Той стана и отиде да надникне през прозореца до вратата, като съзнателно й обърна гръб. Лорета твърде много протестираше, вече започваше да се изпуска. Бе виждал същото стотици пъти, разбираше състоянието й и знаеше как да си свърши работата. При неимоверните си усилия да покаже невъзмутимост, тя се пречупваше. Всъщност, вече рухна. Почти не се съмняваше какво ще види, щом се обърне.

Преброи до петнайсет и дори без да я погледне, каза:

— Доказателството е в ръката ти, Лорета. В гръб ли ще ме застреляш? И какво ще обясниш? Че си ме помислила за крадец? Или че съм искал да те изнасиля?

Чак сега се завъртя с лице към нея.

Лорета стоеше до стената, стиснала портмонето си в едната ръка, с другата насочила малкия револвер към него. Да, позна. Тя се бе прекършила окончателно.

— Свърши, Лорета. Край.

Тя бавно отпусна оръжието надолу. Сякаш се наблюдаваше отстрани. Виждаше една непозната, която я предаваше, изричаше невероятното:

— Трябваше да го убия. Трябваше да убия Крис. Щеше да унищожи дъщеря ми… вече успяваше…

Глицки кимна.

— Лорета, ще взема този пистолет.

— Няма да ти го дам.

— Все едно. Не ми е нужен.

Тя видимо се овладя. Корава жена.

— Без пистолета, нямаш никакво сигурно доказателство. Значи няма и дело. — Застана по-близо до него, сниши глас, лицето й излъчваше самоувереност. — Ейб, няма защо да стигаме до крайности. Мога да изхвърля оръжието, да се отърва от него…

Той бръкна в джоба си, извади джобния касетофон, с който никога не се разделяше, изключи го, върна назад лентата в касетата и пусна последните няколко изречения — самопризнанието на Лорета. Натисна бутончето „стоп“ и протегна ръка.

— Пистолета.

Тя опита за последен път.

— Ейб, Алън Рестън няма да ми предяви обвинение. Дори не можеш да го накараш да поиска от съдия заповед за моя арест.

— Вероятно е така. Но при убийство съм в правото си да те задържа под стража и без заповед. Ще те регистрирам в окръжния затвор, а там ще е пълно с репортери. Ще ме попитат защо правя това и аз ще им разкажа. Тогава Алън Рестън ще бъде принуден или да ти предяви обвинение, или да обясни защо не иска. А няма как да обясни. — Глицки направи крачка към нея, без да отдръпне ръката си. — Сега или стреляй, или ми дай пистолета.

Мигът се проточи, но накрая тя обърна оръжието с дръжката към Глицки й му го даде. Докато той прибираше пистолета в джоба, Лорета го попита:

— Ейб, какво искаш, все пак?

— Каквото исках през цялото време. Да арестувам заподозрения. Искам истинска защита за Кевин Ший.

— А аз какво ще получа?

— Всичко е сделка, Лорета, нали? — Тя чакаше. — Нима мислиш, че ще позволя да ти се размине предумишлено убийство?

— Не ти знам намеренията, Ейб. — Гледаше го в очите. — Само ти казвам аз от какво имам нужда. Ти ще решиш.

Прозвуча звънецът на входа, някой почука на вратата. И още веднъж.

— Госпожо сенатор?

Беше шофьорът на лимузината.

— Ейб, споразумяхме ли се?

Пак тропот по вратата.

— Госпожо, вече закъсняхме малко.

— Ейб, искам да ми обещаеш.

Въпреки временното отстраняване, Глицки все още беше началник на отдел „Убийства“. И ченге от главата до петите. Предполагаше, че тя ще си послужи с някоя дяволска хитрина, но все пак му оставаше малко време, преди да се договорят. И това изкушение — защо да стига докрай…

Обля го потна горещина, пригади му се.

— По-късно ще поговорим _възможна ли е_ сделка, но _нищо не ти гарантирам_. Искам да ти е кристално ясно. Или веднага идваш с мен при Кевин Ший, или те отвеждам в Съдебната палата. А стане ли това, вече нищо не зависи и от двама ни. Ще те обвинят в убийство и няма връщане назад. Или… — заби показалец в нея, — … или ще отидем при павилиона „Кийзър“, където ще можеш да направиш и малко добро. _Ти_ решаваш, Лорета. Хайде.

Хитрината й не успя. Тя се поколеба, пое си дъх и тръгна към вратата.

