— Рита, _не е_ защото не искаме. Само че не е честно.

Глицки мразеше израза „не е честно“. И особено днес го изпълваше неприязън към хората, обвиняващи целия свят, но не и себе си за неправдите, за личните си проблеми. Такава беше позицията на Филип Мохандас… а да я чува и от своите хлапета беше влудяващо. Усещаше се като бомба с включен детонатор, но не повиши глас.

— Айк, кое не е честно?

Застанал до хладилника, синът му се обърна.

— Каквото и да стане, Рита е свободна следващия уикенд, нали? Нали уж така подбирахме датите? За да има тя време и за себе си? Значи няма да идва с нас на никое от двете места.

— Добре де. И какво?

Джейк подхвана — явно бяха обмислили стратегията заедно.

— Значи не я засяга…

— Тогава защо ще се включва в гласуването? — довърши вместо него Айк.

Дори звънливото гласче на Орел се включи:

— Вярно си е.

Глицки изгледа косо Рита. Тя още се мръщеше.

— Правилно казват, този път не ме засяга.

Изобщо не й харесваше, че е попаднала в подобно затруднение, но беше откровена и правдива жена, една от причините Глицки да й има доверие.

Айзък просто се вкопчи в признанието й.

— Видя ли!

И Глицки го биваше в злите погледи. Знаеше, че го надмогнаха и очите му се плъзнаха свирепо по другите в кухнята.

— Дадено. Този път Рита няма да гласува.

Без никакви изненади синовете победиха татко си с три на два гласа. Глицки загуби. Дали беше поличба за онова, което тепърва го чакаше?

Чуваше повтарящите се сигнали в слушалката, после чу и телефонния секретар на най-добрия си приятел Дизмъс Харди. Стори му се, че ще му олекне след няколко минути дружески подмятания с някой, който говореше на същия език. Иначе май би могъл съвсем да си изгуби ума.

В разделения на две хол телевизорът тихо мърмореше поредните новини за пожари, безредици, Кевин Ший. Къде ли беше този Ший, разсеяно се попита Глицки. Дали вече е офейкал от юрисдикцията на съда в Сан Франциско?

А гласът на Дизмъс Харди осведомяваше всеки желаещ да го чуе, че той и семейството му са през почивните дни в Ашлънд, щат Орегон за Шекспировия театрален фестивал, където нямат достъп до телефон. Бихте ли се обадили след понеделник?

Глицки си спомни. През последните четири години бяха придружили два пъти семейство Харди в Ашлънд. Спяха на палатка (пак тази мръсна дума!). Франи, жената на Дизмъс, дори помоли Ейб да вземе момчетата и да дойде с тях сега. Но без Фло не му се искаше. Обясни на Франи, че преди били в Ашлънд заради Фло, макар да не беше съвсем вярно. И Глицки харесваше Шекспир, театъра, дори се престраши да отиде на опера и остана очарован. Доста подигравки отнасяше в службата — подобни интереси като че не подхождаха на едно ченге — но не се срамуваше, че е такъв, какъвто е.

Все пак каза на Франи, че тази година не могат да дойдат. Сега семейство Харди вече беше в Ашлънд, а той — в горящия град, загубил гласуването срещу синовете си, дори след като се постара да ги убеди, че трябва да го послушат.

Записа обичайното немногословно съобщение в телефонния секретар, подкани се да стане и отново да мине през кухнята. Всички бяха в по-голямата спалня на двете по-малки момчета и гледаха по другия телевизор някакво нелепо шоу с предварително записани изблици смях. Айзък и Джейкъб се бяха проснали на пода. Орел спеше с отворена уста, облегнал се на дремещата Рита.

— Ей, момчета.

По-големите вдигнаха глави и промърмориха по едно „ей“, намусени от нахлуването.

— Нищо. Само погледнах какво правите.

Свиха рамене и пак се зазяпаха в програмата, а Глицки се отказа от опита поне да положи усилие и тръгна към своята спалня. Рухна на леглото, както беше облечен.

Айзък го разтърси.

— Тате! Хайде бе, тате, събуди се!

Насили се да отвори едно око — сякаш клепачът тежеше шестнайсет тона, като в онази песничка.

— Какво?

— Викат те на телефона.

— Айк, телефонът не е звънял.

