Вечерта преди сватбата чичо Мартин и учениците му пристигнаха в Емирово и се настаниха при приятели. Получиха необходимите сведения и на сутринта рано-рано се оттеглиха в голямата гора по пътя, по който щеше да мине сватбеното шествие. След няколко часа по пътя се зададоха цяла кавалкада конници, а малко след тях — петдесетина каруци, натъпкани с кадъни и мъже, кадъните омотани с бели забрадки и черни фереджета, а мъжете с алени фесове, пъстри чалми и салтамарки.

Чичо Мартин носеше своята карабина, а на учениците си забрани да вземат оръжие и сега те се питаха със страх и недоумение как ще излязат с голи ръце срещу толкова въоръжени мъже. В техните очи сватбеното шествие приличаше на табор, който не отива за някаква си булка, а да срази друг табор. Ако загубя, ще загубя само аз, ако спечеля, ще спечелим всички, каза им чичо Мартин, но ония, изглежда, не бяха и чували за Левски или пък не искаха да се поучат от великото себеотрицание на Апостола. И когато следобед сватбарите взеха булката от съседното село и се зададоха по пътя с още по-голяма гюрултия, тримата ученици не мислеха за урока по практика, а съобразяваха как да офейкат из гората. И сякаш за да им вземе ума докрай, чичо Мартин извади патроните от магазина, остави ги на земята и излезе на пътя с празна карабина на рамо. Конниците предвождаха сватбеното шествие в галоп, конете им със сресани гриви и къносани опашки се носеха плавно като хрътки, копитата им нежно докосваха кадифето на пътя и вдигаха сиви, прозрачни облачета прах. След тях препускаха каруците, два пъти повече отпреди, половината препълнени с пъстри чалми, които отдалече приличаха на пауни, а другата половина — с кадъни, които пък приличаха на пингвини. Пауните все по-често вдигаха пищови и гърмяха, а пингвините пищяха и си притискаха главите. Конниците идваха все по-близо, идваше и онзи миг, който чичо Мартин не можеше да преодолее без вълнение, мигът на голямото дръзновение, когато бе готов да умре или да бъде господар на живота. Застана насред пътя и вдигна ръка. Конниците спряха, запотените им коне се заблъскаха един в друг, като цвилеха и се хапеха, а в това време пристигнаха и първите каруци. Един от ездачите, бабаит и половина, отправи коня си към чичо Мартин, извади пищов от пояса и извика:

— Кой си ти бе, шашкънин? Я се махай от пътя!

И насочи пищова в сърцето му. Чичо Мартин се усмихна и му посочи с ръка да се върне назад. Само един бабаит и половина можеше да разбере какво означава този жест и се върна при другите конници. Те се спогледаха, почувстваха се унизени един пред друг, възвърнаха си куража и като по даден знак насочиха пищовите си срещу чичо Мартин. Той стоеше насред пътя и ги гледаше усмихнат със сините си херувимски очи. Това продължи точно толкова, колкото тридесетте куршума да го направят на решето. Но чичо Мартин все още не казваше оная дума, която щеше да охлади гнева им и да ги хвърли в паника: „Бастисани сте!“ — а продължаваше страшния миг, за да му се наслади докрай. И пак си помисли онова, което си мислеше в такива минути: „Ако животът ми трябва да свърши така глупаво, да върви по дяволите, ако не, заслужава си да го живеем!“ В това време верните му последователи се гушеха зад близката шума и като трима юди мислеха как да духнат назад. Само един изстрел бе нужен, и то изстрел във въздуха, за да се настървят тези двеста въоръжени мъже. Но стана тъй, както бе очаквал чичо Мартин. Някой от конниците извика: „Бастисани сме!“ — и всички отпуснаха пищовите.

