Чичо Мартин бе уверен, че другите трябва да сърбат това, което той е дробил, и винаги излизаше чист от тези афери. В този живот, казваше той, все някой трябва да вади кестените заради другия. Иначе ще вземе да настане някоя голяма справедливост между хората, та ще се разцепим надве от скука. Трифон Татаров мислеше същото, но публично не споделяше този житейски принцип, защото нямаше сметка. Чичо Мартин честичко му даваше да сърба гореща попара. Веднъж му изчезна кон, друг път чичо Мартин прескочи у тях през нощта, докато Бенко пасеше конете на къра. Трифон усети работата и почна да го дебне, но и чичо Мартин не се даваше лесно в ръка, хареса му се през май в ръжта и сега дебнеше Аница като хрътка. Трифон знаеше, че снахата кръшка, но и тя не бе по-малко изобретателна, та му се изплъзваше от ръцете. Така се дебнеха до юни, когато една сутрин Трифон Татаров осъмна кмет. Навътре в България бе настъпила някаква бъркотия, а тук изчистиха старите кметове дружбаши и назначиха нови. Сега Татаров се надяваше да пипне чичо Мартин и да му иска сметка за всички поразии. Чичо Мартин не се уплаши, но за всеки случай си почисти пистолета и набави нови патрони.

11.

Лятото узряваше, узрявах и аз и презрявах. Майка ми се задъхваше, с мъка вдигаше мотиката, с мъка се навеждаше да жъне, но никой не се сещаше, че е бременна, а и тя се срамуваше да им напомни. Баща ми не се интересуваше от моето предстоящо раждане и не ми купи нито дрешки, нито детска количка. Тази небрежност на семейството принуждаваше майка ми и по харман да работи наравно с другите, да обръща слама и да кара диканята.

Аз още оттогава не бях дискретен и за да знае белият свят с кого ще има работа, предварително дадох признаци за моя бъдещ пол, тъй че лицето на майка ми се нашари с тъмнокафяви петна и всички й казваха, че ще си има мъжко. По това време майка ми падна от диканята, конете препускаха в кръг, поводите се мотаеха в краката им, те се плашеха и тичаха силно, а диканята се спущаше към нея като акула, за да я нареже с острите си кремъци. Дядо случайно се намери на хармана и хвана конете. Отведоха майка ми в собата и я оставиха да си почине. След този случай баба започна да шепне нещо на дядо, дядо грухтеше като стар нерез и казваше, че ще бъде по-добре, ако майка ми се окоти през зимата, когато няма работа. Сополанковците си приказваха нещо в кьошето и се хилеха на баща ми, а баща ми се червеше от срам и бягаше навън.

Между другото дойде време да развалят бостаните, а след тях и лозята. Дворищата се напълниха с камари от дини и пъпеши. Денем жените и децата цепеха с балтии дините, вечер палеха огньове и варяха петмез до разсъмване. Всичко живо — коне, волове, свине — се трупаше наоколо и ръфаше кори, сладката миризма на петмеза привличаше мухи, насекоми и разни гадини от цялата околия. Най-ненаситни бяха децата, вечер едвам примъкваха издутите си тумбачета до постелята, заспиваха веднага и още в първи сън се напикаваха.

В една такава нощ изтрещяха пушки, у Татаровите избухна пожар и селото се вдигна накрак. Дончо Синивирски, машинистът на чифлика, бе обсадил с няколко души пограничната застава, но в заставата бе останал само един войник. Капитан Арабов бе отишъл още на мръкване в Арнаутлар, да се съедини с тамошната застава. Въстаниците обезоръжиха войника и го затвориха в мазето, взеха каквото оръжие намериха и влязоха във връзка с другите села. Такъв метеж бе тъкмо по вкуса на чичо Мартин, немирната му кръв закипя, наостри слух и се приготви да лови риба в мътна вода. Отдавна мечтаеше да си има карабина, промъкна се с други селяни в заставата, взе си една и си отиде.

А Дончо Синивирски обяви новата власт и веднага тръгна да си оправя сметките с кмета. Трифон Татаров бе нащрек и побягна в тъмното. Когато минаваше покрай нашия двор, вдигна пушката и стреля напосоки по своите преследвачи. Куршумът свирна покрай ухото на майка ми и се заби в дирека на хамбара, под който тя и баба варяха петмез. Майка ми изпищя и падна на земята, а когато се изправи, още един куршум свирна покрай рамото й. Двете с баба се сгушиха до хамбара, докато премине пукотевицата. Аз бях на осем месеца и следователно първото неродено дете в нашия край, което изпита смъртната опасност от фашизма…

