Фарис поклати глава.

— Това са глупости.

— Защо?

— Защото просто не я е обичал, затова. Говорим за Оуен Неш. Нямаше да се ожени за някоя курва. Защо се ровиш във всичко това?

— Защото не вярвам, че Анди Фаулър е убил някого. Защо толкова те вбесява мисълта Оуен да е обичал Мей Шин?

— Защото познавах Оуен и това не беше в стила му!

Харди се дръпна, замълча за миг. И двамата мъже се заеха с питиетата си. Харди отново се облегна напред.

— Слушай, Кен, в продължение на шест месеца ти оспорва валидността на завещанието. Логично е да държиш на мнението си. Просто питам дали разполагаш с някакво доказателство, че Оуен й е плащал — дали самият той ти е признавал, погасени чекове, каквото и да било. Ти сам ми каза, че Неш се е променил с нея. Една наета проститутка щеше ли да го промени? Не е ли носел пръстена й, когато е бил застрелян?

— Не знам. Може някой да му го е сложил.

— Защо?

— Не знам.

Харди продължи.

— Няма никакъв смисъл. Той си го е сложил. Възнамерявал е да ти каже нещо, вероятно скоро. Смятам, че е бил решил да се ожени за тази жена, точно както тя твърдеше.

В чашата на Кен Фарис беше останала само една маслинка.

— Господи — възкликна той — Аз просто… — поклати глава.

— Предполагал си го, нали?

— Защо не ми е казал? Казваше ми всичко.

— Може би и той самият не е знаел. Може би изведнъж му е хрумнало. Но всичко се връзва, ако го събереш — имаме промяната в поведението, улягането, оставил й е телефона ти в случай на нужда, завещанието, пръстена. Ако го приемеш за вярно, тогава Мей не е лъгала за нищо. И именно заради това ти се обадих. Исках да се уверя, че е така.

Лу, без да са го молили, им беше плъзнал по още едно от същото под лактите, Фарис явно не бе забелязал. Вдигна новата чаша и изпи една трета от нея.

— Няма никакви чекове — каза той най-накрая. — Разбира се, в брой… Знаеш ли, не смятам, че някога е ставало дума дали й е плащал — никога не сме говорили за това.

Отстъпление? Параван?

Лошата вест, помисли си Харди, беше, че Фарис може би не лъжеше… може би искрено вярваше в една неистина и я поднасяше като факт, което не беше едно и също и това оставяше дупка, там, където поне бе имало вероятност за друг заподозрян, освен клиента на Харди.

Големите капки дъжд се изсипваха като порой и се разбиваха в предното му стъкло. Намери място за паркиране на половин пресечка надолу по улицата и изгаси двигателя, като реши да изчака, докато премине бурята.

Може ли това да беше началото на края на сушата? Продължила вече седем години. Харди познаваше много хора от Сан Франциско, които вярваха, че тя никога нямаше да свърши, че това беше новата Калифорния на парниковия ефект, предшественика на бъдещия свят с изчерпан озон, рак на кожата, СПИН и киселинен дъжд.

Този пречистващ тихоокеански порой го успокояваше донякъде. Той се облегна назад на седалката си и със затворени очи се заслуша в барабаненето на капките по покрива.

Около Мей все още бе останал един въпрос без отговор — палтото. Може би той щеше да доведе до някъде. А и в понеделник Чоморо можеше да реши да удовлетвори неговия иск 1118.1 и това щеше да сложи край на процеса и на взаимоотношенията му както с бившата му съпруга, така и с баща й. Не беше сигурен дали щеше да остане доволен.

Но независимо от това, ако отървеше Анди от обвинението в убийство, за което и беше нает, щеше да приеме изхода, какъвто и да се окажеше той.

Но също така знаеше, че беше много малко вероятно процесът да приключи преждевременно. И все още го глождеше, че истината, ако имаше такава, продължаваше да му убягва. Той можеше и да успее да отърве Фаулър, можеше да размаха ръце и да долети до луната, ако искаше, но докато не откриеше кой беше пуснал два куршума в Оуен Неш, знаеше, че няма да почувства, че е постигнал онова, което наистина си бе поставил за цел.

Ако не друго, все още щеше да живее с мисълта, че е само деветдесет и седем процента сигурен, че убиецът на Неш не е бил човека, когото бе положил толкова усилия да освободи.

