— Да — каза Денис, след което настъпи мълчание, нарушавано само от неравномерния тропот на конете.

— Ще бъде някак си странно без татко — промълви замислено той. Господин Петерсен беше останал в Исандхълуана. — Някак си ще е смешно, че ще сме само мама, момичетата и аз във фермата.

Известно време не разговаряха. Припомняха си изминалите кратки месеци и събитията, които промениха живота им.

И двамата нямаха още двадесет години, а вече бяха глави на семейства, владетели на земя и добитък, познали мъката и убивали хора. Сега Шон изглеждаше по-възрастен с бръчките на лицето си, с брадата, която беше пуснал — квадратна, с формата на пика от картите. Бяха яздили заедно с командосите, които бяха палили и плячкосвали, за да отмъстят за Исандхълуана. При Улунди бяха строили конете си зад редовете на пехотата на Челмсфорд под палещото слънце, изчаквайки тихо, докато Кетчуайо събираше войските си и ги изпращаше през открития терен, за да нападнат и победят рехавото каре от мъже. Бяха чакали да отмине грохотът на залповете през равни интервали и гледаха как големият черен бик зулуси се разпада на парчета пред карето. Накрая редовете на пехотата се отвориха и те препуснаха навън, цели две хиляди силни конници, за да смажат завинаги силата на зулуската империя. Преследваха и нападаха, докато ги спря падналият мрак, и даже не пресмятаха колцина са убили.

— Ето я църковната кула — каза Денис.

Шон бавно изплува от спомените. Бяха стигнали Лейдибург.

— Майка ти в Теунис Краал ли е? — попита Денис.

— Не, премести се в града — в къщата на улица „Проте“.

— Предполагам, че не иска да пречи сега, когато Ана и Гари се ожениха.

Шон веднага се намръщи.

— Как ти се вижда тази работа — нашето приятелче.

— Гари, женено за Ана? — изхили се Денис и поклати глава. — Мисля, че би могъл да се обзаложиш на двадесет срещу едно, че просто не е имал избор.

Начумереното му лице стана още по-мрачно. Гари му беше скроил номер — Шон не бе скъсал с Ана.

— Имаш ли вест от тях? Кога ще се върнат у дома?

— За последен път получихме вест от тях от Питърмарицбург, бяха изпратили телеграма до мама, за да съобщят, че са се оженили. Получила я два дни, преди да се върна вкъщи от Исандхълуана. Това беше преди два месеца, доколкото ми е известно, от тогава не сме имали вест от тях.

— Струва ми се, че Гари така здраво се е слял със семейното огнище, че ще трябва да го откъртят с железен лост — изкикоти се отново Денис, този път мръснишки.

Изведнъж Шон си представи Гари върху Ана, коленете й вдигнати високо, главата й отметната назад, а очите — затворени, издава онова нейно тихо мяукане.

— Млъкни, мръсно копеле — изръмжа той.

Денис примигна.

— Извинявай, аз само се шегувах.

— Няма да се шегуваш със семейството ми, той ми е брат.

— А тя беше твоето момиче, а? — измърмори Денис.

— Искаш ли да те ударя?

— По-кротко, приятел, пошегувах се.

— Такива шеги не ми допадат, ясно ли ти е?

— Добре. Добре. Успокой се.

— Това са мръсни, мръсни приказки.

Отчаяно се опитваше да изтрие от съзнанието си картината с Ана, тя беше изпаднала в див оргазъм, ръцете й се бяха вкопчили във врата на Гарик.

— Боже господи, откога си станал светец? — попита Денис и като пришпори коня си, изпревари Шон и продължи да се движи по главната улица към хотела. Той си помисли дали да не му каже да се върне, но реши да го остави да върви. Зави надясно в една сенчеста странична улица. Къщата беше третата от ъгъла. Уейт я беше купил преди три години, с цел да вложи парите си. Беше приятна малка постройка със сламено катранен покрив и варосани стени сред дървета и зелена градинка с цветя, заобиколена с ограда от дървени колове. Шон завърза коня при портата и пое по алеята към входа.

Когато бутна вратата на гостната, завари в нея две жени. И двете изненадано се надигнаха, като изненадата им моментално се смени с радост, когато го познаха. Стана му приятно от радостта им — хубаво е, когато те посрещат сърдечно.

— О, Шон, не те очаквахме.

