Бен Абрам го заведе в малка стаичка, където вече бе приготвена спална рогозка.

— Ще дойда утре сутринта да сменя превръзката — обеща той.

На сутринта Дориан беше в треска, а възпалената рана имаше отвратителен вид. Бен Абрам я намаза с мехлем и сложи нова превръзка. Предписа му горчиво лекарство. След няколко дни температурата спадна и раната започна да заздравява. Скоро паднаха и коричките. Бен Абрам му разреши да ходи сам до океанския бряг, за да плува в прозрачните води, да отива в дворцовите конюшни, за да помага на конярите, да язди в галоп през пухкавите пясъци и да участва в дивашките игри на пулу.

Не след дълго, в пролива се появи платно и наблюдателите от крепостните стени различиха вимпела на принца на мачтата. Цялото население на острова се изсипа на брега, за да приветства завърналия се от столицата Мускат принц Абд Мухамад ал Малик.

Принцът стъпи на брега, под звуците на оръдейни залпове от крепостта, пискливи женски гласове и викове на обожание от страна на мъжете. Те стреляха във въздуха с дългите си кремъклийки, барабаните биеха, носеше се вой на зурни.

Дориан беше с конярите, които държаха конете в края на пясъчната ивица. Той бе помагал при излъскването на сбруята и тюркоазите, които украсяваха седлото на принца и юздечката на жребеца му. Като осиновен син на принца, главният коняр бе удостоил Дориан с честта да води жребеца и да го държи, докато владетелят го възседне.

Дориан го видя да идва през пясъка, тълпата се отдръпваше пред него и поданиците му се просваха ничком, протягайки ръце, за да хванат и целунат края на дрехата му. Повече от година след последната им среща, Дориан бе забравил колко царствена е високата му осанка, в снежната белота на робите. Огромен, украсен с диаманти ятаган висеше на пояса, а дръжката му от рог на носорог блестеше с полираната си повърхност като кехлибар. Лентата за придържане на чалмата бе направена от сплетени златни нишки. Вървеше към Дориан, като отвръщаше усмихнат на приветствията с докосване на устни и сърце.

— Селям алейкум, велики господарю! — Дориан се поклони. Макар гласът му да потъна в глъчката на тълпата, принцът го погледна в лицето и Дориан разбра по израза на задоволство в очите, че го е познал. Принцът леко наклони глава, после се метна на седлото, с изящната грация на роден ездач и пое към крепостта.

104.

Ал Малик седеше на терасата в двореца, заобиколен от най-близките си придворни, сърбаше кафе и слушаше докладите на хората, управлявали островите и колониите в негово отсъствие.

— Много франкски кораби хвърляха котва в Занзибар — съобщи везирът. — Сега, след като куси започна да ги докарва от юг, станаха още повече. Всички искат да участват в търговията със злато и роби.

Султанатът Занзибар беше васален на принца и част от печалбите по неговите пазари се отклоняваше към хазната му. Можеше да бъде сигурен, че султанът е изцедил от неверниците и последната рупия, която е могъл.

— Али Мухамад да предупреди неверническите капитани, че няма да търпя присъствието им северно от Занзибар. Най-строго забранявам! — Златото и стоките, докарвани от неверниците бяха добре дошли, но Ал Малик много добре познаваше алчността и безскрупулността на франките. Те бяха основали вече бази и кантори в империята на Великия Могул. Сложеха ли някъде крак, не можеш ги мръдна след това. Не бива да им се позволява да стигат на север до Ламу.

— Али Мухамад е уведомен за вашата воля. Ако някой невернически кораб поеме насам, той веднага ще изпрати съобщение по бърза джонка.

Принцът кимна.

— Ако търсенето на слонова кост е толкова голямо, с какви запаси разполагаме на материка?

— Слоновата кост намалява от година на година, а търсенето от страна на неверника непрекъснато нараства.

Пазарите на Занзибар и Ламу разчитаха за снабдяването си до голяма степен на езическите племена във вътрешността. Те не разполагаха с мускети, за да убиват огромните дебелокожи. Използваха примитивни капани с набити в тях заострени колове, към които се мъчеха да подгонват слонските стада. Имаше неколцина безстрашни ловци, които можеха да убият животното с лък и стрела, но тяхната плячка беше оскъдна.