— Ще кажа на този човек, че ти ще ме закараш.

Глицки отиде до телефона, за да се обади на Уес Фаръл.

72.

През последния половин час имаше четири случая на междурасови стълкновения с петима тежко ранени и Националната гвардия разположи частите си по-близо до предполагаемия маршрут на шествието. Камионите препречиха достъпа на всякакви автомобили. Новодошлите да се присъединят към шествието бяха принудени да оставят колите цели квартали по-нататък и да минават през униформените редици. Стотици хора правеха точно това. На теория така хората щяха да заобиколят по-тясната част на парка, където имаше палатков лагер.

Специалната агентка Марго Симз, предпочела да не сътрудничи нито с местната полиция, нито с Националната гвардия, сега накара шофьора да отбие до тротоара, само на четири пресечки от блока, където се криеше Кевин Ший. Загледа се надолу по склона към човешкото море, насочило се към „Кийзър“, към войниците и спрените коли.

Как да се промъкне? Ами нали е от ФБР, ето как. Тя имаше твърдото намерение да не излага на риск живота на своите сътрудници, тоест щеше да изпълни дълга си — да арестува Кевин Ший и ако се наложи, да употреби сила. Заповяда на шофьора да заобиколи преносимите прегради и да кара надолу, край павилиона, към целта. Изобщо не я интересуваше кой можеше да й се изпречи на пътя. Знаеше, че адвокатът Уес Фаръл щеше да се сблъска със същото затруднение, но не можеше да размаха служебна значка, за да мине.

Все още го изпреварваха.

Колата пълзеше през гъмжилото, неколцина от тръгналите пеша удряха ядно с длани по покрива и предния капак. Две пресечки за три минути и половина, а след това ги спряха двама гвардейци с юношески лица, стиснали пушки и наежени.

Симз се измъкна от колата, показа им значката и се представи. Двете момчета (на малките табели, закачени на униформите, бяха написани имената им — единият беше Морган, а онзи с ястребовия нос — Ешър) се спогледаха и Морган попита:

— Госпожо, с какво можем да ви бъдем полезни?

— Аз и колегите ми трябва да преминем през вашия кордон.

Отново мълчаливо съвещание. Морган обясни:

— Госпожо, ще трябва да поискам разрешение.

Симз се изпъчи.

— _Аз_ ти разрешавам, синко. Ние сме от Федералното бюро за разследване и бързаме.

— Да, госпожо.

Но никой не помръдна.

— Е, какво става?

— Ами, заповядано ни е да не допускаме автомобили по маршрута на шествието…

— Ще отида да попитам — предложи Ешър и затича нанякъде.

Морган ги успокои с жест.

— Няма да ви забавим. Най-много пет минути.

Фаръл, познаващ града къде по-добре от Симз, веднага се сети какво става около сборния пункт на шествието, затова избра обиколен път през „Портола“ и „Туин Пийкс“, като се надяваше да мине през Ашбъри и да стигне до парка. Останалото разстояние можеше да извърви пеша. Предполагаше, че във всеки случай друго не му остава.

Тъкмо подминаваше една бензиностанция на Седемнайсето, когато чу сигнала на пейджъра. Обърна, спря, изскочи от колата и се хвърли към телефонния автомат, за да набере появилите се на екранчето цифри.

— Значи водите сенаторката? Лично ли ще дойде?

Фаръл още не си позволяваше да повярва.

Глицки го прекъсна сърдито:

— Кажете ми адреса. Нямаме никакво време. — Изслуша, Фаръл и отбеляза: — Че това е точно по средата… нали оттам ще тръгне шествието.

— Точно така, а по радиото казаха, че са отцепили парка с кордон. Откъде идвате?

— Пасифик Хайтс.

— Ще трябва да обикаляте, може би отгоре, по „Джуда“.

Глицки му благодари.

— Ще ми отнеме само десетина минути.

— Не разчитайте на това. Между другото, идеята ви да се измъкнем, ако изпреваря федералните…

— Е?

— Не е добра. Не и днес.

Симз говореше с друг мъж, според табелката фамилията му беше Флорио. Ивиците по ръкава явно означаваха, че има по-висок чин и власт в своята част. Отново обясни проблема си — гвардейците бяха длъжни да ги пропуснат през редиците си, трябваше да извършат арест. По федерална заповед. Един от най-издирваните престъпници. Веждите на Флорио се надигнаха.