— Не съм казал, че е минала непокътната — поправи го полицаят, който сериозно се беше замислил дали да не напусне столичната полиция и да захване бизнес с брат си, решил да напусне работата си в електроенергетиката и възнамеряващ да почне да развъжда пилета. — Избухна в пламъци. Просто продължи да си върви.

— Ти сериозно ли очакваш някой от нас да повярва…? — подзе друг.

Остър, пронизителен звук, призрачен и странен. Все едно свирят едновременно с хиляда стъклени хармоники, леко разстроени; все едно самите молекули на въздуха стенат от болка.

И вррууушш.

Проплува над главите им, на дванайсет метра нагоре във въздуха, обгърнат в тъмносин ореол, избледняващ до червено по краищата: малко бяло мопедче, а на него — жена на средна възраст с розова каска и вкопчен здраво в нея дребосък с шлифер и предпазна каска в отровнозелено (мопедът летеше твърде високо, за да забележи някой, че дребосъкът е стиснал клепачи, но така си беше).

Жената крещеше. При това следното:

— Джеррронннимоооо!

Едно от предимствата на васабито, неизменно изтъквани от Нют, беше, че когато е тежко повредено, това си личи много трудно. Налагаше му се постоянно да вкарва „Дик Търпин“ в банкета, за да заобикаля нападалите клони.

— Заради тебе изпуснах на пода всички фишове! Колата отново тупна на платното; немощен гласец се обади нейде изпод жабката:

— Внимание! Налягането на бензина!

— Сега никога няма да мога да ги подредя — оплака се Анатема.

— Не ти и трябва — отвърна й Нют с налудничав тон. — Просто вдигни един. Който и да е. Няма значение.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, че ако Агнес е права и ние правим всичко това, защото тя го е предсказала, тогава, който и фиш да вдигнеш в момента, той трябва да важи. Логично е.

— Глупости.

— Тъй ли? Виж какво, ти дори си тук, защото тя го е предсказала. А мислила ли си какво ще кажем на полковника? В случай че се доберем до него, което, естествено, няма да стане.

— Ако сме разумни…

— Виж, познавам ги тия места. Входът се пази от огромни стражи, издялани от тиково дърво, Анатема, с бели каски и истински пушки, нали ме разбираш, които стрелят с истински куршуми, направени от истинско олово, дето се забиват право в тебе, рипат насам-натам извътре и изскачат обратно през същата дупка, още преди да си успяла да кажеш: „Извинявайте, имаме причина да вярваме, че Третата световна война ще започне всеки момент и шоуто ще почне точно тук“; после там има сериозни мъже с костюми с издути сака, които те отвеждат в едно стайче без прозорци и ти задават въпроси от рода на: дали в момента сте, или били ли сте някога член на някоя изчанчена подривна организация като например Британската политическа партия? И…

— Почти стигнахме.

— Виж, има портал и огради с бодлива тел — всичко си има! И сигурно и кучета човекоядци!

— Според мен се вълнуваш прекалено — рече му тихо Анатема, докато събираше и последните фишове от пода на колата.

— Прекалено се вълнувам ли? Не. Най-спокойно си се тревожа, че някой може да ме застреля!

— Убедена съм, че ако ще ни стрелят, Агнес щеше да го спомене. В тия неща е много добра. — Тя започна разсеяно да разбърква фишовете.

— Знаеш ли — рече тя, като внимателно цепи тестето и смеси двете купчини, — четох някъде за някаква секта, която вярвала, че компютрите са оръдия на дявола. Твърдят, че Армагедон щял да ни сполети, защото Антихристът бил страшен компютърджия. Очевидно това се споменава някъде в „Откровенията“. Май в някакъв вестник го четох наскоро…

— „Дейли мейл“. „Писмо от Америка“. От… хм… трети август — припомни й Нют. — Точно след статията за жената от Уърмс, щата Небраска, която научила патока си да свири на акордеон.

— Мм — съгласи се Анатема и заподрежда картите с лице надолу в скута си.

Значи компютрите били оръдие на дявола?, замисли се Нют. Нямаше проблеми да го повярва. Компютрите все трябваше да бъдат нечии оръдия, а единственото, което знаеше със сигурност, беше, че не са негови.

