Но сега друга стряскаща мисъл профуча през ума й като бръснещ студен вятър. Отново ли се канеше да направи нещо пошло?

— Оттогава сме заедно — каза Виктория на Джуниър, без да издава терзанията си. Или напротив? Това че беше в приглушения романтичен ресторант, облечена в корсет с голи рамене… това не беше ли сигнал, че е свободна?

Той кимна и й се усмихна леко, като повдигна вежда. Сякаш двамата със Стив никак не си подхождаха. Но каза само:

— Той е щастливец.

— Чарът му не се усеща веднага. Има искрено влечение към потиснатите и от нищо не го е страх. Не го е грижа какво мислят хората за него и ако вярва на клиента, ще направи всичко възможно, за да спечели, включително ще рискува да го лишат от разрешителното му, а понякога и да го осакатят.

— Да, изглежда малко агресивен.

— В действителност има много нежно сърце. — Защо усещаше, че трябва да го защитава? За да оправдае избора си ли? — Трябва да го видиш с племенника му.

— Дай да не говорим за Соломон — каза Джуниър, макар че той сам беше повдигнал темата. — Тост.

Той вдигна чашата си и разклати текилата. Виктория хвана чашата за мартини за столчето, коктейлът изглеждаше аленочервен на светлината на свещите.

— За старите приятели! — обяви Джуниър, очите му бяха като дълбоко синьо езеро. — И новото начало!

И това да познаваш себе си, помисли си Виктория. Да разбереш кой си и какво искаш.

Усети как лицето й отново пламва и отпи глътка от коктейла, надявайки се, че той ще я охлади, ще изтрие червенината от врата й. После като изискан кавалер Джуниър насочи разговора към нея.

Не за Марлините, не за Делфините или за еди-какви си кучета.

Беше й забавно да отговаря на въпросите му, той не спираше да я гледа право в очите.

— Разкажи ми за Принстън.

После за правото в Харвард.

— Уау! Конкуренция, а?

После в прокуратурата в Маями.

— Уау! За това се искат здрави топки.

Попита я как е запазила женствеността си.

Онези прокурорки, дето те хващат право за топките, които беше гледал в шоуто на Лари Кинг, изглеждаха като акули човекоядки. Разказа му за делото за убийство, което бяха водили със Стив, и изкара още едно „Уау“.

Когато пристигна третата му текила заедно с втория й „Космополитън“, Джуниър вече разказваше колко покрусен е бил баща му от самоубийството на нейния баща. Когато семейството се преместило в Коста Рика, баща му изобщо не бил на себе си. Година по-късно майка му починала от особено коварна форма на рак на стомаха. След още една година на частично отдръпване Хал Грифин се върнал отново в играта, построил хотели на Карибите, после заминал за Далечния изток и след това отново се върнал у дома. Джуниър така и не успял да пусне корени някъде, не намерил жена, за която да се ожени. О, колко му липсвала Флорида и най-близката му приятелка от детството!

— Много си мислех за теб — изглеждаше откровен. — Знам, че тогава бяхме просто деца, но толкова естествено се разбирахме. Всичко беше съвсем лесно.

— Как да не е лесно, като единственият проблем беше вечерният час в десет часа?

Стар защитен механизъм, знаеше го добре. Използваше шега, за да избегне сериозно навлизане в чувствата. Толкова объркано! Джуниър явно искаше да даде воля на потиснатите си чувства. Част от нея искаше да го изслуша, другата се страхуваше от това, което щеше да каже.

Той се усмихна и рече:

— „Да тръгнем тогава, ти и аз…“

Тя довърши стиха:

— „Там където вечерта в небето се простира…“

И двамата се разсмяха.

— „Любовната песен на Джей Алфред Пруфрок“ — като деца четяха поемата и се опитваха да я запомнят, но оттогава беше минало много време. Това, че Джуниър си спомняше първия стих, я трогна. Това беше _тяхната_ поема. Имаше ли си поема със Стив? Но ако си имаха, вероятно щеше да бъде „Каси с бейзболната бухалка“.

Джуниър се пресегна през масата и постави силната си ръка върху нейната, палецът му правеше малки осморки върху китката й.