Глицки не беше чул, а апаратът се намираше точно до леглото му. _Винаги_ чуваше звъна на телефона. Този сигнал го будеше безпогрешно. Обърна се и затвори очи. Почти успя да се унесе.

— Тате!

Божичко, защо това хлапе не го оставяше на мира?

— Какво?

— Телефона. Било спешно. Нещо казаха за сенаторка.

Това го раздруса. Силната адреналинова тръпка го вдигна и неговият син му връчи слушалката.

— Глицки.

Поседя така цяла минута. Слушаше. Обаждаше се Марсел Лание, влачещ хомота на нощната смяна. Имал нужда от шефа си в Палатата. Незабавно или още по-скоро. Адът пак се разтворил под краката им. Районният прокурор Крис Лок бил застрелян. _Убит._ От някой участник в поредната тълпа. Сенаторката Уейджър била в същата кола и се отървала на косъм. Сега седяла в Палатата, изпаднала в шок и помолила да извикат Глицки.

Той притисна длан към пулсиращото си чело.

— Господи!

Айзък още стоеше до него и го гледаше втренчено.

— Какво има, тате? Какво има?

Глицки каза в слушалката:

— Марсел, веднага идвам. Виж дали няма наблизо патрулна кола, нека минат да ме вземат. Ако не могат, обади ми се пак.

Връзката прекъсна. Ейб остави слушалката и забеляза красноречивата поза на Айзък — „Не мога да повярвам!“.

— Пак ли ще излизаш?

Глицки смъкна краката си от леглото.

— Налага се.

Постара се да смекчи гласа си, протегна ръка да погали за миг момчето. Но Айзък отстъпи крачка и гневно се вторачи в него.

— Татко, а сега какво ще искаш от нас? И изобщо, кога ще се прибереш?

Глицки си погледна часовника. Десет и няколко минути. Значи е изключил, щом е докоснал възглавницата. Кога ли точно са убили Крис Лок… и тогава отново почувства удара.

Исусе милостиви! Крис Лок е _мъртъв_.

Айзък не сваляше поглед от него, дишаше тежко от яд. Съзнанието на Глицки се опитваше да обхване твърде много неща наведнъж и вече губеше представа къде е. Опита да се съсредоточи в присъствието на сина си.

— Извинявай, Айк, какво каза?

В очите на Айзък нахлуха сълзи, последвани от яростта. Той рязко си избърса очите, изтърва ругатня, както се обръщаше и избяга от стаята.

— Айзък!

Глицки вече ставаше, понечи да го последва, но чу как тресна вратата към стаята на Айзък в другия край на къщата. Рита, с разрошена коса, с намачкана нощница, грубо изтръгната от сънищата си, го пресрещна в кухнята.

— Пак трябва да изляза — каза той. — Моля те, задръж ги вътре. Не ме интересува какви ще ги плещят и как ще ги стягаш.

Тя заклати глава, лицето й се сви.

— Не знам, Ейб. С Орел мога да се справя, но другите момчета… — Посочи с глава коридора. — И какво да им кажа?

Права беше и това също го плашеше. Дори повече от хаоса на улиците. Осъзна, че по-големите му синове са пораснали достатъчно и току-виж просто не се подчинят, излязат и Рита ще е безсилна да ги спре.

Глицки кимна.

— Аз ще им кажа.

Или щяха да го послушат, или да излязат. Или още имаше авторитет, или нямаше. Скоро щеше да научи.

Усмихна се едва-едва на Рита и мина край нея към коридора.

27.

Още един ирландски бар — „Малкия Шамрок“, най-стария в града. Безлюдна вечер. Никой не си показва носа навън. Улиците са тъмни. Полицейски час в половината град, а и в другата половина хората предпочитат да си стоят по домовете. Вероятно постъпват разумно.

Да бях се прибрал и аз, каза си Уес. Сигурно щеше да си тръгне след още две-три питиета, но засега му беше добре да си седи тук. Тази „Самбука“ някак успяваше да го върне в дните, когато отиде в Италия по академичния обмен, в нощите с Лидия под звездите. В онези отдавнашни времена тя още го обичаше.

„Самбука Романа“. Съвсем същото като перно във Франция или узо в Гърция. По цяла Европа се наливат с тази мастика, с прозрачната течност, побеляваща от малко вода и лед. А тук, щом помоли Моузес да му сложи лед в чашата, човекът се колеба цяла секунда, преди да се съгласи.