— Шон! Хей, Шон.

Тя тичаше да му пресече пътя. Нямаше начин да я избегне и той спря понито.

— Здрасти, Шон.

Дишаше запъхтяно и лицето й беше поруменяло.

— Здрасти — измърмори той.

— Къде отиваш?

— Ами натам и обратно, за да видя колко е разстоянието.

— Отиваш за риба — може ли да дойда с теб? — умолително му се усмихна тя. Зъбите й бяха малки и бели.

— Не, много бърбориш и ще подплашиш рибата.

Срита понито.

— Моля те, ще мълча! Обещавам.

Подтичваше покрай него.

— Не.

Той пришпори коня и се отдалечи от нея. Поязди стотина метра, погледна назад и видя, че тя още го следва с развяна черна коса. Спря понито и момичето го настигна.

— Знаех, че ще спреш — каза му тя запъхтяно.

— Защо не си вървиш у дома? Не искам да се влачиш след мен.

— Ще бъда съвсем тиха — обещавам ти.

Той знаеше, че тя ще го следва до билото, и се предаде.

— Добре, но ако кажеш само една дума, моментално те пращам да си вървиш.

— Обещавам — помогни ми да се кача, моля те.

Той я издърпа до себе си и тя седна странично, като го хвана с ръце през кръста. Изкачиха се на билото. Пътеката беше съвсем близко до Белия водопад и те усещаха водните пръски. Ана удържаше обещанието си, докато се увери, че са стигнали твърде далеч, за да я върнат обратно вкъщи. Отново се разприказва. Когато чакаше да й отговори, което ставаше рядко, тя го стисваше за кръста и Шон изсумтяваше. Той спъна понито и го остави сред дърветата над вировете. Скри седлото и юздата в дупка на голям мравояд и те се смъкнаха през тръстиката при водата. Ана изтича пред него и когато той стигна на пясъчния бряг, тя вече хвърляше гладки речни камъчета във вира.

— Ей, спри веднага! Ще подплашиш рибата — извика Шон.

— О, извинявай, забравих.

Тя седна и започна да рови с пръстите на босите си крака в пясъка. Шон постави стръвта на въдицата и я заметна в зелената вода — течението отнесе поплавъка по широка окръжност под отсрещния бряг и двамата зачакаха с много важен и сериозен вид.

— Тук май няма никаква риба — обади се Ана.

— Бъди по-търпелива — не може да очакваш веднага да се хване.

Ана рисуваше по пясъка с пръстите на крака си. Изминаха пет дълги минути.

— Шон…

— Шшшт!

Още пет минути.

— Ловенето на риба е много тъпа работа.

— Никой не те е канил да идваш — каза й Шон.

— Тук е горещо!

Не отговори.

Високият папур спираше всякакъв полъх на вятър, а белият пясък отразяваше слънчевата топлина и я изпращаше върху тях. Ана стана и започна да броди по брега, насочвайки се към края на папура. Откъсна няколко дълги копиеподобни листа и ги сплете.

— Писна ми — заяви тя.

— Ами върви си у дома тогава.

— И ми е горещо.

Той издърпа въдицата, прегледа червейчетата и отново я метна. Изплези се зад гърба му.

— Я да поплуваме — предложи тя.

Не й обърна внимание. Заби дръжката на въдицата в пясъка, нахлупи шапката на очите си, за да се предпази от ярката слънчева светлина, и се облегна на лакти, като изпъна крака напред. Чуваше скърцането на пясъка под краката й. Изведнъж настъпи тишина. Започна да се безпокои какво прави тя, но ако се огледаше, щеше да прояви признак на слабост. „Момичета!“ — помисли си той с горчивина.

Точно зад него се чу тупкане на крака. Бързо се надигна и понечи да се обърне. Мярна му се бялото й тяло, което се гмурна във водата като игрива пъстърва. Шон скочи на крака.

— Ей, какво правиш?

— Плувам си — засмя се Ана. Беше до кръста в зелената вода, а косата й бе залепнала по раменете и гърдите. Шон се загледа в тези гърди, бели като сърцевината на ябълка, с тъмнорозови, почти червени зърна. Ана легна по гръб и зарита във водата, така че тя побеля от пяна.

— Voet sak, малки рибки! Пръскайте се, малки рибки — изгъргори тя.

