— Лежете спокойно — нареди лекарят.

— Обадете се по радиото — настоя той. Човекът притискаше бинтове към корема си и правеше всичко възможно да не закрещи от болка.

— Гадовете ги изпотрошиха — обясни капитанът. — Съжалявам…нямаме радио.

— Колата…радио в шибаната кола!

— Какво?

— Полицейската — изстена Хайланд. — Полицейската кола…превоз на затворника…радио…

— Исусе Христе! — Капитанът погледна към колата — радиото може да не работи, защото е във вътрешността на ферибота. После тичешком се върна в кабината на боцмана и даде нареждания на машиниста.

Задачата беше проста. Машинистът използва инструментите си, за да снеме високочестотното радио от колата. Успя да го свърже към една от антените на ферибота и след пет минути капитанът започна да дава позивни сигнали.

— Кой се обажда? — попита полицейският диспечер.

— „Сенлак“, глупак такъв. Нашата морска радиоапаратура е строшена. Имаме повреда и сме неуправляеми, намираме се на три мили южно от Лайл Корт и се нуждаем от спешна помощ!

— О, добре. Не прекъсвайте. — Сержантът от Лимингтън познаваше морето. Вдигна слушалката и прокара пръст по списъка с аварийните телефонни номера, докато намери този, който му трябваше. Две минути по-късно отново говореше с ферибота.

— Към вас сме изпратили влекач. Моля, потвърдете позицията си на три мили южно от Лайл Корт.

— Правилно, но се движим в посока североизток. Радарът ни все още работи. Можем да насочваме влекача. За бога, кажете им да бързат. Имаме ранени на борда.

Сержантът рязко се изправи в стола си:

— Повторете! Повторете последните си думи!

Капитанът беше възможно най-кратък, след като разбра, че към него идва помощ. Сержантът от брега се обади на началника си, а след това на шефа на местната полиция. Обади се и до Лондон. Пет минути по-късно екипаж от Кралския военноморски флот в Госпорт загряваше двигателите на спасителен хеликоптер „Сий Кинг“. Най-напред отлетяха до военната болница в Портсмут, за да вземат лекар и санитар, а след това се обърнаха и тръгнаха към центъра на бурята. След двадесет ужасни минути откриха ферибота, пилотът се бореше с шибащите ветрове, докато вторият пилот използваше радара за обзор под хеликоптера, за да открие ферибота между отразените от морето сигнали. Това не беше трудно.

Трябваше да поддържа хеликоптера в движение напред със скорост над четиридесет възла само за да се стабилизира над ферибота — а вятърът не оставаше постоянен за повече от няколко секунди — променяше посоката си с няколко градуса и скоростта с десетина възла. Пилотът се бореше с лостовете за управление, опитвайки се да кръжи над ферибота. В задната част на хеликоптера командирът на екипажа обви лекаря в спасителната люлка, като го придържаше до отворената врата. По разговорната уредба пилотът каза на командира на екипажа да спуска лекаря. Поне мишената им беше доста голяма. Двама от екипажа на ферибота чакаха на горната палуба, за да поемат лекаря. Те не бяха го правили преди, но екипажът на хеликоптера имаше опит. Бързо спусна човека на три метра от люлеещата се палуба, а след това започна да се снижава по-бавно. Един от членовете на екипажа се зае с доктора и го освободи от люлката. След това се спусна и санитарят, който през цялото време ругаеше съдбата и природата. Той също се приземи без проблеми и хеликоптерът се стрелна нагоре, за да се махне от опасната повърхност.

— Аз съм лейтенант Дилк, хирург, докторе.

— Добре дошли. Боя се, че работата ми обикновено се ограничава с коне и кучета — веднага отговори ветеринарният лекар — Единият е с пробит гръден кош, а другите са с рани в корема. Един умря — направих всичко, което беше по силите ми, но… — Нямаше какво да каже. — Шибани убийци!

Звукът на дизеловата сирена извести пристигането на влекача. Лейтенант Дилк дори и не погледна, когато капитанът и екипажът хвърлиха буксирното въже. Двамата лекари инжектираха морфин и се заеха с ранените.

Хеликоптерът вече летеше на югозапад за изпълнение на втората за деня мисия, чиято цел беше по-неприятна. Друг един хеликоптер, натоварен с въоръжени морски пехотинци, излиташе от Госпорт, докато първият търсеше с радара си десетметровата гумена лодка тип „Зодиак“. За рекордно време от Министерството на вътрешните работи дойдоха заповедите и за първи път те бяха тези, за които хората бяха обучени и екипирани: „Откриване и унищожаване“.

— Радарът не върши никаква работа — каза по разговорната уредба вторият пилот.

