Цинкавич каза:

— Призовавам ищеца да разкрие местоположението на господин Руфъс Тигпен, ако го знае.

Стив си мълчеше. Имаше си адвокат, който да поеме удара.

— Съдейки по досието на господин Тигпен — отвърна Виктория, — сигурно е в някой затвор.

Да! Точно това щеше да каже и той, помисли си Стив, ако беше адвокат, а не ищец. Гордееше се с Виктория. Беше изминала толкова дълъг път за толкова кратко време.

— Призови следващия свидетел, Цинкавич, за да вървим нататък — каза съдията.

Цинкавич се намръщи.

— В такъв случай, Ваша милост, щатът призовава Джанис Соломон.

Като чу името на сестра си, тръпки го полазиха по гърба. Изчезването на Тигпен беше част от сделката, част от това, за което беше платил. Но Джанис все още можеше да го преметне на свидетелската скамейка.

Сестра му се довлече в съдебната зала, като отбягваше погледа на Стив. Беше облечена в безформена басмена рокля, дълга чак до глезените и бели чорапи със сандали. Носеше мека кожена чанта, достатъчно голяма да побере двайсет кила хашиш. Косата й беше хваната отзад на конска опашка с шантава оранжева шнола. Зад бебешките й очила тъмните й очи изглеждаха далечни, сякаш гледаха към място, което тялото й беше напуснало, но където духът й още витаеше. Общото впечатление, помисли си Стив, е на жена, която яде прекалено много бургери и пие прекалено много кока-кола в промеждутъците между вдишването, инжектирането и пушенето на всякакви екзотични субстанции.

След като Джанис положи клетва, Цинкавич й зададе обичайните въпроси. Тя беше сестра на Стив Соломон, две години по-голяма от него. Израснала в Маями Бийч, изключена от гимназия за наркотици, посещавала смесен център от училище и мандра за проблемни деца в Пенсилвания. Изхвърлена, защото отглеждала марихуана в поле с люцерна и отворила полупрофесионален бордей в обора. Арестувана десетки пъти за наркотици, кражби и непристойно поведение плюс един път за хулиганство, когато се качила на покрива на полицейска кола и се изпикала върху предното стъкло. Не знаеше кой е бащата на Боби. Може да бил един откачен от Окала, който я смазвал от бой. Или пък шофьорът на камион, който я взел на стоп до Пенсакола срещу това да си вдигне краката на една отбивка малко след изхода за Локсли на магистрала 1–10.

Изваждаше цялото мръсно бельо направо пред очите на всички. Това беше единственият начин да попречиш на противника да очерни свидетеля ти при кръстосания разпит, Стив го знаеше. Макар че беше надут кретен, готов на всякакви подлости, Цинкавич не беше глупав и дотук правеше всичко, както трябва.

Стив погледна крадешком към Виктория. Обичайната непроницаема физиономия за пред съда — така както я беше учил. — Изглеждаше едновременно шокирана и отвратена от житейската история на сестра му. Съдия Рол изобщо не мигна. Чувала е много по-страшни неща, реши Стив. Но в същото време се почуди дали някоя сестра от родилното отделение не беше объркала работата преди трийсет и седем години. Може би истинската му сестра беше уважаван изследовател с научна степен, трудеше се в някоя лаборатория и всеки миг щеше да открие лекарство против рака.

Цинкавич се дотъркаля по-близо до свидетелското място.

— Какво съдейства за появата ти днес?

— Ти съдейства да ми измъкнеш задника от затвора — отвърна Джанис.

— Обещах ли нещо в замяна на свидетелските ти показания?

— Каза, че можеш да ми намалиш присъдата и да изляза под наблюдение.

— При какво условие?

— Ако кажа истината — отвърна Джанис.

Стив се опита да се успокои, но не можа. Всеки миг можеше да изстреля торпедото. Цинкавич го посочи с дебелия си пръст:

— Брат ти Стив Соломон имал ли е склонност към насилие?

— Още от малък.

„Мамка му! Почва се.“

Беше му взела парите. Сега щеше да го закопае с тях.

— Моля разкажете ни по-подробно, госпожице Соломон — каза Цинкавич.

— Когато бях на четиринайсет, Арни Липщиц ме нарече „дебела курва“ и Стив го спука от бой.

— Нямах точно това предвид.

— Тогава не бях дебела.

