Велзевул и Метатронът се спогледаха.
— Както и да е — продължи Адам, — достатъчно е зле, че през цялото време трябва да измислям к’во да правят Пепър, Уенсли и Брайън, та да не им е скучно, така че не ща повече свят от тоя, дето си го имам. Благодаря все пак.
Лицето на Метатрона взе да придобива вида, познат на всички подложени на специфичната линия на разсъждение на Адам.
— Не можеш да се откажеш да бъдеш онзи, който си — рече той най-накрая. — Чуй. Твоето раждане и твоята съдба са част от Великия план. Всичко трябва да се случи така. Всеки избор вече е направен.
— Бунтът е прекрасзззто нежжжто — додаде Велзевул, — но някои нежжжта са над бунта. Трябва да го разззбереш.
— Не се бунтувам срещу нищо — заяви Адам със спокоен тон. — Просто изтъквам разни неща. Не можете да обвинявате хората за това, че изтъкват разни неща. Чини ми се, че ще е много по-хубаво да не почвате да се биете, а просто да видите какво ще правят хората. Ако престанете да им мътите главите, може пък и да започнат да мислят както трябва и да престанат да вършат щуротии със света. Не казвам, че точно така ще направят — додаде той добросъвестно, — ама може.
— Това е безсмислено — заяви Метатронът. — Не можеш да се противиш на Великия план. Я си помисли. Това е в гените ти. Помисли.
Адам се поколеба.
Тъмното подмолно течение беше винаги готово да се надигне отново, а пискливият му шепот настояваше „да, това е, тъкмо заради това е всичко, трябва да следваш Плана, защото си част от него…“
Денят се бе проточил твърде дълго. Беше уморен. Спасяването на света беше изцедило докрай единайсетгодишното му телце.
Кроули се хвана за главата.
— За миг, само за миг ми се стори, че имаме шанс — рече той. — Той успя да ги разтревожи. Е, добре — хубаво беше, докато…
Усети, че Азирафел се е изправил на крака.
— Извинете — рече ангелът. Тримата го погледнаха.
— Този Велик план — продължи той. — Трябва да е неизразимо великият план, нали така? Мълчание.
— Това е Великият план — отсече Метатронът. — Много добре знаеш. Ще възникне свят, който ще просъществува шест хиляди години и ще свърши с…
— Да, да, това е Великият план, така си е — прекъсна го Азирафел. Говореше учтиво и почтително, но като човек, току-що задал нежелан въпрос на политическо събрание, който няма да миряса, докато не получи отговор. — Питах само дали е и неизразим. Просто исках да изясним този въпрос.
— Няма значение! — тросна се Метатронът. — Все тая!
— Значи нямате стопроцентова яснота по въпроса? — продължи Азирафел.
— На нас не ни е дадено да разбираме неизразимо великия план — отвърна Метатронът. — Но, разбира се, Великият план…
— Но Великият план може да бъде само мъничка частица от цялото неизразимо величие — вметна Кроули. — Не може да сте сигурни, че онова, което става в момента, не е точно каквото трябва от неизразимо велика гледна точка.
— Писзззано е! — ревна Велзевул.
— Но някъде другаде може да е писано друго — възрази Кроули. — Някъде, където не можете да го прочетете.
— С още по-големи букви — додаде Азирафел.
— И подчертано — допълни Кроули.
— Два пъти — предположи Азирафел.
— Може би това не е само изпитание за света — заключи Кроули. — Може и вас да ви изпитват, хора. Хммм?
— Бог не играе игрички с верните си слуги — възрази Метатронът, но с разтревожен глас.
— Леле-леле-леле! — възкликна Кроули. — Ти къде живееш?
Всички се усетиха, че извръщат поглед към Адам. Той като че ли мислеше много внимателно.
После рече:
— Не виждам защо е толкова важно това, че го пишело. Не и когато засяга хората. Винаги може да се задраска.
Над аеродрума лъхна ветрец. Горе събралите се пълчища се развълнуваха като мираж.
Възцари се онази тишина, която може би е царяла преди Сътворението.
Адам стоеше и им се усмихваше — малка фигурка, разположена точно между Рая и Ада.
Кроули сграбчи Азирафел за лакета.
