— Този до Фоулс е Лечестър Робинсън — каза Джуниър. — „Варжи и влекачи Робинсън“. — Местен конк, поне пето поколение в Кий Уест. Лечестър има договор за Океания за работници по платформите и строителни материали.

— Значи няма мотив да спира проекта — каза Стив.

— Точно обратното. Щеше да натрупа състояние.

— Щеше? — Виктория подви крака под задника си.

— Говориш така, сякаш проектът е умряла работа.

— Не е умряла работа, Тори. Но трябва да приемем фактите. Край на извадените крадешком разрешителни. Океания ще бъде разглеждана под лупа. Хазартното лоби ще се надигне срещу нас. Индиански пари. Пари от казина. И ако баща ми го осъдят за убийство, всичко спира.

— Но ако го оправдаят…

— В проекти като този е важно да не изпуснеш момента. Чакат те банкери, чужди инвеститори и застрахователни компании и трябва да действаш бързо. Всяко разгласяване, отлагане или скандал… лошата карма се разпростира като червен прилив.

— Нещо друго за Робинсън, което трябва да знаем? — попита Стив.

— Той е голям образ — каза Джуниър. — Прави се на много корав. Носи пръстен с череп и кости, защото се предполага, че предците му са били пирати. Кара влекачи и управлява баржи, знае как да се оправя с кранове и сондажни машини. Но е завършил английска литература в Амхрест, има и магистратура по история. Ако не се беше прибрал у дома, за да поеме семейния бизнес, сигурно щеше да е преподавател в някой от елитните университети от Бръшляновата лига.

От собствен опит Стив знаеше, че преподавателите по история не могат да те убият, освен ако не те отегчат до смърт.

— Ами Фоулс?

— Служил е в британския флот. Подводничар. Бил се е при Фолкланд. Живееше на Бахамите и се опитваше да построи двуместна подводница, когато баща ми се запозна с него. Капитан на яхта. Леководолаз.

Пилот. Занимава се с какво ли не. Вече петнайсет години е с баща ми.

— Надежден ли е?

— Добър човек. Прекалява с пиенето, но по тези места кой не прекалява?

— Каква е връзката на Фоулс с Океания? — попита Виктория.

— Отстраняване на всякакви проблеми по време на строителството — отвърна Джуниър. — Учител по гмуркане на организираните обиколки на рифовете за гостите на хотела.

Отново няма мотив, помисли си Стив.

— В почивните си дни Фоулс води студенти по морска биология да се гмуркат и да чистят рифовете — продължи Джуниър. — Събират боклуците, които се изхвърлят от лодките. Веднъж годишно предприема преброяване на рибите.

— Какво прави, чука на корала ли? — поинтересува се Стив. — И пита колко баракуди живеят вътре?

— Брои рибите с група водолази доброволци. Така се преценява здравето на екосистемата. Фоулс е отличен водолаз, наистина познава морската фауна. Щеше да бъде ключовата фигура в подводните туристически обиколки.

На екрана стъклената врата на салона се плъзна и се появи Джуниър. С банските „Спийдо“. Бос и гол както винаги. Каза нещо на Робинсън и Стъбс, после се качи по стълбата към мостика, грациозен като изпълнител на скокове във вода, който се отправя нагоре към десетметровия трамплин. Като стигна до таблото, натисна няколко копчета.

— Проверявах прогнозата за времето вместо баща ми — обясни той.

Вратата на салона отново се отвори и този път в кокпита се показа висока жена с карамелена на цвят кожа и дълга тъмна коса. Жената премигна на слънцето, после си сложи големи стилни очила. Беше облечена със светла, силно изрязана рокля с тънки презрамки и за миг, докато прекосяваше кокпита с плавно полюшващи се бедра и напиращи през тънката материя гърди, Стив си помисли, че му прилича на младата София Лорен. Само с една разлика. Със София Лорен не се беше любил.

— Коя е тази? — попита Виктория, като вложи доза неодобрение в думичката „тази“ — според Стив.

— А! — отвърна Джуниър. — Това бонбонче е…

— Делия Бустаманте. — Стив мигновено съжали за трепета в гласа си.

Виктория се обърна към него и изучи профила му в сумрака.

— Познаваш ли я, Стив?

