Но ако великите сили не проявявали интерес, останалият свят проявявал. В Хайуотър пристигали непрекъснато военни делегации, за да се консултират с Джери Бул. Те включвали Израел (още тогава Бул затвърдил приятелството си с израелците, датиращо още от времето, когато присъствали като наблюдатели в Барбадос), Египет, Венецуела, Чили и Иран. Освен това давал консултации по други артилерийски въпроси на Великобритания, Холандия, Италия, Канада и Америка, чиито учени във военната област (без Пентагона) продължавали да следят със страхопочитание неговите постижения.

През 1972-ра без много шум Бул станал американски поданик. На следващата година започнал да работи върху самата 155-милиметрова полска гаубица. В рамките на две години постигнал друг пробив, откривайки, че идеалната дължина на дулото не е ни повече, ни по-малко от калибъра му, умножен по 45. Той проектирал нова усъвършенствана конструкция за стандартната 155-милиметрова полска гаубица и я нарекъл КО-45 (калибровано оръдие 45). Новото оръдие, с неговите снаряди с увеличена далекобойност, било по-добро от всяка артилерийска единица в целия комунистически арсенал. Но ако се е надявал на поръчки, трябвало да се разочарова. Пентагонът останал верен на оръдейното лоби и на неговата нова идея за ракетни снаряди при осем пъти по-голяма цена. Двата снаряда имали еднакви възможности.

Бул изпаднал в немилост заради нещо, започнало съвсем невинно. Със съдействието на ЦРУ бил поканен да усъвършенства артилерията и снарядите на Южна Африка, която по онова време се сражаваше в Ангола с подкрепяните от Москва кубинци.

По всяка вероятност Бул е бил невероятен политически наивник. Заминал и скоро установил, че южноафриканците му допадат и добре се разбира с тях. Това, че международната общественост е загърбила Южна Африка заради политиката и на апартейд, не го тревожело. Той им помогнал да преоборудват артилерийския си парк на основата на неговото все по-търсено КО-45 — дългоцевна, далекобойна гаубица. По-късно южноафриканците започнали да произвеждат свой вариант и точно тези оръдия смазаха съветската артилерия, отблъсквайки руснаците и кубинците.

Връщайки се в САЩ, Бул продължил да изпраща своите снаряди. Но на власт идва президентът Джими Картър и политическата коректност става новата заповед по гарнизона. Бул е арестуван и обвинен в незаконен износ за забранен режим. ЦРУ си измива ръцете. Убедили го да мълчи и да се признае за виновен. Казали му, че става въпрос за формалност и бързо ще се отърве.

На 16 юни 1980-а американският съдия го осъжда на една година затвор, шест месеца условно и глоба от сто и пет хиляди долара. Той действително излежава четири месеца и седемнайсет дни в затвора Алънуд, Пенсилвания. Но за Бул не там бил въпросът.

Най-много се засегнал от срама и позора, както и от усещането, че е предаден. Питал се: „Как можаха да постъпят така? Помагах на Америка според силите си, станах американски поданик, изпълних молбата на ЦРУ през 1976-а.“ Докато стоял в Алънуд, неговата компания изпаднала в несъстоятелност и фалирала. Бил разорен.

След като излязъл от затвора, напуснал завинаги САЩ и Канада и се преселил в Брюксел, започвайки отначало в гарсониера в сграда без асансьор. Негови приятели разправяли по-късно, че след процеса се променил и станал неузнаваем. Така и не простил нито на ЦРУ, нито на САЩ; и въпреки това в продължение на години се борел за повторен процес и помилване.

Върнал се към консултантската си дейност и приел предложение, което му било направено още преди процеса — да работи за усъвършенстването на китайската артилерия. В началото и средата на осемдесетте Бул работил главно за Пекин и реконструирал неговата артилерия на основата на своето КО-45, сега вече продавано по лиценз от австрийската компания „Фьост-Алпин“, която закупила патентите от Бул срещу еднократно възнаграждение от два милиона долара. Бул, изглежда, не го е бивало за бизнесмен, иначе е могъл да стане мултимилионер.