Колата подскочи и спря.

Въздушната база изглеждаше разпердушинена. Няколко големи дървета бяха рухнали около портала и някакви мъже с багер се опитваха да ги преместят. Дежурният постови ги гледаше без интерес, но се извърна леко и изгледа студено колата.

— Добре — рече Нют. — Избери една карта.

3001. Задъ Орловото Гнездо беля станала Голямъ ясенъ падналъ.

— Това ли е всичко?

— Да. Винаги сме си мислили, че това е свързано някак си с Руската революция. Продължавай по това шосе и завий наляво.

Завоят ги отведе в тясна алея; оградата на базата им се падаше отляво.

— А сега спри тук. Тук често спират коли и никой не им обръща внимание — нареди му Анатема.

— Що за място е това?

— Местната Алея на любовта.

— Затова ли все едно е павирана с гума? Повървяха около стотина метра по оградената с жив плет алея и накрая стигнаха до ясеновото дърво. Агнес беше излязла права. Голяма беля беше станала. Дървото беше срутило оградата.

Върху него беше седнал постови и пушеше цигара. Беше негър. Нют винаги чувстваше вина в присъствието на черни американци, защото можеха да го обвинят в двеста години търговия с роби.

Когато се приближиха, човекът се изправи и мигом зае по-непринудена стойка.

— О, здрасти, Анатема — поздрави той.

— Здрасти, Джордж. Ужасна буря, а? Продължиха нататък. Той ги проследи, докато се скрият от поглед.

— Познаваш ли го? — попита Нют с принудено безразличие.

— О, естествено. Понякога този-онзи от тях се отбиват в кръчмата. Доста са приятни, такива едни лъснати.

— Ще стреля ли по нас, ако просто влезем? — попита Нют.

— Като нищо ще насочи към нас дулото по заплашителен начин — заключи Анатема.

— На мен това ми стига. Какво предлагаш да направим тогава?

— Ами Агнес може и да е знаела нещо. Така че според мен трябва просто да почакаме. Сега вече, като утихна вятърът, се търпи.

— О — Нют погледна облаците, които се трупаха на хоризонта. — Добрата стара Агнес — рече той.

Адам натискаше педалите по шосето; Куче подтичваше подире му и сегиз-тогиз се опитваше да ухапе задната гума ей-тъй, от възбуда.

Нещо затрещя и Пепър изскочи от нейната улица. Колелото на Пепър си личеше отдалече. Тя смяташе, че е внесла подобрение с едно парче картон, хитро закрепено напреки на спиците с щипка за пране. Котките се бяха научили да минават в отстъпление още докато тя беше две пресечки по-далече.

— Според мен можем да минем напряко по „Дроувърс лейн“ и после да хванем през гората Раундхед — предложи Пепър.

— Голяма кал ще е — предупреди Адам.

— Точно така — отвърна нервно Пепър. — Там винаги става голяма кал. Ще трябва да минем през варовиковата яма. А после към оная ферма, дето торят с каналните води.

Брайън и Уенслидейл ги настигнаха. Колелото на Уенслидейл беше черно, лъскаво и солидно. Това на Брайън може някога и да е било бяло, но цветът му се губеше под дебел слой кал.

— Тъпо е да му се вика военна база — заяви Пепър. — Веднъж ходих там в деня, когато пускат да се разглежда, и вътре нямаше ни пушки, ни ракети — нищо нямаше. Само някакви копчета и шайби и свирят духови оркестри.

— Да — рече Адам.

— В копчетата и шайбите няма нищо кой знае колко военно — продължи Пепър.

— Бе де да знам — отвърна Адам. — Да се шашнеш к’ви работи можеш да правиш с копчета и шайби.

— На мен за Коледа ми подариха конструктор — обади се Уенслидейл, без никой да го е питал. — Целият от електрически части. Вътре имаше и няколко копчета и шайби. Можеш да си направиш радио или такова нещо, дето бибипка.

— Знам ли — рече Адам замислено. — Повече си мисля за разни хора, дето се намъкват в световната военна комуникационна мрежа и могат да кажат на всички компютри и разните му там други работи да почнат да се бият.

— Леле — възкликна Брайън. — Дяволска работа!