— Още е на снежинки — провикна се Боби от всекидневната. Гледаше телевизора, докато дядо му се опитваше да настрои антената.

— Хей, мързеливецо! — изръмжа Хърбърт. — Защо не дойдеш да ни помогнеш?

Стив се залюля напред-назад в хамака.

— Ако беше оправил теча, така че коритото да не се накланя надясно, нямаше да има нужда постоянно да местиш антената.

— Като че ли разбираш нещо от електроника!

— Тогава защо ме викаш да ти помагам?

Гол до кръста, с изцапани с боя шорти, Хърбърт лъщеше от пот. Сумтеше, докато се напъваше да премести чинията с няколко милиметра.

— Тате, защо не слезеш, преди да си получил сърдечен удар?

— Недей да се охарчваш за погребението ми — нареди му Хърбърт. — Не че ще го направиш.

— Сега е цяла снежна буря — докладва Боби отвътре.

— Майната му! — Хърбърт слезе по стълбата на задната палуба.

Боби провря глава през прозореца.

— Чичо Стив, можеш ли да оправиш телевизора?

— Напиши си домашното. Не е хубаво да гледаш телевизия. Особено новините по Фокс.

След няколко минути Стив чу непогрешимото дрънчене на ледени кубчета в стъклена чаша. Отвори очи и видя баща му да се приближава към хамака. Носеше две големи чаши, в които се полюшваше златиста течност.

— Предполагам, че не е безалкохолна бира?

— Не е и пикня от алигатор. — Хърбърт седна на пластмасовия стол до хамака. — Скоч с глътка сода.

— Дано не е само глътка. Това са половинлитрови чаши.

— Няма да те държи за дълго. Ще премахне болката.

— Боби написа ли си домашното?

— Ще си го напише, ако учителят му даде да направи уебсайт с камери в съблекалнята на мажоретките.

— Супер! — Стив седна и провеси крака от едната страна хамака. — Ох!

— Добре ли си, синко?

— Докато ми се качваше адреналинът в съда, бях добре. Сега съм малко замаян.

Хърбърт му подаде чашата:

— Наздраве!

Стив наклони чашата към неговата.

— Заблуда на врага.

Двамата си пийнаха и Хърбърт каза:

— Е, какви са новините от Виктория?

— Съдебните заседатели са се оттеглили в единайсет сутринта.

— Трябваше да си там.

Стив поклати глава и милиони топки заподскачаха между ушите му.

— Делото си е нейно. Не мое.

— Е, и?

— Когато излязат с присъдата, моментът трябва да си е само неин. Заслужава автономия.

— Що за дума е това? „Автономия“?

— На Виктория.

— Така си и помислих — възрастният мъж отпи една голяма глътка от скоча си. — Ще говорим ли или няма?

— Оттеглих иска си, ако затова ме питаш.

— Това го знам.

— Откъде?

— Пинки Любер ми каза.

— Още ли говориш с него?

— Говоря? По дяволите, ще го водя на риба другата седмица.

— Все още не мога да го разбера, татко. Сякаш си забравил какво ти стори.

— Не съм забравил. Простил съм.

— Това нещо от дзен-будизма ли е? Как можеш просто така да продължиш напред?

— Идва с възрастта и опита. И знанието, че всички сме увредена стока.

Стив си позволи да се усмихне. И той беше казал нещо подобно на Виктория. „Всички сме грешни.“ Можеше ли да вдигне летвата пред баща си по-нависоко, отколкото я вдигаше за себе си?

— Не биваше да се ровя в живота ти, татко. Нямах право.

— Както ти казах, от истината може да боли. Сърдиш ли ми се за стореното от мен преди толкова години?

— Не. Вече не.

Хърбърт вдигна чашата си за наздраве.

— Ти си добро дете. Трябва да ти го казвам от време на време.

Стив остави думите да проникнат в съзнанието му и отпи още една глътка. Алкохолът вече му беше замаял главата, а едва отпиваше от чашата. После промълви:

— Излъгах в съда, татко.

Чувстваше се на десет години: „Аз хвърлих топката през прозореца, а не Джанис.“

— За какво говориш?

— За делото на Грифин. Излъгах под клетва.

— Господи!

— Уилис Раск настоя, че ако кажа истината, Грифин ще отърве кожата. Но на Робинсън щеше да му се размине просто ей така.

— Фоулс не е ли застрелял Стъбс?