— Забравете Арни Липщиц. Брат ви посягал ли ви е някога?

— Не му стискаше.

Цинкавич изглеждаше изненадан.

— Никога ли не ви е бил?

— Нося нож от дванайсетгодишна. Щях да го обрежа още веднъж.

Цинкавич се вгледа продължително в Джанис. Не така го бяха репетирали. Стив дишаше малко по-спокойно, но само малко. С Джанис никога не знаеш кога ще извади ножа.

— Ами наркотици? — попита Цинкавич. — Виждала ли си брат ти да взема наркотици?

— Да, естествено.

Цинкавич се усмихна. Обратно по сценарий.

— Кога беше това?

— Горе-долу по същото време, когато наби и Липщиц. Дадох на Стив трева, после изяде половин кило сладолед с шамфъстък и си изповръща червата.

— Нещо по-скорошно?

— Не. Това го излекува. После дори цигара не запали.

Цинкавич прокара език по горната си устна. Нещо беше станало между репетицията и премиерата.

— А сега да поговорим за миналия януари. Госпожице Соломон, живеехте ли във ферма в Панхендъл?

— Ферма? — усмивката й разкри кафяви зъби. — Да, с приятелите ми отглеждахме марихуана там.

— Тогава ли брат ви лиши сина ви от вашите грижи и настойничество?

— Искате да кажете, дали Стив е взел Боби? Да.

— Брат ви насила ли ви отне детето?

Джанис повдигна рамене, двойната й брадичка се разтресе.

— Бях се надрусала през онази нощ.

Макар че краката му бяха стъпили на пода, Цинкавич се олюля напред назад като равин пред Стената на плача.

— Хайде, госпожице Соломон, искате да кажете, че не си спомняте онази нощ ли?

— Помня, че беше кучи студ през деня, задникът ми замръзна.

— А какво стана през нощта, когато се появи брат ви?

— Не знам. Бях в къщата и се тъпчех с екстази. Трябва да питате Руф.

— Това Руфъс Тигпен ли значи?

— Да Руфъс Тъпото.

— Къде е господин Тигпен днес?

— Мисля, че отиде до Делрей да вземе някакъв специален кетамин.

Цинкавич се насили да се усмихне, сякаш всички свидетели на щата се чупеха от съда, за да се занимават с нелегална дейност.

— Какво ви каза господин Тигпен за срещата си с брат ви през онази съдбоносна нощ?

— Протестирам, косвени показания — намеси се Виктория.

— Приема се — каза съдията.

— Ваша милост, според мен доказателството влиза в изключението за признания, направено в момент на силен афект.

— Забрави — отряза го съдията.

— Госпожице Соломон, без да ни казвате какво ви е казал господин Тигпен, в какво състояние се намираше той, когато говорихте с него онази вечер?

— Черепът на Руфъс беше пукнат.

— Аха — каза Цинкавич. Започва се.

— Не стана по-умен от това, да ви кажа — продължи тя.

— Видели сте господин Тигпен ранен след срещата му с брат ви?

— Да.

— Господин Тигпен каза ли ви нещо?

— Да.

— А докато ви говореше, развълнуван, сърдит или ядосан беше?

— Беше бесен.

— Повиши ли глас?

— Направо се дереше. От него шуртеше кръв като от заклано прасе.

Цинкавич се обърна към съдията.

— Мисля, че сме на прага на изключението за признание, направено в състояние на силен афект, при което косвените показания се приемат.

Виктория се накани да протестира, но Стив сложи ръка на рамото й.

— Остави го — прошепна той.

— Защо?

Стив невинно присви рамене, но тя го изгледа с ледено подозрение.

— Тъй като не чувам протест — каза съдия Рол, — приемам, че ищецът също като съда няма търпение да чуе продължението. Давайте.

Цинкавич сниши гласа си, явно си мислеше, че това му придава нотка на загадъчност.

— И какво по-точно ви каза господин Тигпен, докато лежеше и от него шуртеше кръв като от заклано прасе?

— Руф ме погледна и каза: „Тъпа путко, заключила си детето в клетка за кучета, но не си залостила бараката.“

Устата на Цинкавич увисна толкова, че спокойно можеше да глътне поничката цяла. Съдия Рол се извърна към Джанис, сякаш не вярваше на ушите си и искаше да чуе отново казаното. В залата се чуваше само бръмченето на вентилационната система.