— Колко ви остава? — попита принцът.

— Осем дни…но, разбира се, понеже ми е за втори път, зная, че може да е всеки момент.

— Аз ще установя това след още седем месеца.

— Така ли? Честито! — Двете жени лъчезарно се усмихнаха.

— Поздравявам ви, сър — отбеляза Райън.

— Благодаря, Джек. А вие как сте?

— Предполагам, знаете какво работя.

— Да, чух снощи от един от нашите хора от охраната… Казаха ми, че сте открили и разпознали лагер за терористи, който след това е бил…неутрализиран — тихо каза принцът.

Райън дискретно кимна.

— Боя се, че не мога да разисквам това.

— Разбирам. А как е малкото момиченце след…

— Сали? — обърна се Джек и попита: — Как е моето малко момиче?

— Аз съм голямо момиче! — натърти тя.

— Какво мислите?

— Мисля, че сте имали дяволски късмет.

— Бих се успокоил само след едно нещо. Предполагам, сте чули?

— Да — той замълча. — Надявам се, че вашите хора ще внимават.

Джек се съгласи, а като чу идващата кола, се изправи. Отвори вратата и видя Роби и Сиси Джексън да слизат от „корветата“ на пилота. Микробусът за комуникациите на службата за сигурност застана зад нея, за да блокира пътя. Роби се засили нагоре по стълбите.

— Какво става? Кой е тук? Президентът ли?

Джек разбра, че Кати трябва да ги е предупредила. Сиси беше облечена в семпла, но много хубава бяла рокля, а Роби беше с вратовръзка. Лошо.

— Влизайте и се присъединявайте към нас — каза Джек с гадна усмивка.

Роби погледна двамата агенти с разкопчани сака до басейна и хвърли озадачен поглед на Джек, но го последва. Когато заобиколиха тухлената камина, очите на летеца се разшириха.

— Майор Джексън, предполагам. — Негово височество се изправи.

— Джек — прошепна Роби, — ще те убия! — Здравейте, сър — поздрави на висок глас той. — Това е жена ми, Сесилия. Както обикновено става, веднага се разделиха на мъжка и женска група.

— Разбрах, че сте пилот от военноморските сили.

— Да, сър. Сега се връщам в ескадрилата си. Летя на F-14. — Роби се бореше със себе си и се опитваше да се овладее. Почти успяваше.

— Да, „Томкат“. Аз съм летял на „Фантом“. А вие?

— Имам сто и двадесет часа на тях, сър. Моята ескадрила премина на четиринайсетките няколко месеца след като отидох в нея. Тъкмо започвах да разбирам фантомите, когато ни ги взеха. Аз…ъъ…сър, вие не сте ли и офицер от военноморския флот?

— Да, майоре. Имам звание капитан — отговори негово височество.

— Благодаря. Сега зная как да се обръщам към вас, капитане — каза Роби с явно облекчение. — Нали може?

— Разбира се. Знаете ли, наистина омръзва това, че хората се държат така неловко в мое присъствие. А вашият приятел ми се скара преди няколко месеца.

Роби се усмихна.

— Знаете ги морските пехотинци, сър. Големи уста, малки мозъци.

Джек разбра какво го очаква.

— Мога ли да пи предложа нещо за пиене?

— Трябва да летя утре, Джек — отговори Роби. Погледна часовника си. — Имам дванадесетчасова забрана.

— Вие се отнасяте сериозно към това нещо — каза принцът.

— И още как, капитане, след като птицата струва тридесет или четиридесет милиона. Ако строшите някоя, по-добре причината да не е в пиенето. Минал съм веднъж през такова нещо.

— О? Какво стана?

— Един от двигателите спря, когато включих форсажа. Опитах се да се върна, но падна налягането на хидравличната система на пет мили от кораба и трябваше да скачам. Два пъти съм катапултирал и Бог ми е свидетел, че ми стига.

— О?

Въпросът му разпали Роби да обясни как беше свършила кариерата му като пилот изпитател в „Пакс Ривър“.

— Летя си аз на три хиляди метра височина…

Джек отиде в кухнята, за да донесе чай с лед за всички. Завари двама от охраната — американец и англичанин.

— Всичко ли е наред? — попита Райън.

