— Иранец — рече Одет.

— Не — възрази Орлов. — Иранците могат и да бъдат арестувани. По-вероятно е да се представи за руснак. В хотела те са двама.

Одет каза, че би могла да стесни още повече кръга, като провери дали са водени разговори от телефона на стаята.

— Добре разсъждаваш — каза Орлов. — Изчакай, докато проверяваме. Одет, има и още нещо.

Тя усети как стомахът й се сви. В гласа на генерала имаше нещо.

— Преди няколко минути говорих с господин Батат — каза Орлов.

Одет се почувства така, сякаш беше връхлетяла внезапно върху дебел клон, паднал на земята. Устремът й секна и в главата й нещо започна да пулсира. Мислеше, че беше постъпила правилно, като беше оставила у дома болния човек. Обаче не се беше подчинила на заповедта и не знаеше какво да каже в своя защита.

— Американецът е на път към хотела — продължи спокойно генерал Орлов. — Казах му да те потърси във фоайето. Преди да се опиташ да се справиш с твоя човек, ще трябва да го изчакаш. Разбра ли, Одет?

— Да, господине — отговори тя.

— Добре.

Одет остана да чака, докато хората на Орлов проверяват списъка с регистрациите в хотела. Дланите й се изпотиха не толкова от притеснение, а от това, че я бяха хванали. По природа беше честна жена и държеше на доверието на Орлов. Надяваше се, че той разбира защо беше излъгала. Не беше само за да предпази Батат. Сама можеше да се концентрира по-добре върху изпълнението на задачата, отколкото в компанията на болния мъж.

Според сведенията в компютъра на хотела двама от петимата мъже гости не бяха водили разговори от телефоните на стаите си. Един от тях беше Иван Ганиев — по националност руснак. Орлов й каза, че хората му проверяват и данните в компютъра за почистването на стаите. Според последното съобщение, което беше с вчерашна дата, стаята на Ганиев номер 310 не беше чистена три дни и той беше вътре.

Междувременно Орлов потърси данни за човека с помощта на своя компютър. Те бързо се появиха.

— Ганиев е консултант по телекомуникации, който живее в Москва. Проверяваме адреса му, за да сме сигурни, че не е фалшив. Изглежда, че няма постоянно назначение на работа — каза Орлов.

— Значи няма откъде да проверим личното му досие и биографията му — отбеляза Одет.

— Точно така — съгласи се Орлов. — Регистриран е в Централното техническо бюро за даване на разрешителни, но е известно, че те могат да се вземат и чрез подкуп. Ганиев няма семейство в Москва, няма постоянна месторабота и си получава пощата в пощенска кутия.

В това има логика, помисли си Одет. В пощенската му кутия не се струпваха писма и вестници, а така съседите му не можеха да разберат дали е в града или отсъства.

— Почакай, намерихме адреса му — рече Орлов. За момент той замълча. После каза: — Той е. Трябва да е той.

— Защо мислите така?

— Жилището на Ганиев е на една пресечка от Киевската станция на метрото — каза й Орлов.

— Което означава…?

— Точно там загубихме следите на Харпунджията при други два случая — каза Орлов.

В този миг Батат влезе във фоайето. Изглеждаше така, както Виктор някога след десетрундов боксов мач в армейско аматьорско състезание. Едва се държеше на крака. Той видя Одет и се отправи към нея.

— Изглежда, че това е нашият човек — каза тя. — Ще действаме ли според плана?

Това беше най-трудната част от работата на разузнавача. Да вземе решение на живот и смърт, базиращо се на едно логично предположение. Ако генерал Орлов беше сгрешил, щеше да загине невинен човек. Нямаше да е нито първият, нито последният. Националната сигурност не беше застрахована от грешки. Обаче ако беше прав, можеше да бъде спасен животът на стотици хора. Освен това имаше и възможност Харпунджията да бъде заловен и предаден на азербайджанските власти. Дори и това да можеше да стане, при подобна възможност имаше два проблема. Първият беше, че азербайджанците щяха да разберат коя в действителност беше Одет, а по-лошото беше, че те можеха да не пожелаят да екстрадират Харпунджията. Той беше нападнал иранска петролна платформа, руски сгради и американски посолства. Азербайджанците можеха да пожелаят да се разберат с него. Да го освободят срещу съгласието му да им сътрудничи и да им помогне в извършването на някоя тяхна тайна операция. Москва не можеше да си позволи такъв риск.

