред самото дуло, Хасан!

— Искам да го оставиш на място още с първия изстрел, Мустафа!

— Пусни ги да дойдат толкова близо, Салим, че даже и ти да не пропуснеш!

Макар да се смееше и шегуваше, той внимателно следеше нападателите по склона. Бяха турци, мъже по-тежки от подобните на птици деца на пустинята, с дълги мустаци и обли бронзови шлемове с предпазители за носа. Върху раираните си вълнени роби носеха плетени брони. Доста тежко снаряжение за пустинни условия, реши Дориан, докато те се бореха със свличащите се пясъци, а първоначалният им див устрем постепенно се превърна в мъчително трудно изкачване. Дориан се изправи на ръба, сякаш за да ги посрещне с добре дошли и се ухили насреща им с ръце на кръста. С това искаше не само да вдъхне смелост на хората чрез личен пример, но и да не допусне някой припрян да наруши заповедта му и стреля преждевременно.

Един от турците спря и вдигна мускета си. Лицето му лъщеше от пот, а ръцете трепереха от изтощение. Дориан замръзна на мястото, а турчинът стреля. Куршумът изсвири край главата на Дориан и въздушната струя издуха един златночервен кичур върху бузата му.

— Не можете ли да стреляте по-точно, вие, любовници на кози нещастни? — Той се изсмя в лицето им. — Елате горе! Елате тук, да изпитате на гърба си гостоприемството на Саар!

Подигравките му дадоха нови сили на първите нападатели и те се впуснаха в тромав, нескопосан бяг през последните няколко ярда на склона. Дориан отстъпи в редицата на собствените си хора.

— Бъдете готови, братя! — тихо им каза той и запъна ударника на кремъклийката.

Една редица тръгнали рамо до рамо турци се появи пред погледа им. Потъналите в пот лица тъмнееха от нахлулата в тях кръв. Повечето бяха захвърлили собствените си мускети по време на изкачването. Сега размахаха ятагани и с прегракнал рев се нахвърлиха срещу бранителите.

— Огън! — викна Дориан и саарци дадоха залп. Двадесет мускета гръмнаха като един в продълговат облак барутен дим. Куршумите срещнаха турската редица. Дориан видя, как собственият му изстрел направи дупка в жълтите зъби на един плещест и мустакат турчин. Главата му се метна назад. От тила бликна фонтан кръв, а ятаганът излетя от ръката му. Стовари се възнак върху друг турчин, който едва бе превалил ръба, извади го от равновесие и двамата се затъркаляха надолу по склона, като увлякоха със себе си още трима други към дъното.

— Дайте да ги насечем! — извика Дориан и те изскочиха иззад скалите към тълпата турци на ръба на склона. Смъртоносната атака отхвърли нападателите назад. Те се препъваха в собствените си убити и падаха през ръба. Площадката бе разчистена и саарци се втурнаха срещу все още пъплещите нагоре нападатели. На тяхна страна беше предимството на наклона, а турците бяха изтощени почти до краен предел.

Схватката приключи бързо, атаката беше отбита, а нападателите лежаха ранени или убити. Останалите невредими се пързаляха и тичаха надолу по склона, без да обръщат внимание на сърдитите крясъци на командирите си, като ги блъскаха и увличаха със себе си.

Саарци подскачаха на ръба на скалната площадка, развели бради и роби, като сипеха подигравки и мръсни обиди след бягащите. Дориан видя от пръв поглед, че никой от хората му не е убит, нито дори ранен, докато поне дузина турски трупа се валяха полузарити в пясъка по склона.

— Това е само първото блюдо от угощението. — Той овладя ликуването си. В тази първа атака взеха участие не повече от сто души. — Няма да опитат пак по този начин.

Започна да обхожда хората, като им викаше да презаредят мускетите, но мина известно време, докато успее да ги овладее.

— Искам десет души да се качат на скалите. — Той ги извика поименно и прати високо горе, откъдето можеха да наблюдават цялата верига от хълмове, както и всяко движение на неприятеля в долината. Предполагаше, че сега щяха да изкачат пясъчния склон, далеч встрани от устието на прохода, вън от обсега на неговите мускети, за да нападнат от две страни по фланговете. Комбинирано с нова фронтална атака, това нападение щеше да бъде по-трудно за отбиване.