Двамата ефрейтори получиха задачата да изтеглят и проверят всички останали материали, от които щяха да имат нужда: четири комплекта дрехи, четири големи раници тип Берген, термоси, каски, колани, оръжия, висококалорични концентрирани храни, превързочни материали… списъкът беше дълъг. Всеки щеше да носи по четирийсет килограма в раницата си и всеки грам можеше да му потрябва.

Наземният персонал подготвяше Херкулеса в определения за това хангар, проверявайки двигателите и всяка движеща се част по него.

Командирът на ескадрилата определи най-добрия си екипаж и навигаторът придружи полковник Крейг обратно до Черната дупка, за да подберат подходяща зона за спускане.

Шестима техници — четирима американци и двама англичани, поеха Мартин и го запознаха с „играчките“, с които трябваше да работи, за да открие обекта, да го сведе до няколко квадратни метра и да предаде информацията в Рияд.

Когато свършиха, опаковаха надеждно различните апарати, да не би случайно да се счупят, и ги занесоха в хангара, където планината от екипировка на четиримата растеше ли, растеше. За по-голяма сигурност взеха по два от специалните апарати и така товарът, който трябваше да носят, нарасна отново.

Мартин отиде при хората, които планираха операцията в Черната дупка. Те стояха наведени над голяма маса, по която бяха разпръснати нови снимки, направени от друг ТР-1 същата сутрин след разсъмване. Времето било ясно и на снимките се виждаше всяко кътче и цепнатина на Джебал ал Хамрин.

— Приемаме — рече полковник Крейг, — че проклетото оръдие трябва да сочи на юг-югоизток. Най-добрият наблюдателен пункт следователно би трябвало да е тук.

Той посочи поредица от пукнатини в склона на едно от възвишенията на юг от предполагаемата Крепост, височината в средата на групата, в квадратния километър, обозначен от покойния полковник Осман Бадри.

— Колкото до зоната за спускане, тук има долинка, на около четирийсет километра на юг… виждаш как блести водата на поточе, което тече по нея.

— Най-доброто място ли е? — попита Мартин. Полковник Крейг сви рамене.

— Честно казано, като че ли друго няма. Следващото е прекалено далеч от обекта, а ако се спуснете по-близо, ще ви видят.

На картата, на дневна светлина, изглеждаше лесно; ала в пълна тъмнина, скочили в сковаващия студ със скорост двеста километра в час, лесно можеха да я пропуснат. Нямаше да има светлини, по които да се ръководят, нито шашки на земята. От тъмното, в тъмното.

— Приемам — съгласи се той. Навигаторът се изправи.

— Добре, започвам да „бродирам“.

Щеше да прекара напрегнат следобед. Нямаше лесно да се ориентира без светлини и по безлунно небе до някаква точка в пространството, от която, като се вземе предвид влиянието на вятъра, самолета му трябваше да напуснат четири тела, за да попаднат в мъничката долина. Падащите тела се отклоняват по посока на вятъра; той имаше задача да прецени колко.

Едва на смрачаване всички се срещнаха в хангара, до който друг в базата не се допускаше. Херкулесът стоеше готов, зареден. Под едното крило беше планината от екипировка, от която щяха да се нуждаят четиримата. Даулиш, инструкторът по парашутизъм от Кралските военновъздушни сили, беше сгънал осемте тежащи по 24 килограма парашута отново, сякаш самият той щеше да скача с тях. Стивънсън беше доволен. В единия ъгъл имаше голяма маса за инструктаж. Мартин, донесъл увеличени снимки от Черната дупка, заведе Стивънсън, Истман и Норт при масата да изберат пътя, по който да минат от зоната на спускане до онези пукнатини, където имаха намерение да се наместят и да наблюдават и изучават Крепостта колкото време бе нужно. Прецениха, че ще трябва здравата да повървят две нощи, като се крият в светлия промеждутък. Не можеше да става дума да се придвижват през деня и нямаше как маршрутът да е прав.

Най-накрая всеки от четиримата подреди своята раница от дъното до горе, като последното нещо беше тежкият колан с множество джобове, който щяха да извадят, след като се спуснат, и да го препашат през кръста.