— Робинсън му е наредил да го застреля. Но Фоулс не го е направил. Стъбс се е прострелял, докато са се борили за харпуна.

— Мили боже!

— Можеш ли да повярваш? Джуниър Грифин е бил прав още от първия ден. Стъбс сам се е прострелял, а Хал Грифин е паднал от стълбата, докато се е опитвал да се качи и да повика помощ.

— Ами вълшебната плоча? Ти ли написа самопризнанието?

— Не, за това не съм излъгал. Фоулс го написа на плочата, защото пое моралната отговорност за смъртта на Стъбс. Приех го като позволение да кажа, че той го е застрелял.

— Голямо извинение, няма що! Добре дошъл в клуба, синко!

— На лъжците ли?

— На „Целта оправдава средствата.“

— Като вас двамата с Пинки ли?

— Като много хора, синко. Не е само бяло и черно. Има хиляди нюанси на сивото.

— Предполагам, че ти дължа извинение.

— За какво? Че си излъгал в съда? Или че ми лазеше по нервите?

— И за двете.

— Забрави го. Всичко свърши.

— Оставяш да ми се размине толкова лесно? Не искаш ли да ми шибнеш поне едно „нали ти казах“?

— По дяволите, не. Искам да си допиеш питието и после да оправиш проклетата сателитна чиния.

Няма връщане назад

54

Сърцето на Виктория биеше стакато и чувстваше как лицето й гори. Хал Грифин стискаше ръката й толкова силно, че чу как кокалчетата й изпукаха.

Когато секретарят се приготви да прочете присъдата, Виктория се уплаши, че може да не я чуе от думкането в гърдите си.

— „Ние, съдебните заседатели, смятаме обвиняемия Харолд Грифин за невинен по обвинението за непредумишлено убийство.“

_Да! Успях! Добре, Стив ми помогна. Но успях. Процес за убийство._

Грифин изпусна дълбока въздишка.

Уадъл накара съдебните заседатели да потвърдят присъдата един по един и те я потвърдиха като честна и справедлива. Съдия Федърс им благодари за изпълнения дълг и каза на Грифин, че е свободен да си върви. Уадъл се ограничи само с едно „Поздравления“ и каза, че щял да повдигне обвинение за убийство срещу Лечестър Робинсън. Шериф Раск й намигна и вдигна палци.

Няколко минути по-късно на моравата отпред я наобиколиха репортери, редовни посетители, дори няколко любопитни туристи. Отговори на въпросите и позира за снимките. Огромен брадат мъж с шорти на цветя й завря микрофон в лицето. Били Уахо, радиоводещ, който сега твърдеше, че бил казал на слушателите си, че Грифин е невинен и Виктория ще го докаже.

Откъсна се от репортерите и Грифин я прегърна веднъж, два пъти, три пъти, после бързо си тръгна. Кралицата го чакаше на летището, двигателите на самолета вече загряваха. Бяха запланували малко празненство. Само двамата, в къщата му в Коста Рика.

Джуниър вдигна Виктория и я завъртя във въздуха, едната й обувка отхвръкна. Той я взе, после коленичи пред нея. Чаровният принц пред Пепеляшка. Тя постави ръка на рамото му, за да се подпре, и пъхна крака си обратно в обувката.

_Сладък си, скъпи ми мускулест Джуниър, но не си моят принц._

И тогава видя Стив да стои от другата страна на улицата, на прага на „Зеления папагал“, с бира в ръка. Нарушаваше закона за пиенето направо от бутилката, хулиган в найлонови шорти и тениска. Махна му да се приближи, да се включи във веселбата, но той поклати глава. Миг по-късно тя се отправи към него.

Разхождаха се по Дювал Стрийт, Виктория се полюшваше на токчетата си и размахваше чанта.

На Стив усещането му беше познато. Не толкова радост, колкото лекота. Първо смазващият товар беше свален, тази свръхтежка отговорност, която носеше адвокат при защитата на клиент, обвинен в убийство. После чувството на изпълнен дълг: държавата с всичките си пари и всичките си лакеи обвинява клиента ти, заклеймява го като убиец, а ти си здравото копеле, което застава на пътеката с кръстосани ръце и казва: „Ще трябва да минете първо през мен.“

Но без биене в гърдите, без триумфални възгласи. По-скоро радостта за другото живо човешко същество, което разчита на теб, както пациент разчита на хирурга си.