Първият пилот кимна в знак на съгласие. При спокойно време щяха да имат добри шансове да намерят гумената лодка, но сигналите, отразени от развълнуваното море и хвърчащите капки вода, правеха невъзможно засичането с радара.

— Не може да са отишли толкова далеч, пък и видимостта оттук не е чак толкова лоша. Ще започнем да кръжим но компас и ако трябва, ще разчитаме само на очите си.

— Откъде започваме?

— От Нийдълс, след това навътре към залива Крайстчърч, а после, ако е необходимо, ще се насочим на запад. Ще напипаме копелетата, преди да са слезли на земята, и ще накараме морските пехотинци да ги посрещнат на брега. Чу заповедта.

— Разбира се. — Вторият пилот включи тактическия дисплей за навигация, за да зададе последователността при търсенето. Деветдесет минути по-късно стана ясно, че не търсят, където трябва. Изненадани и объркани, екипажите на хеликоптерите се върнаха в Госпорт с празни ръце. Пилотите отидоха в помещението си и намериха двама много високопоставени полицейски офицери.

— Е?

— Търсихме от Нийдълс до залива Пул — не сме пропуснали нищо. — Пилотът проследи полета си по картата. — Такава лодка при подобни условия и с отличен екипаж може да развие до двадесет възла. Трябваше да ги забележим. — Пилотът сръбна от чая си. — Не е възможно да сме ги изпуснали! Хеликоптерите бяха два.

— Ами ако са се отправили към морето, ако са тръгнали на юг?

— Но къде? Дори и да имат достатъчно гориво, за да прекосят Ламанша, в което се съмнявам, то само един луд би се опитал да направи това. Там вълните сигурно са високи шест метра, а и бурята сега започва. Това е равносилно на самоубийство — заключи пилотът.

— Е, знаем, че не са луди. Твърде умни са, за да направят това. Не е ли възможно да са минали покрай вас, да са слезли на брега, преди вие да ги видите?

— Абсолютно невъзможно. — Пилотът беше категоричен.

— Тогава къде са те, по дяволите?

— Съжалявам, сър, но нямам представа. Може да са се удавили.

— Вярвате ли си? — попита полицаят.

— Не, сър.

Подполковник Джеймс Оуенс се обърна. Погледна през прозореца. Пилотът беше прав. Бурята се засилваше. Телефонът иззвъня.

— За вас, сър — подаде слушалката един старшина.

— Оуенс. Да? — Тъжното му лице изведнъж почервеня от ярост, но после пак помръкна. — Благодаря. Дръжте ни в течение. Обадиха се от болницата. Още един от ранените е починал. Сержант Хайланд се намира в хирургическото отделение. Улучен е в гръбнака от куршум. Дотук общият брой на убитите е девет. Господа, можете ли да предложите нещо? Как ми се иска сега тук да има врачка.

— Вероятно са отишли на юг от Нийдълс, след това са завили на изток и са слезли на остров Уайт.

Оуенс поклати глава:

— Там имаме хора. Не са видели никого.

— В такъв случай може да са се качили на някой кораб. През Ламанша днес преминават толкова кораби, колкото обикновено.

— Има ли начин това да се провери?

Пилотът поклати глава.

— Не. В пролива при Дувър има радар за управление на движението на корабите, по не и тук. Пък и не можем да се качваме на всеки кораб, нали?

— Много добре, господа. Благодаря ви за усилията, най-вече за това, че закарахте своя хирург толкова бързо. Казаха ми, че благодарение на вас са спасени няколко души.

Подполковник Оуенс излезе от сградата. Всички се възхищаваха на самообладанието му. Когато се озова навън, старшият полицейски офицер вдигна поглед към оловното небе и напсува наум съдбата, но омаломощилият го гняв не пролича на лицето му. Оуенс беше човек, свикнал да крие мислите и чувствата си. Често повтаряше на хората си, че в полицейската работа няма място за чувства. Разбира се, това не беше вярно и Оуенс както много други полицаи успяваше само да потушава гнева си и да не му дава външен израз. Това обясняваше и постоянното наличие на опаковка с противокиселинни хапчета в джоба на сакото му, и мълчанието вкъщи, е което жена му беше свикнала. Бръкна в джоба си, за да извади цигара, която знаеше, че няма да намери, след това мислено се наруга: „Защо се отказа от този навик, Джими?“ За момент застана сам на паркинга, сякаш леденият дъжд можеше да го успокои. Но от него само му стана студено, а той трябваше да се пази от настинка. Ще трябва да отговаря за всичко това пред пълномощника от столичната полиция и пред Министерството на вътрешните работи. Някой друг — слава богу, че това няма да бъде той — ще трябва да отговаря пред кралицата.