Преследваха Татаров донякъде, изгубиха го и се върнаха в заставата. На сутринта капитан Арабов пристигна с цяла рота войници, излови въстаниците и замина към Варна. Навързаха въстаниците и ги затвориха в една стая. Капитан Арабов бе заповядал да ги пазят, докато се върне, но Татаров се косеше от злоба, вечерта някой бе палнал плевника му, и сега искаше възмездие. На втория ден натъпкаха кърпа в устата на Дончо, увиха го във войнишки одеяла и го натовариха на каруца, с която трябваше да го откарат в Арнаутлар при другите арестанти. Чичо Мартин надуши с вълчия си нос каква е работата, пъхна карабината под палтото си и тръгна към Арнаутлар през необраните царевици. Сърбяха го ръцете да опита новото си оръжие на живо месо, качи се на една круша до Пръстниците и зачака. Както и предполагаше, каруцата спря до Пръстниците, двамата джандари свалиха Дончо и го поведоха към ямите, от които нашите хора копаеха червена пръст за мазане. Извадиха кърпата от устата му, отвързаха и ръцете му, за да може той да „побегне“. Трифон Татаров се показа на другия край на ямата, за да гледа „опита за бягство“. Само че Дончо не побягна, а седна и се загледа в земята, като че не искаше и да знае, че след няколко минути ще го застрелят. Едва когато стражарите изтеглиха затворите, той трепна и погледна встрани.

— Ела да гледаш по-отблизо бе, туз! — извика той на Татаров, като го видя да занича отдалече.

Татаров падна като посечен зад храста, прежълтя и почна да му се гади. По-късно разказваше, че това били най-страшните думи, които бил чувал в живота си.

Чичо Мартин си взе на мушка сърцето на единия стражар и онзи, вместо да стреля в Дончовите гърди, падна в ямата, а петалата му се озъбиха към небето. Другият стражар побягна и Татаров се шмугна в царевицата. Чичо Мартин ги наблюдаваше усмихнат от върха на крушата, после слезе и отиде при Дончо. Даде му пушката на убития, заличи следите си и двамата мълчаливо се разделиха. Дончо замина за дивите Дживелски гори, а чичо Мартин се върна вкъщи, доволен от карабината си.

И стана същото, както с бомбата на учителя по психология. Всички бяха уверени, че той е убил стражаря, и никой не можеше да го докаже. Викаха го на разпит, претърсваха къщата и нищо не намериха, но Татаров не изпусна случая да му отмъсти и нареди „да му духа кон зад врата“. Повикаха от общината Киро Черния, същия стражар, когото чичо Мартин бе прежалил до Пръстниците, той се качи на кон, а чичо Мартин тръгна пред него. Вървяха цял ден до града. Черния на кон, а чичо Мартин — пеш. В селата, където имаше общини, Черния спираше да си почине, а докато си почиваше, стражарите връзваха чичо Мартин като хапливо куче за някой стълб, гавреха се с него и го оскърбяваха. Чичо Мартин се усмихваше, усмихваше се светлият перчем на челото му, усмихваше се бялата му риза и той приличаше на хайдутин, когото карат на бесилка. По едно време запя, а Киро Черния изтръпна на коня и насочи пушката в гърба му.

В града пристигнаха привечер, когато чаршията бе претъпкана с народ. Хората се тълпяха да го гледат, а чичо Мартин се наслаждаваше на унижението си пред хората, вървеше спокойно една крачка пред коня и гледаше право пред себе си. Тоя ден реши да отмъсти за своето унижение не само на кмета, не само на стражаря, но и на целия свят. Предстоящата среща с околийския началник не го плашеше, щеше да се усмихне на стария си враг и да мълчи.

На входа на околийското пред него застана една красива жена, двамата стояха цяла минута като омагьосани, после жената се хвърли към него и го хвана за ръцете. Чичо Мартин почувства, че потъва цял в нейните черни очи, отмина напред и влезе в околийското. Жената не се отделяше от него, държеше го за ръката, а Киро Черния се покашлюваше глупаво и мърмореше: „Госпойце, такова, после значи…“ Госпойцата, истинският околийски началник, както говореха в града, изящно облечена и властна, посочи на стражаря някъде към оградата, стражарят обърна коня нататък и се отдалечи. Един млад полицейски пристав със сребърни пагони стоеше на стълбите и се усмихваше накриво. Арестантът и госпожицата минаха покрай него и влязоха вътре, той застана мирно и погледна след тях със същата усмивка. Емилия въведе чичо Мартин в кабинета на баща си и се хвърли на шията му. Преди няколко години чичо Мартин бе успял да я подлуди, нейната лудост още не бе минала и нямаше да мине скоро.