Драйсдейл се извърна.

— Престъпление, което не би бил принуден да извърши, ако не бяхме инсценирали склада за пласиране.

— О, глупости!

Арт повдигна рамене.

— Аргументът не е мой.

— Хендрикс го прави, за да живее, копелето му с копеле. Той краде. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Влиза с взлом в твоята къща или в моята къща, или в неговата, на шибаната му светлост Анди Фаулър къща и взима шибани неща, които не са негови. Не е бил принуден да го направи заради това, че е намерил добро място, където да ги пласира.

— Да, сър. Знам.

Складът за крадени вещи беше действаща операция, пусната в ход преди около четири месеца. Полицейският участък вече бе вкарал около четирийсет заподозрени зад решетките, и беше събрал контрабандни вещи на стойност от около два и половина милиона долара, голяма част от които бяха върнати на собствениците им. Начинанието бе успешно и те усещаха, че работи. Арестите бяха в ход, присъдите щяха да ги последват. И Лок щеше да е луд, ако позволеше на някакъв комунистически съдия да прекара всички.

Той седна, барабанеше с молива по бюрото си.

— Кой отговаря за графика този месец? Може да ни излезе късмета в друг отдел.

— Мисля, че Лио Чоморо пребивава за постоянно на поста.

— Нещастното копеле.

Арт повдигна рамене.

— Сам си го търсеше. Ако играе с нас, може да го освободим оттам. Сигурно вече е готов.

— Провери, ако обичаш. Провери дали е готов да играе по свирката ни и се пази Фаулър да не научи. Ригби газ ще пикае.

— Да, сър — отвърна Арт.

Лок си погледна часовника.

— Господи, как може да е станало вече обяд? Току-що дойдох. Имам среща след десет минути, Арт. Искаш ли ти да осведомиш Ригби? Не, аз ще го направя. Направо ще побеснее! Какво ще правим с Фаулър?

Драйсдейл повдигна рамене.

— Той е съдия, Крис. Вовеки веков, страхувам се.

Лок заобиколи бюрото, като оправяше вратовръзката си.

— Да ти кажа, много бих искал да го фрасна веднъж. Кучият му син може да съсипе кариерата ми.

Драйсдейл, който бе присъствал и беше свидетел на всичко, за малко щеше да каже на шефа си, че Анди Фаулър е свестен човек, добър по отношение на повечето останали дела. Това бе просто неговото тълкувание на закона, нищо лично. Но прехапа език — много добре знаеше.

Беше лично. Ако не бе започнало като такова, много бързо беше станало. За хората, които го практикуваха — дори и за един приходящ ветеран като Арт Драйсдейл — всичко свързано с правото беше лично. Бяха замесени его, кариери и лични съдби, увити около всяко „да“ и „не“, всеки приет или отхвърлен протест, всяка присъда, всяко анулиране. Ако не го приемаш лично, тогава мястото ти не е тук.

Анди Фаулър не просто тълкуваше закона. Той настъпваше по мазоли, по големи мазоли. Въпреки, че беше лоялен към Лок, Драйсдейл винаги се бе разбирал добре с Фаулър и силно се надяваше, че съдията знае какво прави. Ако се подхлъзнеше, щяха да го смажат.

16

— Много ти харесва, нали? — попита Франи.

Харди не бе престанал да се хили, откакто беше казал на ченгетата в асансьора да опандизят отново Рен Браун. Току-що разказа и на жена си за случилото се.

— Абе, трябва да призная, че работата ми си има и хубавите страни.

— Е, и кого ще разобличиш днес следобед?

Харди погледна към папките върху бюрото си, все още забележителна камара.

— Следобедът приема застрашителни размери пред мен — отвърна той. Забеляза нефритеното преспапие на Анди Фаулър и го взе, хладно и тежко. — Може би ще похвърлям малко стрелички, ще обядвам… — Краката му бяха върху бюрото, вратовръзката му — охлабена. Ейб Глицки се появи на прага, почука веднъж и седна на отсрещното бюро. — От друга страна, сигурен съм, че Ейб ти праща много поздрави. Той току-що влезе.

— Да те оставям тогава.

— Добре, но познай какво?

— Знам. Аз също.

— Добре. — Казваха си, че се обичат по собствен, закодиран начин.

Глицки бе дошъл направо в кантората на Харди от помещението, в което се съхраняваха доказателствата. Харди още не бе затворил телефона, когато Глицки каза:

— Както проницателно предсказа, Диз, „Елоиз“ беше чиста.