59

Беше валяло проливно цялата нощ и Харди и Франи на няколко пъти се бяха събуждали от тътена на гръмотевиците, звук, почти непознат в Сан Франциско. Някъде посред нощ Харди се събуди отново от плача на Ребека и я донесе да спи между тях в леглото.

Когато стана на зазоряване, сложи си маратонките, шортите и една тениска и направи няколко кръгчета около парка в дъжда. След като се изкъпа, си приготви закуска от яйца, препечени филийки и кафе и се нахрани, като преглеждаше вестника и от време на време вдигаше поглед към сивите облаци, които се виждаха през прозореца на тавана на кухнята.

Джеф Елиът не беше поместен на първа страница или някъде другаде. Ежедневната работа по процеса не беше мливо за мелницата на медиите. Той знаеше, че Джеф щеше да се появи, когато съдебните заседатели се оттеглеха да решат, може би щеше да остане за заключителните речи, но прозаичният свят на съдебната зала не можеше да се сравнява с подвизите на Арнолд Маусенегер. Журналистически приоритети. Мишките бяха по-важни от хората.

След закуска Харди се наведе да целуне жена си и бебето си. Беше с дънки и кубинки, стара гръцка моряшка шапка и дебел бял рибарски пуловер. Надяваше се, че днес, за разлика от всички останали дни, Хосе щеше да реши да дойде навреме на работа.

Все още продължаваше да вали и Харди влезе в паркинга пред яхтклуба в един ден, който вероятно много приличаше на онзи, в който Оуен Неш беше излязъл с яхтата си за последен път. На паркинга имаше само още две коли. Харди паркира на около петнайсетина метра от къщичката на пазача, отвори вратата на колата си, сграбчи по-малкото куфарче и спринтира.

Хосе, на бюрото зад плота, остави броя от „Спортс Илюстрейтид“ и се изправи. Веднага го позна.

— Предполагам, че вече малко ти е писнало от това, но имам няколко въпроса към теб — усмихна се Харди. Свали шапката си и я сложи върху плота до куфарчето си.

Хосе явно беше разбрано момче. Сутринта бе отвратителна, наоколо нямаше жива душа. Беше щастлив от прекъсването.

— Става въпрос за показанията ти вчера, Хосе — Харди отвори куфарчето си и извади някакви листове. — И има нещо, което не разбрах.

Хосе кимна, облегна се на плота и погледна към дебелата един пръст купчина машинописни страници. Той се ухили.

— Казал съм всичко това?

— Е, от интервюто ти със сержант Глицки до показанията ти в съда…

— Приятелката ми се оплаква, че съм прекалено мълчалив, че никога не съм говорел. Трябва да й покажа това.

— Мога да ти изкарам едно копие, ако искаш — отвърна Харди. — Междувременно, нека да те попитам, виж тук, когато за пръв път си говорил със сержант Глицки. — Харди отвори на страницата, която бе отбелязал и я обърна към Хосе, за да я види. — В края на разпита си казал, че си видял Мей Шин в яхтклуба в четвъртък сутринта.

Хосе се намръщи, докато гледаше листа.

— Si — каза той неуверено. — Двамата с Том говорихме за това, след като разбрахме, че се е самоубила.

— За какво си говорихте?

— Ами, знаете ли, след показанията в съда, си говорихме за онзи ден.

— Четвъртъка ли?

— Si. Само че аз я видях сутринта, нали разбирате?

— Знам, Хосе. Точно това не ми е ясно. — Той посочи към напечатаното на листа. — Виждаш ли тази част? Където казваш, че се е отдалечавала от теб?

— Да.

— Тогава как можеш да си сигурен, че е била Мей?

— Ами, виждал съм я често. С онова нещо, което носеше на главата си и палтото. Никой друг нямаше такова палто.

Харди се опита да запази гласа си спокоен.

— Какво е носела на главата си?

— Не знам как му викате. Като кожена шапка.

— А палтото?

— Ами, палтото беше като… — той търсеше подходящата дума — беше като картина. С много цветове.

— Добре, Хосе, нека да те попитам следното и имам на разположение цял ден, ако искаш да си помислиш — видя ли изобщо лицето на Мей?