Ориенталското въображение на турците, винаги по-бързо от мъдростта им, ги накара да повярват, че са попаднали в засада от хиляди души чапкъни. Но от опашката на кервана не знаеха какво става и една група мъже дотърчаха да очистят пътя. И те може би щяха да застрелят чичо Мартин, но тогава пък един от тях извика името му ясно и високо и ги възпря с коня си. Бе онзи момък, на чийто баща чичо Мартин бе дал пари да си плати данъка пред съда и момъкът се бе врекъл да му стане побратим до края на живота си. Не стана нужда момъкът да изпълни фанатичната си клетва, защото името на чичо Мартин свърши цялата работа. Всички бяха чували за славните му подвизи, а мнозина бяха го видели на събора как улучи от въртящата се люлка гълъба и свраката. Сега му дойде на помощ преклонението на турците пред бабаитлъка, което от яростни врагове ги превръща на снизходителни и горди благодетели. „Бря, бря!“ — почнаха да викат от тълпата и чичо Мартин усети върху себе си стотици възхитени очи. След като се окопитиха, турците разбраха, че този момък бе намерил кураж сам да бастиса сватбата, но психозата на възхищението ги обзе напълно и те все по-възторжено викаха аферим на момчето и да повтарят името му. А момчето отново вдигна ръка и извика с рязък глас:

— Измаил ефенди!

Тълпата стори път на шестдесетгодишен мъж с пищна копринена гъжва и тъмносин кюрк, обшит с лисичи кожи. Той пристъпи към чичо Мартин с твърда крачка, а в тесните му очи гореше азиатският гняв на Чингиз хан. Чичо Мартин удари такова темане, че русата му глава се опря на корема на Измаил и онзи, ако искаше, можеше да му откъсне главата като на пиле.

— Моите почитания, Измаил ефенди! Турчинът го погледна така, сякаш си въобразяваше, че очите му излъчват умъртвяващи лъчи.

— За нашата дружина един себап, Измаил ефенди! — каза чичо Мартин.

— Покажи си дружината, искам да я видя!

Като чуха това, учениците на чичо Мартин полазиха заднишком в гората, а чичо Мартин си помисли, че в жилите на този тече чиста кърджалийска кръв и че трябва да му отговори, както подобава.

— Ако видиш дружината ми, няма да видиш вече белия свят, Измаил ефенди!

Измаил ефенди се загледа в гората, като че виждаше за пръв път гора. Чичо Мартин много точно бе предположил, че в жилите му тече неспокойната кръв на далечните му прадеди, бастисвали султански армии и живели като малки султани, мъже, които са размахвали късите си ятагани за юнашка чест и слава. И наистина, докато гледаше гората, Измаил ефенди си припомняше славната история на своя род и за миг, но искрено си каза, че би дал цялото си богатство, ако можеше да си върне младостта и като този момък да застане с голи ръце срещу хиляда души и да ги накара да играят по негова воля.

— Момче, тури нещо на земята!

Чичо Мартин свали от кръста си памучен месал и го просна върху тревата. Измаил ефенди извади от пояса си шепа жълтици и почна да ги пуска една по една върху месала, за да могат другите да ги броят. Те бяха десет и това означаваше, че и другите сватбари не трябва да се скъпят, ако искат да си отидат здрави и читави. След като спаси по този начин честта и достойнството си, Измаил ефенди се качи на каруцата и подмина. Втората каруца спря до месала и мъжете хвърлиха каквото имаха: златни пари, стари капаклии часовници, табакери и ножове, обковани със злато и сребро. Чичо Мартин връщаше подаръците на по-бедните мъже, но те хвърляха каквото имаха през раменете му и отминаваха. Така продължи цял час и най-после дойде ред на жените. Чичо Мартин им подари най-очарователните си усмивки и ги помоли да продължат пътя си. Уважението, а и слабостта му към нежния пол го изпълни с благородни чувства и той реши да не ощетява тези беззащитни пингвини, лишени от простата свобода да гледат света с открити очи и да му показват своите прелести. Но кадъните бяха свалили предварително накитите от шиите си и ги нахвърляха като златосребърна градушка върху месала. Тяхната щедрост накърни донейде достойнството на чичо Мартин, но той нямаше какво друго да направи, освен да запази за тях най-скъпи спомени.

И така урокът по практика „без взлом“ мина блестящо. Учениците не видяха и не чуха нищо от цялата работа, но това не им попречи да научат най-важното: човек трябва да бъде преди всичко хуманист, а след това разбойник, учител, поп или министър. И тримата бяха лежали с години по затворите за една шугава овца, за стотина лева и за някаква посребрена брошка, а сега в краката им лежеше богатство за хиляди, придобито за час, и то без намесата на мустакати стражари и съдебни следователи. Пред тях обаче стоеше най-трудното изпитание — да се научат да презират богатството, добродетел, на която са способни само мъртвите. Чичо Мартин вярваше в нравствената сила на своите ученици и раздели богатството на всички поравно.