— Но аз не съм го убила!

Той любезно я накара да замълчи, като сложи показалец върху устните си.

— Трябва да призная, че има много малко доказателства, че ти си го направила.

— Ами завещанието?

Той махна с ръка.

— Завещанието. Завещанието ли те е накарало да се качиш на яхтата? То ли ти е предоставило възможността да убиеш Оуен? То ли ти е осигурило средствата? Била си си у дома, нали? — тя кимна. — Добре тогава. Ще докажем, че си си била у дома. Завещанието, както и останалите така наречени, доказателства, нямат абсолютно никаква връзка със случилото се. С какво разполагат? Завещанието? Билетът до Япония?

— Но аз мислех, че полицията ще…

— Разбира се. Естествено — той изпразни бутилката в чашите им и продължи с речитатива си. — Няма веществено доказателство, което да те свързва с пистолета, нито доказателства, че ти си дръпнала спусъка — той вдигна пръст, за да я спре. — Никакво „но“. Както виждаш, няма факти, въз основа на които да се води дело. Няма нищо, което може да докаже, че ти си го извършила. Дори не виждам как изобщо ще се стигне до процес. На предварителното изслушване изтъкваме расовата дискриминация, съчетана с професията ти… Наистина доникъде няма да стигнат. Просто не разполагат с никакви неопровержими доказателства.

Мей Шин беше отново в апартамента си. Дейвид Фримън я бе докарал до вкъщи и се бе качил да я изпрати до вратата, за да е сигурен, че благополучно се е прибрала.

Тя напълни ваната и потъна в горещата вода, като се остави на спомените си. Мислеше си, че именно близостта на смъртта ги бе върнала двамата с Оуен отново към живота.

Първите няколко седмици бяха неразделни — тя си отмени срещите с всички останали клиенти. Тогава още не знаеше кой е Оуен, не знаеше, че има пари. Всичко, което знаеше, бе, че той я караше да усеща нещата: това, че съществуваше връзка между душата и тялото й, която тя бе изгубила много отдавна и която сега, когато си я беше възвърнала, независимо за колко кратко, възнамеряваше да задържи.

Имаше странни изблици — връзваха се един — друг, завързваха си очите, опитваха всякакви пози и всички отвори на тялото. Излизаха навън в два сутринта и го правеха на тротоара. Бръснеха се един — друг. Той я ближеше с мед и шоколад и веднъж с чесън, който гореше повече и по-дълго от испанска муха. Оуен си имаше своите вкусове.

Като мъж, също така, бе в страхотна форма. Едър, с огромен гръден кош, стегнат навсякъде. Смесваше уиски, вино и бренди и взимаше хапчета, за да заспи. Постепенно започна да осъзнава, че си вършеше работата от дома й — телефонните обаждания посред онова, което правеха, споменаваше Уил, грижеше се за проблемите на дъщеря си. Водеше истински живот там, някъде навън, но този живот не заставаше помежду им.

Не го разбираше съвсем. Просто знаеше, че по някакъв безмълвен начин бяха заедно във всичко това, намираха нещо, нещо съществено и за двамата, за да продължат нататък. Не беше сексът или поне не беше само сексът.

Тя си бе изкарвала прехраната със секс в продължение на петнайсет години и той изобщо не бе оказал сериозно въздействие върху й. Животът й, дори професионалният, се бе развивал някъде далеч от нея. Любеше се с клиентите си, но не всеки път, когато се срещаше с тях. Когато имаха нужда от това — както можеше да се предположи в мисионерската поза след първите няколко пъти — тя беше насреща. Често не им ставаше. Понякога искаха да се гушнат, да лежат и да говорят.

Също така им приготвяше и вечери. Скариди в сос от бренди, сурови стриди, бон филе и „Каберне“. Превърна се в страхотна кулинарка. Пееше за тях, свиреше им на пиано, докато те си стояха с бърбъна или джина, предоставяше им компанията или бягството, или пък известната доза романтика, които не откриваха по домовете си.

Но Оуен — Оуен не беше като останалите. И не само заради апетитите му. Не живееше в кротко отчаяние. Не търсеше нито отмора, нито спокойствие, нито пък гланца на изтънчеността отгоре върху вулгарността на света. Виждаше нещата такива, каквито бяха и дори повече, виждаше себе си, такъв какъвто беше.