Харди си подхвърляше нефрита от ръка на ръка.

— Е, не мисля…

— Ако изключим един пистолет, една гилза, цяла кофа с кръв и разни други дреболии.

Харди остави нефрита и пусна крака на пода.

— Слушам те внимателно.

Глицки го осведоми подробно. Беше взел беретата като веществено доказателство. Все още се усещал мириса на барут. Можел да се обзаложи, че това било оръжието, с което е извършено убийството, въпреки че от „Балистиката“ щели да кажат със сигурност до понеделник. На палубата намерили нещо, което приличало на кръв, по парапета, където Неш явно бе паднал през борда.

— Който го е прострелял и е върнал обратно яхтата на пристана, трябва да е измил палубата, но е забравил парапета.

— Оръжието регистрирано ли е?

— Сега го проверявам. Ще разберем до довечера.

— Нещо ново за Мей Шин?

— Аз си мислех, че ти може да имаш нещо. Фарис, евентуално?

Харди поклати глава, разказа му набързо как бе прекарал сутринта, за Рен Браун. Глицки кимна.

— Забелязвал ли си някога колко ужасно тъпи са тези типове?

Беше му минавало през ум.

— Е, какво извинение да си намеря, за да се обадя отново на Фарис? Може би ти искаш да говориш с него? Докато не ми дадеш заподозрян, аз в действителност не мога да се включа.

Глицки беше непоколебим.

— Вече си се включил, Диз. Вече познаваш човека. Кажи му, че ни трябва г-н Силикон, и че не сме открили Шин. Виж какво ще ти каже. Вероятно той се занимава и с погребението. Въпреки, че може би дъщерята… не, най-вероятно е да е той.

— Веднага — отвърна Харди.

Харди пропусна обяда си. Денят беше прекалено хубав, за да седи човек затворен между четири стени, така че Харди се обади, разбра къде се намира и си уреди среща, после подкара със свален покрив по „Арми стрийт“ и сви надолу по „101“-а. Мерна Залива, докато преминаваше през „Кендълстик парк“ — забележително син, виждаше се ясно чак до Сан Хосе, осеян тук-там с платноходки, няколко танкера. Мостът към Залива проблясваше малко зад него, сякаш беше от сребро, а пресечената линия на моста „Сан Матео“ стигаше чак до „Хейуърд“. И всеки ден да го виждаш, помисли си Харди, красотата му ще продължава да те поразява.

Той излезе от магистралата при Южен Сан Франциско и подкара на северозапад през индустриалната зона. „Оуен Индъстрис“ се простираше на площ близо над два декара в полите на възвишенията Сан Бруно, множество бели и зелени постройки, които наподобяваха военни казарми. Издадоха му пропуск за посетител, едва след като срещата му беше потвърдена. Тези хора добре се грижеха за охраната.

Кара стотина метра между два реда ниски постройки, после зави наляво, както го бяха упътили и излезе пред административната сграда, която показваше признаци за ръка на архитект. Добре поддържана морава, калдъръмена пътека, оградена с нисък жив плет и няколко високи бора смекчаваха сивата учрежденска атмосфера на останалото място. На един пилон се развяваше знаме. Фасадата на самата административна сграда беше от тухли и стъкло. И тя, подобно на заобикалящите я, бе построена на един етаж.

Вътре облицован с червени плочки под, дръвчета в саксии, широки коридори с модерни картини, сложени в подбрани с вкус рамки, придаваха на мястото атмосфера на приглушен финес. Една привлекателна млада секретарка заведе Харди до кабинета на Фарис и му обясни, че той щял да се върне след миг, а дотогава Харди можел да почака вътре.

Вратата зад него се затвори и за миг, след като се огледа наоколо, Харди бе удивен от усещането за познат уют.

Стените бяха боядисани в по-светли тонове и гледката от прозореца беше определено по-различна, но иначе кабинетът на Фарис удивително приличаше на този на Харди в дома му. Имаше камина с полица, джунджурии на морска тематика, дори и бодливец върху зелената облицовка на бюрото. Нямаше зеленикава настолна лампа, но шкафът с картотеката беше дървен, лавиците с книги съдържаха делови материали, както и някои популярни книги. И за завършек, имаше мишена, осеяна с два комплекта от, както Харди веднага разпозна, висококачествени, направени по поръчка стрелички.