— Ще трябва да чакаш пристигането на американеца — каза Орлов.

— Той вече е тук — отговори Одет. — Искате ли да говорите с него?

— Не е необходимо — каза Орлов. — Вероятно Харпунджията носи със себе си модерна апаратура като прикритие. Искам да вземете част от нея, както и всякакви пари, които намерите в него. Извадете чекмеджетата и изпразнете багажа му. Направете така, че да изглежда като обир. И преди да влезете в стаята, си осигурете път за бягство.

— Добре — каза тя.

В тона на Орлов нямаше нищо покровителствено. Просто им даваше инструкции и повтаряше на глас какво трябва да се направи, за да не пропусне нещо. Искаше да се увери, че преди да затвори телефона, двамата с Одет са наясно какво трябва да се направи.

Орлов замълча за момент. Одет си помисли, че гледа данните в компютъра си. Сигурно търсеше допълнително потвърждение, че това е противникът им. Или пък някаква причина, която да подсказва, че не е той.

— Уреждам да получите самолетни билети, в случай че ви потрябват, когато приключите — каза той. Изчака още малко, а след това каза: — Хайде, тръгвайте.

Одет потвърди заповедта и затвори.

47.

Вашингтон

Вторник, 2,32 часа

Худ затвори вратата на правителствената зала след себе си. Върху малка масичка в далечния ъгъл имаше машина за кафе. Първото нещо, което направи, когато влезе, беше да си свари кана кафе, като използва бутилирана вода. Почувства се гузен, че прави това по време на криза, но имаше нужда от ободряващия кофеин, и то голяма. Въпреки че мозъкът му продължаваше да работи бързо, чувстваше ужасна тежест в клепачите и в тялото от раменете надолу. Дори миризмата на завиращото кафе му действаше ободряващо. Докато стоеше и наблюдаваше парата, мислите му се върнаха към съвещанието, от което току-що беше излязъл. На този етап най-бързият начин за преодоляване на кризата беше да се пребори с Фенуик и останалите, с които той заговорничеше. Надяваше се да се върне при тях с информация, която щеше да обърка Фенуик или Гейбъл.

— Трябва ми време да размисля — промълви той. Време да прецени как ще е най-добре да ги атакува, ако не разполага с нещо повече от това, което знаеше до момента.

Худ се отдръпна от машината за кафе. Седна в края на голямата конферентна маса и придърпа към себе си един от телефоните. Обади се на Боб Хърбърт, за да разбере дали шефът на неговото разузнаване има някакви новини и дали е успял да открие източници, които да му кажат нещо повече за Харпунджията и контактите му с АНС.

Той обаче не можеше да го зарадва с нещо ново.

— Освен това, че понякога и липсата на новини е новина — добави Хърбърт.

Той вече беше събудил няколко свои познати, които или работеха за АНС, или бяха запознати с дейността й. Това, че им се обаждаше посред нощ, му даваше предимството да ги завари неподготвени. Ако знаеха нещо, може би щяха да се изпуснат. Хърбърт ги попита дали някой от тях знае за увертюрите на американското разузнаване към Иран.

Никой не знаеше нищо по въпроса.

— Което не трябва да ни изненадва — рече Хърбърт. Едно толкова важно и деликатно нещо би трябвало да се знае само на най-високо равнище. Също така беше вярно, че ако за операцията знаеше повече от един човек, всички би трябвало да са подочули това-онова за нея. А не беше така.

— Може би много хора в АНС не знаят за нея — каза Худ.

— Много е възможно — съгласи се Хърбърт и съобщи, че все още чака сведения от източници в Техеран, които може и да знаят нещо. — Единствените солидни сведения, с които разполагаме, са от хората на Майк в Пентагона — рече Хърбърт. — Военното разузнаване е регистрирало признаци за активизиране на руските въоръжени сили в Каспийския район. Стефан Вийнс от Националното бюро за разузнаване потвърждава информацията. Крайцерът клас „Слава“ „Адмирал Лобов“ явно вече се е отправил на юг, а към него е на път да се присъединят разрушителят „Адмирал Чебаненко“, няколко корвети и ракетни катери. Майк очаква до няколко часа да започне охраняването на руските петролни инсталации от въздуха.