Никакви преструвки. И тя беше напълно съгласна с него. Забравата — сексът — сексът беше единственият път, който и двамата познаваха по-добре, за да стигнат до нея, за да навлязат отдолу под кората. Нещо назряваше отвътре, у всеки един от тях, заплашваше да избухне, ако не бъдеше освобождавано от време на време да избие над обвивката.

Беше сутрин, рано преди изгрев-слънце. Небето просветляваше на изток, но над океана все още бе тъмно.

Мей Шин бе станала преди час, разхождаше се гола в тъмното. Отдръпна се от еркерния прозорец и се върна обратно през кухнята в спалнята, като пътьом се спря да вземе острия като бръснач нож за обезкостяване на месо. Оуен спеше на леглото, дишаше равномерно, легнал по гръб.

Тя опря върха на ножа в гърлото му, седеше, наблюдаваше го как диша. Спалнята бе по-тъмна от останалия апартамент. Най-накрая постави острието върху ключиците му и го целуна.

— Оуен.

Събуди се като никой друг. Просто отвори очи и вече беше буден.

— Какво?

Тя прокара върха на острието обратно нагоре, така че то докосна кожата над адамовата му ябълка.

— Усещаш ли го?

— Май няма да е много удачно, ако кимна?

— Искаш ли да те убия? — той отново затвори очи и няколко пъти си пое въздух. — Натам отиваме нали? Оуен, какво правим?

Мълчеше. Вероятно и той не знаеше. А може би и двамата знаеха и това ги плашеше прекалено много.

— Какво правим? — попита отново тя.

— Разкриваме се един пред друг — той преглътна. Мей можеше да усети как острието се размърдва върху кожата му.

— Не знам какво изпитвам.

— Обичаш ме — още щом й го каза, тя разбра, че е вярно. Усети как очите й се изпълват със сълзи и стисна ножа още по-здраво. — И аз те обичам — каза той, — но не искам да възлагаш някакви надежди на мен. Аз не ти спасявам живота, Мей.

— Въпреки това ме искаш.

— Точно така. Искам те. Но аз играя честно. Казвам ти директно, по най-добрия начин, който знам.

— Аз съм проститутка, Оуен. Аз съм едно нищо, но аз също играя честно. Познаваш ме. Не знам от колко време ненавиждам онова, което съм. Не искам да се влюбвам в теб, но ти си последната ми надежда… — Оуен отново беше затворил очи. Тя свали ножа от гърлото му. — Предупредих те.

— И аз те предупредих — той я притегли към себе си и я целуна, притисна я към гърдите си.

23

На следващата сутрин Пулиъс вече седеше в кабинета на Харди, когато той пристигна в 8:25. Държеше сутрешния брой на „Кроникъл“ сгънат в скута си.

— Хубава история — подхвърли тя. Отвори вестника на заглавната статия, вече на добре познатото място, долу вдясно: „Щатът иска смъртно наказание за убийството на Неш“ и под него: „Областен прокурор предявява иск за особени обстоятелства. Убийство с користна цел. Подробности около смъртта на Титана“.

Той заобиколи бюрото си, отвори си куфарчето и започна да изважда работата, която си бе взел за вкъщи и така и не беше свършил — дела, които бе изоставил, съсредоточавайки се върху Мей Шин. Моузес бе дошъл, разтревожен за Ребека (и за Франи, а вероятно и за Харди), бе останал да вечеря с тях и се беше застоял.

— Прочетох го — отвърна той.

— Изненадана съм, че Елиът не е разбрал новината за гаранцията.

Харди престана да рови из куфара си.

— Излязла е под гаранция? Имах предчувствието, че ще излезе. Фримън ли я е внесъл?

Пулиъс сгъна вестника и отново го постави в скута си.

— Не знам. Можем да изискаме банковата й сметка, ако успеем да убедим съдията, че смятаме, че парите са незаконно придобити.

— Не и Барзоти.

— Да, знам. Ще се поогледаме.

— Ами проституцията? Последния път, когато проверявах, си беше незаконна.

— Може би. Това е идея, която си струва да опитаме — тя отново кръстоса крака. — Виж — добави, — дойдох, да ти се извиня още веднъж. Не бях права. Делото трябваше да е твое. Съжалявам.