— Това е страхотна възможност — прошепна той. — Ужасно е случилото се с баща ми, но сякаш съдбата ни събра отново заедно. — Той отпи глътка от чашата си, сякаш се нуждаеше от сили за това, което се канеше да каже: — Мисля за тези неща, откакто те видях онзи ден, и искам да знаеш, Тори, че ти си единствената…

Той замълча. От още едно питие ли имаше нужда, за да го каже? Не, гледаше към някого през рамото й. Кого?

Мъжки глас, сърдечен и силен.

— Я, виж кой е тук!

По дяволите! Дяволите да го вземат!

— Моята съдружничка и бракониерът на омари! — възкликна Стив с престорено учудване.

Насочи се към масата им, хванал подръка двете блондинки близначки Лекси и Рекси от „Манекените“. Лекси (или може би Рекси, кой би могъл да каже?) беше облечена в искряща дълбоко изрязана червена копринена рокля, която щеше да бъде дълга до глезена, ако не бяха развяващите се плисета — широки колкото гумените ивици по автомивките, — които се отваряха на талията и се усукваха около дългите й крака при всяка крачка. Рекси (освен ако не беше Лекси) беше облечена със семпла права черна рокля, която стигаше на трийсет сантиметра под коляното. И двете имаха силиконови цици, които бяха прекалено големи за крехката им физика. И двете се бяха покатерили на последен модел небостъргачи „Джими Чу“ с десетсантиметрови токчета, и двете полюшваха хълбоци и кършеха бедра с походка на преуспели модели. Или гладни лъвици.

Виктория изрисува усмивка на устните си точно както главният готвач рисуваше със сос върху морския костур.

— Здравей и довиждане, Стив.

— Какво искаш да кажеш? Джуниър, нали нямаш нищо против да се присъединим към вас?

— Ами…

— Супер! — Стив се обърна към най-близкия келнер и се провикна. — _Гарсон. Камареро._ Още три менюта. _Пронто. Мерси._

Забъркваше езиците така, както главният готвач бъркаше яхнията от риба.

Стив представи двете си придружителки на Джуниър, после махна на келнера да дойде за питиетата. Шампанско и естествено, пишете го на сметката на господин Грифин. Настани Лекси и Рекси от двете страни на Джуниър и седна до Виктория.

— Не е ли по-уютно? — попита Стив.

— И голямо съвпадение — отвърна Джуниър.

— Непрекъснато вечерям тук — отвърна Стив.

— Ха! — възкликна Виктория.

Джуниър я погледна и присви рамене, сякаш искаше да каже: „Какво можем да направим?“ В този момент го хареса дори още повече. Толкова спокоен, толкова уверен в себе си, нямаше нужда да се заяжда със Стив, нито да го хвърля с главата напред през бара.

— Поразголила си се, Вик. — Стив кимна към голите й рамене. — Ново ли е?

— Носих го на бала на „Вискаянс Клуб“. Не помниш ли? — Гласът й беше стоманен.

— Не си бърчи челото, Вики — предупреди я Лекси. — Бръчките ще се стегнат като бетон.

— Колко карбохидрати имат според теб? — чудеше се Рекси, като гледаше пръчките с розмарин, сякаш са смъртоносни копия.

— Е, дами — усмихна се Джуниър като любезен домакин, — с какво се занимавате?

— Мозъчни хирурзи са — сухо отвърна Виктория.

— Ние сме мо-де-ли — отвърна Лекси. — Мо-де-ли. Не си ли личи?

— Сладурчето тук е наш адвокат — Рекси посочи с пръчката към Стив.

— Празнуваме — отвърна Стив. — Лекси и Рекси спечелиха участие в телевизионна реклама днес.

— Вагистат — извикаха в един глас двете.

Лекси погледна Джуниър право в очите, сякаш гледаше в обектива на камерата:

— Страдате ли от вагинален сърбеж, парене или възпаление?

— С гъсто миризливо течение? — пригласяше й Рекси.

— Може да имате възпаление! — заяви Лекси весело, сякаш поздравяваше приятелка, че е спечелила от лотарията. — Така че, ако не искате гъбички между нас…

И двете запяха в един глас:

„Вагистат“ ще ви спаси,

чакат ви щастливи дни.

Тубичка купи, втората е без пари.

И ще пишкаш, без да те боли.

— Казват такива неща по телевизията? — попита Джуниър.