Когато слънцето залезе, донесоха американски хамбургери и газирана вода от лавката и четиримата мъже се отдадоха на почивка до излитането. То беше насрочено за 21.45 ч., с намерение да скочат в 23.30 ч.

Мартин винаги бе смятал чакането за най-трудно — след бясната дейност през деня това носеше продължително спадане на тонуса. Няма с какво да запълваш времето и остават напрежението, непрестанно човъркащата те мисъл, че въпреки всички проверки и препроверки си забравил нещо жизненоважно. Това е период, през който едни ядат, други четат или пишат писма, трети дремят или просто отиват в тоалетната и се прочистват.

В девет един трактор изтегли Херкулеса на бетонната яка и екипажът — пилот, втори пилот, навигатор и борден инженер, започна да прави своите проверки. Двайсет минути по-късно в хангара влезе автобус със затъмнени прозорци и отведе хората и екипировката им до самолета, който ги чакаше с отворени задни врати и спусната рампа.

Чакаха ги и двамата инструктори, с надзорника на товара. Само седмина се качиха по рампата и влязоха в просторната пещера на Херкулеса. Рампата се вдигна и вратите се затвориха.

Седмината се привързаха на седалките до стената и зачакаха. В 21.44 ч. самолетът излетя от Рияд и обърна тъпата си муцуна на север.

Докато машината на Кралската авиация се издигаше в нощното небе на 21 февруари, един американски хеликоптер получи указания да стои настрана и да изчака, преди да навлезе и да кацне в американския сектор на базата.

Бяха го изпратили в Ал Харз да вземе двама души. Стив Търнър, командир на 336-а тактическа изтребителна ескадрила, беше повикан в Рияд по заповед на генерал Бъстър Глосън. Със себе си водеше, както му бе заповядано, човека, когото смяташе за свой най-добър пилот за атакуване на наземни цели от малка височина.

Командирът на Ракетите и капитан Дон Уокър нямаха и най-малката представа за какво ги викат. Час по-късно, в малко помещение за инструктажи под щаба на СЕНТАФ, им съобщиха какво се иска от тях. Не трябваше да казват на никого, с изключение на влъхвата на Уокър — само човекът, който летеше на мястото зад него и управляваше въоръжението на самолета, можеше да знае пълните подробности.

После хеликоптерът ги отведе обратно в базата им.

След излитането четиримата можаха да откопчаят коланите и да се движат из самолета, на светлината на червените лампи над главите си. Мартин отиде отпред, качи се по стълбата в кабината на пилота и поседя с екипажа.

Летяха на височина 3000 метра към иракската граница, сетне започнаха да се изкачват. На 7500 метра Херкулесът престана да набира височина и премина в Ирак, привидно сам в осеяното със звезди небе.

Всъщност не бяха сами. Над Залива един АУАКС беше получил заповед да следи непрекъснато небето около и под тях. Ако се намереше иракски радар, останал по неясна причина невредим от съюзническата авиация, и решеше да „светне“, трябваше незабавно да бъде атакуван. За тази цел под тях летяха две крила Уайлд Уизъл, въоръжени с ракети ХАРМ.

В случай че някой иракски изтребител си наумеше да се появи в небето през тази нощ, отляво и над тях летеше ято британски Ягуари, а отдясно — ято Игъли. Херкулесът оставаше затворен в защитна кутия от смъртоносна техника. Никой друг пилот в небето тази нощ не знаеше защо. Те просто бяха получили заповед.

Всъщност ако някой в Ирак забележеше светла точка тази нощ, щеше да приеме, че това е товарен самолет, упътил се на север към Турция.

Отзад домакинът направи всичко за удобството на гостите си, като им предложи чай, кафе, безалкохолни напитки и бисквити.

Четирийсет минути преди скока навигаторът включи предупредителна светлина и последните приготовления започнаха.

Четиримата от САС сложиха главните и резервните парашути, първите на раменете, вторите по-долу на гърба. Сетне дойде ред на раниците, окачени обърнати надолу, отзад под парашутите с горната част между краката. Оръжието, снабден със заглушител автомат Хеклер и Кох МП5 СД, окачиха отляво, а индивидуалния кислороден апарат на корема.