Въпреки че й харесваха прожекторите и вниманието на пресата. Странно как радващото се на огромен медиен интерес дело за убийство пораждаше мигновено уважение. Особено когато си първи адвокат. Нищо чудно, че Стив нямаше желание да се отдръпне.

Но тя беше издала закон — Законът на Лорд.

— Ти избираш, Стив. Можеш да седиш на втория стол, а може и в галерията.

— Няма проблем — беше й отвърнал той. — Ти си шефът. Нали се разбрахме.

Безпрекословната капитулация на Стив я направи подозрителна — едва ли не очакваше да влети в съдебната зала и да влезе в заглавията на първа страница, — но я беше оставил тя да се заеме с организацията и да се окъпе в петнайсетминутната медийна слава. Сега, докато си пробиваше с нокти и зъби път към асансьора, продължаваше да се чуди дали Стив не се спотайва някъде и се готви да даде собствена пресконференция.

— Госпожице Лорд! Господин Грифин! — извика след нея един рошав младеж, тя се сети, че е репортер на „Кий Уест Ситизън“. — Какво се случи на лодката?

— Всичко ще излезе в съда. — Тя се усмихна за пред камерите.

Най-баналното от всички банални клишета, помисли си Виктория. Разбира се, че всичко ще излезе наяве в съда. Само дето тя не знаеше какво, по дяволите, щеше да е то.

— И по време на процеса — добави тя — ще стане ясно, че смъртта на господин Стъбс е просто трагичен инцидент.

Стив щеше да се гордее, помисли си тя.

Ръмеше приятно и Виктория се притесни да не й се размаже гримът. Съдебната палата с откритите си коридори беше проектирана за субтропиците, където можеше да изгориш на слънце или да те намокри дъжда докато технически погледнато си вътре в сградата.

Най-сетне стигнаха до фоайето, минаха покрай стенопис на испански галеон, буканери слизаха на пясъчния бряг, пирати размахваха мечове. Необичайна фреска за съдебна палата, помисли си тя, възхвала на далечното — или не чак толкова — беззаконие на острова.

— Насам, госпожице Лорд — изкрещя един фотограф, като насочи фотоапарата си към нея.

— Не, насам, госпожице Лорд! — измуча друг.

— Грифин ще свидетелства ли? — изрева мъж с мръсни джинси и потник.

Бяха и във фоайето. Тълпяха се, бутаха се и крещяха. Досадно, агресивно и мръсно племе. Но чувствайки се малко като звезда на червения килим, Виктория реши, че е по-добре да се възползва от вниманието. Прожекторите бяха ярки, но бяха фокусирани само на едно място. Бяха широки само за един. Дори и когато имаха партньори, адвокатите бяха самотни стрелци. Кой си спомняше името на партньора на Джони Кокран*. Или Мелвил Бели? Или Джери Спенс?

[* Един от адвокатите на О. Джей Симпсън. — Б.пр.]

Така беше наистина, адвокат като нея, който правеше име в голям процес за убийство, трябваше да очаква високоволтово осветление. И да си купи водоустойчиви гримове.

Законите на Соломон

6.

Клиент, който лъже адвоката си, е като съпруг, който мами жена си.

Рядко го прави само веднъж.

По следите на парите

20

Десет минути плюс возене в розово такси и двамата с Грифин се озоваха в главната квартира — апартамента й в хотел „Пайър Хаус“. Дъбова заседателна маса и кожени столове, ракитено канапе, картини с кораби по стените. Картонени кутии, натрупани по пода; документи, пръснати по масата; макет на „Форс мажор“ на бюфета.

Виктория изрита велурените си обувки, наля си минерална вода с лед и започна спаринга с клиента си.

— Откъде Стъбс е имал четирийсет хиляди долара в брой? — попита тя.

— Както ти казах и преди, Принцесо, нямам представа.

— Обвинението ще каже, че си го подкупил, за да напише благоприятен доклад.

— Да го докажат.

— Могат да запорират банковите ти сметки и да изземат цялата ти документация.

— На добър им час!

— Моля?

— Живея в десетина страни. Дори и аз самият не помня къде са всичките ми пари.

Виктория не знаеше как да го накара да се издаде.

Да му кажеше ли какво знае, с риск да ограничи това, което той можеше да й разкрие, или да остави въпросите отворени с надеждата, че той ще й даде още по-пълни отговори. Отпиваше от минералната вода, за да печели време.