Докато бил на топло обаче, се случили разни неща. Южноафриканците възприели разработките му и значително ги усъвършенствали, създавайки самоходна гаубица, наречена О-5, по неговото КО-45, и самоходно оръдие — О-6. И двете използвали снаряди с увеличена далекобойност и достигали обхват от 40 километра, Южна Африка ги продавала по-цял свят. Поради зле сключената сделка Бул не получавал от това нито цент.

Сред клиентите, желаещи да получат въпросните оръдия, бил и иракският Саддам Хюсейн. Тъкмо тези оръдия прекършили гръбнака на човешките вълни от ирански фанатици през осемгодишната война между Иран и Ирак, а най-накрая ги разгромили в блатата Фао. Но Саддам Хюсейн добавил и още нещо, особено за битката при Фао. Той сложил в снарядите боен газ.

По онова време Бул работел за Испания и Югославия, преустройвайки старите, произвеждани в Съветския съюз 130-милиметрови оръдия, в 155-милиметрови, използващи снаряди с увеличена далекобойност. Макар че не доживя да го види, точно тези оръдия, наследени от сърбите при разпадането на Югославия, превърнаха в прах и пепел градовете на хървати и мюсюлмани по време на гражданската война. През 1987-ма Джери Бул научил, че в края на краищата Америка се готви да работи върху оръдия за изстрелване на полезен товар в Космоса, но не си и помислил, че може да участва в това начинание.

През зимата на същата година ненадейно му се обадили от посолството на Ирак. Д-р Бул би ли желал да посети Багдад като гост на страната?

Той, разбира се, нямал представа, че в средата на осемдесетте години Ирак станал свидетел на операция „Херметизация“ — енергично усилие от страна на САЩ да прекъснат всички доставки на оръжие за Иран. Тя бе проведена, след като подкрепяни от Иран фанатици от Хизбула нападнаха казармата на американските морски пехотинци в Бейрут и ги избиха.

Иракчаните извлекли полза от операция „Херметизация“ във войната си с Иран, но си направили извода, че един ден същото може да се случи и с тях. Оттогава Ирак взема решение да внася не оръжията, а когато това е възможно — технологии за тяхното производство. Бул бил преди всичко конструктор и затова се интересували от него.

Задачата за неговото привличане била възложена на Амир Саади — втория човек в Министерството на гражданската и военната промишленост, известно като МИМИ. Амир Саади, изискан космополит, дипломат и учен, който владеел английски, френски и немски, изработил великолепно Бул, когато през януари 1988-ма той пристигнал в Багдад.

Ирак, рекъл му той, се нуждаел от помощта на Бул, за да осъществи мечтата си да изпрати мирни спътници в Космоса. Египетските и бразилските учени, които работели по проекта, предложили първата степен да се състои от пет ракети Скъд, свързани в едно. Ирак бил закупил от Съветския съюз 900 бройки от въпросните ракети, но възникнали технически проблеми. Липсвал им достъп до суперкомпютър. Би ли могъл Бул да им помогне?

Бул обичал проблемите, те били смисълът на съществуването му. Нямал достъп до суперкомпютър, но самият той бил нещо като суперкомпютър на два крака. Освен това, ако Ирак действително държал да бъде първата арабска държава със спътник в Космоса, съществувал и друг начин… по-евтин и по-бърз от разработването на ракети от самото начало. Как по-точно, попитал го тогава иракчанинът и Бул му казал.

Само за три милиона долара той можел да създаде огромно оръдие, което да свърши същата работа. Програмата щяла да отнеме пет години. Можел да изпревари американците в Ливърмор. Истински триумф за арабите. Д-р Саади засиял. Щял да запознае своето правителство с идеята и най-горещо да я препоръча. А дали междувременно д-р Бул не би се занимал с иракската артилерия?

В края на едноседмичния си престой Бул вече приел да се занимае със свързването на петте ракети Скъд, образуващи първата степен на междуконтинентална или космическа ракета, да разработи две нови артилерийски единици за армията и да направи официално предложение за супероръдие, способно да изстреля полезен товар в околоземна орбита.