Ада бързо се запъти към него. Той я целуна и видя, че скръбта е оставила отпечатъка си върху нея. За миг изпита чувство на вина, че смъртта на Уейт не е оставила толкова видим отпечатък и върху него. Хвана я за раменете и я задържа така.

— Много си хубава — каза той.

Беше отслабнала. Очите й изглеждаха прекалено големи за лицето й и мъката се криеше в тях като сенки в гората, но пристигането му я разведри и тя се засмя.

— Мислехме, че ще се върнеш в петък. Толкова се радвам, че дойде по-рано.

Шон отмести поглед от Ада.

— Здравей, Ягодов пай.

Тя нетърпеливо очакваше да бъде удостоена с вниманието му.

— Здравей, Шон.

Изчерви се леко от погледа му, но не сведе очи.

— Изглеждаш по-възрастен — каза тя, като почти не забелязваше праха, който се беше спекъл по кожата му, посипал косата и миглите му и зачервил очите му.

— Просто си забравила как изглеждам — каза той и се обърна към Ада.

— Не, не бих могла — прошепна Одри толкова тихо, че никой от двамата не я чу. Усети как нещо се надигна в гърдите й.

— Седни, Шон.

Ада го заведе при голямото кресло срещу камината. На полицата над камината имаше снимка на Уейт.

— Ще ти донеса чай.

— Мамо, защо не една бира?

Шон потъна в креслото.

— Разбира се — ще ти донеса бира.

— Не — каза Одри и изхвърча от стаята към кухнята. — Аз ще я донеса.

— Одри, в килера са — извика Ада след нея, после се обърна към него. — Такова мило дете е.

— Погледни я по-добре — усмихна се той, — тя изобщо не е дете.

— Ех, Гари да беше… — започна Ада, но рязко млъкна.

— Кажи какво? — окуражи я Шон.

Тя помълча известно време, мечтаеше си Гари да бе намерил момиче като Одри вместо…

— Нищо — отвърна тя и седна до него.

— Имаше ли вести от Гари?

— Не. Още не, но господин Пай каза, че при него в банката е пристигнал чек, осребрен в Кейптаун.

— Кейптаун? — Шон повдигна прашните си вежди. — Добре си живее нашето момче.

— Да — каза Ада, като си спомни сумата на чека. — Така е.

В стаята влезе Одри, носеше поднос с голяма бутилка и чаша. Отиде до креслото му. Той пипна бутилката — беше студена.

— По-бързо, слугинче — пошегува се Шон, — умирам от жажда.

След като пресуши първата чаша на три глътки, момичето отново я напълни и той, стиснал я в ръка, се намести удобно в креслото.

— А сега ни разкажи всичко — каза Ада.

Приятно отпуснат в креслото с чаша в ръка, доволен от начина, по който го посрещнаха, той стана твърде словоохотлив. Не си бе дал сметка, че има толкова много за разказване. При най-малкия признак за отегчение Ада или Одри веднага го окуражаваха с въпрос.

— О, боже мой! — възкликна накрая Одри. — Навън почти се е мръкнало. Трябва да си тръгвам.

— Шон. — Ада стана. — Ще я изпратиш ли до вкъщи?

Крачеха мълчаливо един до друг в полумрака под кичестите дървета. Най-сетне Одри проговори.

— Шон, ти беше ли влюбен в Ана? — изтърси тя и той усети привичната си реакция, бърз гняв. Отвори уста, за да я среже, но изведнъж смени намерението си. Въпросът беше уместен. Дали е бил влюбен в Ана? Едва сега се замисли върху това, като внимателно си повтаряше точния въпрос наум, за да може да му отговори вярно. Усети внезапен прилив на облекчение. Отвърна й с усмивка.

— Не, Ягодов пай, не, никога не съм бил влюбен в нея.

Тонът му беше искрен, не лъжеше. Щастлива, тя продължи да крачи до него.

— Не си прави труд да ме изпращаш до къщата.

Едва сега забеляза зацапаните му и прашни дрехи, в които можеше да се почувствува неловко пред родителите й. Искаше всичко да бъде наред от самото начало.

— Ще те наблюдавам, докато стигнеш вратата — каза Шон.

— Предполагам, че утре сутринта ще отидеш в Теунис Краал, нали? — попита тя.

— Веднага щом стана. Очаква се много работа.

— Но ще минеш през магазина?