— Ей, не бива да правиш така — каза Шон с пресъхнала уста. Искаше тя отново да се изправи. Гърдите й предизвикваха някакво странно свиване в стомаха му, но тя се потопи до брадичката във водата. Виждаше ги през водата.

— Много е хубаво! Защо не се топнеш?

Превъртя се по корем и потопи глава под водата, симетричните овали на задните й части изскочиха над повърхността и стомахът на Шон отново се сви.

— Хайде, идваш ли? — подкани го тя.

Шон беше объркан — само за няколко секунди чувствата му към нея претърпяха рязка промяна. Много му се искаше да е във водата при всичките тези загадъчни бели изпъкващи форми, но се срамуваше.

— Теб те е страх! Хайде де, стиска ли ти?

Тя го дразнеше и предизвикателството й го жегна.

— Не ме е страх.

— Ами скачай тогава.

Поколеба се още няколко секунди, после хвърли шапката и разкопча ризата си. Обърна се гърбом към нея, докато сваляше панталоните си, после бързо се завъртя и се гмурна във вира, благодарен на прикритието, което той му даваше. Главата му изскочи над водата и Ана я натисна обратно под повърхността. Той напипа и хвана краката й, изправи се и я обърна по гръб. Издърпа я в плитчините, където водата не можеше да я покрие. Тя размахваше ръце и пищеше от удоволствие. Петите на Шон се блъснаха в един камък, той падна и я пусна. Преди да успее да се изправи, Ана скочи на гърба му и го обви с крака. Можеше да я отхвърли, но му хареса допира на плътта й — топла в хладната вода, хлъзгава от капките. Тя грабна шепа пясък и го изсипа в косата му. Шон леко се съпротивляваше. Прегърна го през врата и той усети цялото й тяло. Това, което го стягаше в стомаха, се издигна в гърдите му и му се прииска да я притисне до себе си. Обърна се и посегна към нея, но тя се извъртя, измъкна се от ръцете му и отново се гмурна в дълбоката вода. Запляска след нея, но Ана му се изплъзваше и му се смееше.

Най-сетне застанаха един срещу друг, все още до шия под водата и Шон започна да се ядосва. Искаше да я прегърне. Тя видя промяната в настроението му и зашляпа на брега, отиде при дрехите му и взе ризата. Избърса лицето си с нея, застанала гола, без да се срамува — имаше твърде много братя, за да се притеснява от голотата. Шон гледаше как гърдите й променят формата си, когато тя вдигаше ръцете. Разгледа очертанията на тялото й и видя, че слабите й крака са се налели, от коленете нагоре вътрешните страни на бедрата й се допираха една в друга чак до основата на корема й, където се виждаше тъмният триъгълник на женствеността й. Тя разстла ризата на пясъка, седна на нея и го погледна.

— Излизаш ли?

Той неловко се приближи, като се прикриваше, с ръце. Ана му направи място на ризата.

— Седни, ако искаш.

Той бързо седна и сви колене до брадичката си. Наблюдаваше я крадешком. Около зърната й кожата се бе набръчкала от студената вода. Усещаше погледа му и изпъна назад рамене, изпитвайки удоволствие от това. Шон отново се обърка — сега тя така добре владееше положението. Преди беше просто някоя, на която можеш да се зъбиш, но сега тя заповядваше, а той изпълняваше.

— Имаш косми по гърдите — каза Ана, като се обърна, за да го погледне. Колкото редки и нежни да бяха, Шон се радваше, че ги има. Изпъна краката си.

— А ти там си много по-едра, отколкото Фрики.

Шон отново се опита да прибере коленете си под брадичката, но тя постави ръка на бедрото му и го спря.

— Може ли да те пипна?

Той се опита да проговори, но от гърлото му не излезе никакъв звук. Ана не дочака отговора.

— Я виж! Става нагъл — също като на Карибу. Карибу беше жребецът на господин Ван Есен.

— Винаги знам кога татко има намерение да пусне Карибу да обслужи кобилата, защото ми казва да вървя на гости на леля Лети. А аз просто се скривам в плантацията. От там много добре се вижда откритият яхър.

Шон не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, че ръката на Ана бе мека и неспокойна.

— Ти знаеш ли, че хората се съвкупяват също като конете? — попита тя.

Той кимна, беше посещавал часовете по биология в тоалетните на училището. Известно време мълчаха, после Ана пошепна.