— Дали пък да не продадем мускети на племенните вождове, за да могат да убиват повече животни? — предложи един от придворните, но принцът поклати решително глава.

— Прекалено опасно е! — каза той. — Може да им даде смелост и да въстанат срещу нас. Това значи, сами да отворим вратата на клетката с лъва.

Обсъдиха надълго и широко този въпрос, а после принцът насочи вниманието си към търговията с роби.

— Понеже ги ловим из крайбрежните области, те започват да се оттеглят към вътрешността. Като слоновете, стават все по-диви и предпазливи. Всеки следващ сезон количеството на улова намалява.

Както при слоновата кост, арабите разчитаха на по-войнствено настроените племенни вождове от вътрешността, да нападат съседите си и да залавят роби сред традиционните си племенни врагове, като след това ги доставят по сборните пунктове край бреговете на големите езера.

— Защо не започнем сами да ловим роби из горите? — предложи друг царедворец.

Принцът замислено почеса брадата си.

— Ще трябва да жертваме смелите си воини и да проливаме кръвта им. Не знаем какво ги очаква из тамошната дивотия. Можем само да сме сигурни, че задачата ще бъде много трудна и опасна. — Млъкна, за да обмисли по-добре предложението. — По-късно ще ви съобщя волята си по този въпрос, но междувременно съставете списък на петдесет мъже, които биха могли да се изпратят на такава експедиция!

Принцът решаваше един по един стопанските въпроси и преди да премине към по-сериозни проблеми, освободи по-незначителните членове на съвета, за да останат само петима от най-високопоставените и доверени нему приближени, които щеше да запознае с резултатите от пребиваването си в Мускат. Това беше опасна тема, винаги пропита с духа на предателства и заговори. Халифът Ал Узар ибн Якуб беше четиридесет години по-стар от принца, син на една от първите жени на баща им. Ал Малик беше дете на старческото слабоумие на баща си и неговата последна фаворитка, но както е известно на всеки ездач: „Дърт жребец и млада кобилка раждат най-добрите жребчета.“

Малкият Омански халифат беше под постоянна заплаха от страна на огромната Отоманска империя със столици в Истанбул и Багдад, която обхващаше по-голямата част от арабския свят. Единствените държави, останали засега извън нейния обсег, бяха няколко княжества на север, държани под око от турските халифи, както и онези, които бяха успели да се защитят срещу опустошителните набези на отоманците.

Силният омански флот закриляше халифата откъм морето. Настъпилият от север агресор щеше да бъде посрещнат от страховитите пясъци на Руб Ал Кали, Празния Квадрат и пустинните воини, съставящи малобройната армия на Оман, за които пясъците бяха роден дом.

Оман бе устоявал на завоевателните напъни на Отоманската империя в продължение на столетия и можеше да продължи да го прави още столетия, ако имаше на трона си силен и съобразителен мъж. Ибн Якуб не беше този мъж. Прехвърлил седемдесетте, той проявяваше склонност по-скоро към сложните плетеници на политическите интриги, отколкото към суровите изпитания на войната. Главна негова грижа беше запазването на собственото му положение и власт, а не обединяването на силите за укрепване независимостта на малката му държава. В хода на годините, той бе загубил уважението на племената си. Халифатът се състоеше от множество родови структури, всяка водена от собствен шейх. Без твърдо ръководство, тези корави мъже на пустинята загубваха воля и решителност, започваха междуособни разпри, възкресяваха древни междуплеменни кръвни вражди и по такъв начин не укрепваха властта на колебливия, жесток и коварен старец в Мускат.

Властта на Ибн Якуб беше здрава единствено близо до столицата му, но колкото по-навътре се отиваше в бунтовните пясъци на пустинята или в безбрежните води на Океана на Индиите, толкова по-слаба и илюзорна ставаше тя. Пустинните шейхове и капитаните на джонки признаваха за водач единствено този, когото уважават.