— Да. Изглежда, нашите приятели са били забелязани близо до Хагърстаун. Стреляли са в полицейска кола и са се измъкнали. Полицаят е здрав. Пропуснаха този път. Както и да е, за последен път са били видени да отиват на запад. — Агентът от тайната служба беше много доволен от това. Джек погледна навън и видя още един на верандата.

— Сигурни ли сте, че са били те?

— Бил е микробус с инвалидни номера. Обикновено се повтарят — обясни агентът. — Рано или късно това ги проваля. Районът е ограден. Ще ги хванем.

— Добре. — Джек вдигна подноса с чашите.

Когато се върна, Роби обсъждаше е принца нещо за летенето. Джек разбра веднага, тъй като обсъждането включваше сложни движения с ръце.

— Значи, ако изстреляте „Феникса“ в този радиус, той просто не може да й избяга. Ракетата вдига много по-висока скорост, отколкото един пилот — завърши Джексън.

— А, да. Същото, както и с ракетите „Спароу“, нали?

— Да, капитане, само че радиусът е по-малък. — Очите на Роби светеха. — Били ли сте някога в „Томкат“?

— Не, но ми се ще.

— За бога, та това не е проблем. През цялото време возим цивилни — искам да кажа, че трябва разрешение, но сме возили дори и актьори от Холивуд. Уреждането на един полет за вас би трябвало да е играчка. Искам да кажа, че вие не представлявате риск за сигурността, нали? — Роби се засмя и си взе чаша чай. — Благодаря ти, Джек. Капитане, ако имате време, аз разполагам с птицата.

— С удоволствие бих го направил. Имаме малко свободно време…

— Тогава да го направим — каза Джексън.

— Виждам, че вие двамата намерихте общ език.

— Да — отговори принцът. — От години исках да срещна някой пилот на F-14. Значи казвате, че това устройство с телескопичната камера наистина е ефективно?

— Да, сър! Не е кой знае какво. Лупа с десетократно увеличение на една смотана телевизионна камера. Можете да разпознаете жертвата си на петдесет мили и е време за „Феникса“. Ако играете картите си както трябва, можете да разпльоскате оня, преди да е усетил, че сте в същия окръг, а точно това е целта, нали?

— Значи се опитвате да избегнете боя?

— Искате да кажете МВБ — маневриране при въздушен бой, Джек — обясни Роби на невежия наблюдател. — Това ще се промени, когато получим новите двигатели, капитане, но колкото по-отдалеч можете да го свалите, толкова по-добре. Понякога човек се въвлича в най-напечени ситуации, но ако допуснете това, губите най-голямото си предимство. Нашата задача е да влезем в бой с другия от колкото е възможно по-голямо разстояние. Затова го наричаме външен въздушен бой.

— Това би било много полезно на Фолклендските острови — отбеляза негово височество.

— Правилно. Ако влезете в бой с противника си над своята палуба, вие вече сте загубили по-голямата част от битката. Трябва да започваме боя на петстотин километра от кораба и да ги ритаме по задника през цялото време. Ако вашият военноморски флот имаше един самолетоносач, тази малка ненужна пойна никога не би съществувала. Извинете, сър. Вината не е ваша.

— Искате ли да разгледате къщата? — попита Джек. Винаги ставаше така. Трудиш се, за да може единият ти гост да се запознае с другия, а после изведнъж се оказваш изолиран от разговора.

— На колко години е тя, Джек?

— Нанесохме се няколко месеца преди да се роди Сали.

— Дърводелската работа е съвършена. Това там библиотеката ли е?

— Да, сър. — Къщата беше проектирана така, че човек можеше да гледа от хола в библиотеката. Голямата спалня беше над нея. В стената имаше квадратен отвор, от който се виждаше в хола, но Райън постави върху него картина. Джексън забеляза, че тя е на релса и може да се мести настрани. Причината беше напълно ясна. Джек ги поведе към библиотеката. Всички харесваха това, че единственият прозорец в нея се намираше над бюрото му и гледаше към залива.

— Нямаш ли прислужник. Джек?

— Не, сър. Кати мисли да вземе гледачка, но все още не е успяла да ме убеди. Всички готови ли са за вечеря?

Отговорът беше енергичен. Картофите вече се намираха във фурната и Кати беше готова да започне царевицата. Джек извади месото от хладилника и изведе мъжете навън.