— Последния път, когато я видях — предпазливо отвърна той в опит да прозвучи равнодушно, — държеше кубински ресторант в Кий Уест.

Виктория си замълча, но можеше да прочете кръстосания разпит в ума й: „И кога за последен път я видя?“

— „Хавана Виехо“ — помогна Джуниър. — Страхотна кубинска кухня. Плюс това Делия е в Съвета по опазване на околната среда на Мънроу Каунти. Татко я въведе в обкръжението си, за да си осигури подкрепата й. Дори и предложи консултантска работа в хранителните заведения на Океания. Много пари, малко работа.

— С други думи — подкуп? — попита Стив.

— Добронамерена услуга — отвърна му Джуниър. Биваше си го с думите, нищо че задникът му беше пълен с пясък.

— Доколкото познавам Делия, тя не би се съгласила — каза Стив. Усети как Виктория се размърда на стола до него.

— Делия казала на баща ми, че Океания е напаст — продължи Джуниър. — По-зле от нефтена сонда. Изкара всички кошмарни страхове. Замърсяването на Мексиканския залив. Задръстванията по пристанищата. Увеличаване на престъпността. Пристрастени комарджии, бедняци, които си проиграват помощите. Щеше да издуха проекта от водата. Повтарям думите й дословно.

— Мога да си представя, че го е казала — отвърна Стив, — но не мога да си представя да убие някого.

— Откъде знаеш? — попита Виктория, тонът й беше равен.

— Има неща, които интуитивно усещаш у хората.

— И колко добре всъщност я познаваш? — Гласът й още беше неутрален, толкова чист, направо антисептичен.

— Преди да се запознаем, май две години преди да се запознаем, с Делия…

Каква беше думата? Какъв беше изразът, който се използваше напоследък? Но това беше толкова пуберско, а той в крайна сметка беше възрастен мъж, поне хронологически погледнато.

— Скъсахте се от чукане? — предположи Виктория. Услужлива както винаги.

— Ами не само това.

Ах! Сгафи. Защото в действителност отношенията му с Делия бяха ограничени предимно до споделена похот. Жадуваше за сочното й печено прасенце, точно толкова колкото и за сочното й дупе. Качи пет кила за краткото време, през което излизаха. Тя пък искаше да правят секс на открито, понякога това звучеше по-възбуждащо на думи, отколкото наяве, особено след като си набодеш няколко пъти голия задник на борови иглички. Съвокупяването им на дълги разстояния — четири часа път от Маями — продължи три месеца. Или тя вече не можеше да измисли къде да си показва голия задник, или пък на него му омръзнаха печеното свинско и сладките банани. Не можеше да си спомни кое от двете. Така че думите му „не само това“, освен че подвеждаха, неминуемо водеха до следващия въпрос.

— Какво друго, освен секс? — в тона й прозвуча нотка на обвинител, какъвто някога беше. — Как ще опишеш връзката ви?

— Кратка — отвърна Стив. — Ще я опиша като кратка.

— Е, може да ти дойде вдъхновението, когато я разпитваме.

Въобразяваше ли си, или Виктория натърти леко на „разпитваме“?

На екрана за няколко секунди се случиха доста неща. Делия явно се сбогува с Фоулс и Робинсън. После Фоулс й подаде ръка, за да скочи на дока и да покаже лъснати от коламаската крака, докато се отдалечаваше.

След малко вратата на салона се отвори отново и от нея излезе Грифин, като подвикна нещо през рамо на човека, който го следваше. Бен Стъбс. Изглеждаше значително по-добре, отколкото в Спешното. Слаб мъж, около четирийсетте. Кльощави крака под торбестите шорти с цвят каки, издуто коремче под фланелката с якичка, обувки за яхтинг с чорапки. Наистина приличаше на бюрократ от Вашингтон във ваканция.

Още няколко превключвания на камерата и Грифин махна към Стъбс. С едната ръка, после с другата, после с двете. Сърдити жестове ли бяха?

Стив се наведе напред.

— Баща ти караше ли се със Стъбс?

— Не знам. Бях на мостика и радиото беше пуснато.

— Знаеше ли, че баща ти ще спира на острова да си наскубе омари?

В тъмнината до него Джуниър повдигна рамене.