През прозореца влекачи вкарваха един круизър в пристанището. На паркинга на хотела бяха паркирани един до друг три новинарски камиона и с навирените си антени приличаха на гигантски насекоми. Виктория се страхуваше, и то не без основание, че телевизионна камера, прикачена върху механично рамо, ще се появи на балкона й и ще навре обектив в апартамента.

— Чичо Гриф, трябва да ми кажеш истината.

— Казвам ти я, Принцесо.

— Ти ли даде на Стъбс четирийсетте хиляди?

— Не съм. Кълна се.

Тя си пое дълбоко въздух и се спусна в атака.

— Последните два дни преглеждах имотния регистър на областта. Знаеш ли какво открих?

— Все още продават блатисти терени в „Глейдс“?

— Преди два месеца Бен Стъбс е купил парцел в Кий Ларго на стойност триста хиляди долара. Без ипотека. В брой.

Тишина. Грифин седеше на заседателната маса с непроницаемото изражение на стар покерджия.

— Според теб откъде е взел парите? — попита тя.

— Може да е спечелил голяма сума от залагания.

— Парите са преведени на бизнес посредник, като гаранция по сделка, от корпоративна сметка в банка на Каймановите острови. Искаш ли да отгатнеш на чие име е сметката?

— Не. Казвай.

— „Куийн Инвестмънтс Лимитид“. — Замълча, за да види реакцията му. Нищо. — Странно име, не мислиш ли?

— Кайманите са британска територия. Може да е в чест на кралица Елизабет.

— Или Кралица Айрини.

— Майка ти ли? — той се разсмя. Но усмивката му изглеждаше изкуствена. — Какво намекваш, Принцесо?

— Чичо Гриф, намерих съдебната регистрация на корпорацията. Ти си едноличен собственик на „Куийн Инвестмънтс“. Ти си превел парите на Бен Стъбс.

Той изсумтя, стана от стола и се приближи до прозореца. Навън круизерът беше пристанал на дока, стотици пътници се бяха наредили на борда.

— Добра работа, Принцесо.

— Чичо Гриф, защо не ми каза, че си подкупил Бен Стъбс?

Той се извърна, явно я преценяваше. Може би се опитваше да разбере какво точно знае. Обикновено такъв поглед получаваше от враждебен свидетел, а не от собствения си клиент.

— Подкуп? — каза накрая Грифин. — По онова време приличаше повече на изнудване. Стъбс си поиска парите.

— Както искаш го наречи, но ти ме излъга.

— Ако знаеше, че съм платил на федерален служител, щеше ли да ме накараш да отричам пред съда?

— Разбира се, че не. Това е неетично.

— Точно затова не можех да ти кажа за парите. Исках да запазя способността си да отричам.

— Няма да се получи. Щом аз го открих, и от прокуратурата ще го намерят. Чичо Гриф, истината може да се окаже по-добра от лъжата. Да подкупиш Стъбс е много по-добре, отколкото да го убиеш. Даже може да ни помогне за защитата.

— Как?

— Хипотетично, ако си го подкупил, нямаш причина да го убиваш. Знаел си, че докладът му ще е в твоя полза. Трябвало е само да го предаде.

— Предлагаш да си призная, че съм платил на Стъбс?

— Доста е рисковано, но без мотив не могат да спечелят.

Сети се за Стив, той си падаше по скоковете с бънджи.

— Хипотетично — каза Грифин, взимайки назаем десет доларовата й дума, — да кажем, че Стъбс не е останал доволен от парцела в Кий Ларго, макар че точно за това ме е изнудвал. Място за пенсия. Да кажем, че както си вечеряме, алчното копеле казва: „Хал, ще изкараш милиони от Океания. Десетки милиони. Но не можеш да изкараш и пукнат цент без мен.“

Виктория се намръщи, като усети накъде върви лодката.

— И кога би се случило това? Хипотетично?

— Седмица преди да се качим на „Форс мажор“ и да дойдем да ви видим двамата със Соломон. Представи си, че ядем червен костур и Стъбс казва: „От сега нататък ти ставам съдружник, Хал. Искам един милион предварително и пет процента от печалбата на казиното.“ — Грифин се изсмя презрително. — Сякаш беше някой връзкар от Вегас. Тъпото лайно беше гледало прекалено много филми. Идея нямаше какво се иска, за да построиш такова нещо, а каза, че ми бил съдружник. Можех да му разбия главата още тогава.