— Знаеш ли как е станало? — зашушна той възбудено.
— Бил е оставен на мира! Израсъл е като човек! Той не е нито въплъщение на Злото, нито въплъщение на Доброто, просто е… човешко въплъщение… А после:
— Мисля — обади се Метатронът, — че трябва да потърся допълнителни наставления.
— И аззз — додаде Велзевул. Гневното му лице се обърна към Кроули. — И ще докладвам ззза твоето учасзззтие в това, вярвай ми. — Той изгледа Адам сърдито.
— А не знам Баща ти какво ще каже…
Гръмна оглушителен трясък. Шадуел, който от няколко минути насам човъркаше, обзет от ужасена възбуда, най-накрая бе успял да овладее разтрепераните си пръсти достатъчно и да натисне спусъка.
Сачмите пронизаха пространството, където преди малко се намираше Велзевул. Шадуел така и не разбра какъв късмет е извадил, че не улучи.
Небето трепна и си стана просто небе. Облаците на хоризонта започнаха да се разсейват.
Мадам Трейси наруши тишината.
— Ама че странни бяха — рече тя.
Всъщност онова, което искаше да каже, не би могла дори да се надява да изрази другояче освен чрез писък, но човешкият мозък притежава невероятни възстановителни сили и репликата „ама че странни бяха“ беше част от бързия процес на излекуване. След половин час щеше да си мисли, че просто е попрепила.
— Според тебе свърши ли? — попита Азирафел. Кроули сви рамене.
— Боя се, че за нас не е.
— Според мен няма защо да се тръшкате — заяви уверено Адам. — Знам всичко за вас двамата. Не се притеснявайте.
Погледна останалите от Ония и те се помъчиха да не отстъпват назад. Позамисли се, а после рече:
— И без това стана страшно мазало. Но на мене ми се струва, че всички ще са много по-щастливи, ако забравят за това. Не точно да забравят, ами просто няма да си го спомнят точно. И после ще си ходим.
— Но не може да оставиш всичко просто така! — втурна се напред Анатема. — Помисли си какви неща само можеш да направиш! Добри неща.
— Като например? — попита Адам.
— Ами… например можеш да върнеш всичките китове като за начало.
Той наклони глава настрана.
— И това ще спре хората да ги убиват, така ли?
Тя се поколеба. Хубаво щеше да е, ако можеше да отговори с „да“.
— Ами ако хората почнат да ги убиват, какво ще ме помолиш да направя за тях? — продължи Адам. — Не. Май че почнах да му хващам цаката. Почна ли да се бъркам така, няма спиране. Струва ми се, че единственото разумно нещо е хората да знаят, че ако убият кит, ще си имат мъртъв кит.
— Това показва много отговорно отношение — обади се Нют.
Адам вдигна вежда.
— Просто разум — обясни той.
Азирафел потупа Кроули по гърба.
— Май оцеляхме — рече той. — Само си представи какъв ужас щеше да бъде, ако бяхме поне малко от малко компетентни.
— Мда — отвърна Кроули.
— Колата ти действаща ли е?
— Май ще трябва да се поработи по нея — призна Кроули.
— Мислех си, че можем да откараме тези добри хора до града — предложи Азирафел. — Дължа една вечеря на мадам Трейси, убеден съм. И на нейния момък, разбира се.
Шадуел надзърна през рамо, а после погледна мадам Трейси.
— Тоя за кого приказва? — попита той тържествуващото й изражение.
Адам се върна при Ония.
— Ами то май трябва вече да си ходим — рече той.
— Но какво се случи всъщност? — възкликна Пепър. — Искам да кажа, станаха едни такива…
— Вече няма значение — прекъсна я Адам.
— Но ти можеше да помогнеш толкова много… — подхвана Анатема, щом децата се запътиха обратно към колелетата си. Нют я прихвана нежно за лакътя.
— Идеята не е добра — заяви той. — Утре е първият ден от остатъка на нашия живот.
— Знаеш ли — подметна тя, — от всички изтъркани лафове, които открай време страшно мразя, тоя е безспорният връх.
— Невероятно, нали? — ухили се щастливо Нют.
— Защо на вратата на колата ти пише „Дик Търпин“?
— Всъщност е шега — обясни Нют.