Браво, напердаши един пъпчив тъпак с пилешка шия и дрислива уста. Май вече не ти държат нервите, а?

Двете ченгета гледаха, без да помръднат. Там, откъдето идваха, побоят беше дребна работа, стига да няма автоматично оръжие. Закрачих из приемната, опитвайки да обуздая адреналина в кръвта си. Единият полицай ме изгледа и сви рамене. Дойде ли полунощ в Маями, смахнатите излизат навън. Пък и какво толкова можех да сторя в моргата? Да събудя мъртвите ли?

Ченгетата пак подхванаха разговор. Този път се тревожеха как ли ще арестуват проститутки със СПИН.

— Няма да слагам ръкавици — рече единият. — Каква полза, ако те ухапят по глезена?

— Чувал съм, че от духане не се прихваща.

Първият се разсмя.

— Кой духач ти го каза?

Хлапакът не мърдаше, само ме следеше с очи. Чарли приключи с извиненията и ме въведе в огромна, ярко осветена и хладна зала, из която се носеше лек мирис на дезинфекция. Стените бяха облицовани със сини плочки. Край мивките имаше няколко стоманени маси на колелца. Тук-там покрай стените лежаха навити маркучи, а по плочките на пода се тъмнееха отвори за оттичане на водата.

Чарли взе да тършува из един хладилник, пълен с човешки органи, образци от тъкани и разни течности. Край едната стена се издигаха пет грамадни хладилни шкафа за труповете.

— И сега какво? — попитах аз.

— Забелязах нещо в пробата, която бях взел. Но моят микроскоп е слаб, тъй че не можех да бъда сигурен. Доктор Калън ми беше асистент петнайсет години. Той взе още проби от рамото и… ето ги.

Чарли извади пет-шест предметни стъкла и ми обясни процедурата. Ако успееше да изясни всичко под микроскопа, можехме да не ходим до първа редица, трети шкаф. Ако ли не, трябваше да извадим трупа на Сюзън и да направим нова дисекция. Представих си тялото й, вече жестоко накълцано при аутопсията и после съшито набързо. Мислено си повтарях, че онова в хладилника не е Сюзън, а само празна обвивка, напусната от душата.

Чарли ме отведе в съседната лаборатория, където се настани върху висока табуретка, свали старите очила и надникна през окулярите на мощен микроскоп. След няколко секунди поклати глава. Опита следващото предметно стъкло. Пак нищо.

— Какво видя в предишните проби? — попитах аз.

— Не знам, Джейк. Нещо микроскопично, което се разпадна от топлината върху стъклото. Може да е сигурно доказателство за нещастен случай. Надявам се да не правя от нищо нещо — ex nihilo nihil fit — само за да докажа, че е било случайно удавяне и да те успокоя.

Той зареди ново стъкло, вгледа се, после дълбоко въздъхна.

— Така си и мислех. Погледни, Джейк.

Погледнах. Но не видях нищо особено — само някакво микроскопично косъмче или влакно, увеличено хиляди пъти.

— Е? — попитах аз.

— Това е убило Сюзън — тихо каза той.

Погледнах отново.

— Какво е, по дяволите?

— Physalia physalis, клас мешести, или поне каквото е останало от нея.

— Все още не те разбирам.

— Виждаш миниатюрна стреличка, наречена нематокист. Плюс остатъци от торбичка с токсин. Всяка стреличка е невидима с просто око. Вероятно Сюзън е била ужилена от хиляди, дори стотици хиляди. Токсинът напомня отровата на кобра. Има същата сила. При сериозно ужилване човек изпада в шок и потъва. Мнозина удавници по крайбрежието загиват точно така. Ако огледаш трупа, не забелязваш нищо. Никакви белези. И минава за нещастен случай. Което си е самата истина. Но за всичко е виновна отровата на Physalia physalis.

Пак надникнах през микроскопа. Мъничко петънце, нищо повече. Но щом Чарли Ригс казваше, че е смъртоносно жило, значи наистина беше така. Толкова години да се гмуркам и карам сърф из заливите на Флорида, без да чуя за някаква си физалия…

Чарли продължаваше лекцията.

— Не знам досега някой да е пострадал в басейн. Мога само да предположа, че са изтегляли с помпи вода от залива. Обзалагам се, че ако проверим, на тръбите няма да има решетка. Помпата е засмукала няколко от тия твари. Вечерта Сюзън отива да се изкъпе. Без очила нищо не вижда и връхлита право на пипалата. В океана често се случва. Защо не и в басейн със солена вода? Дъното е от сини плочки. На този фон синята торба на Physalia трудно се забелязва.

Нещо прещрака в мозъка ми.

— Каква синя торба?

— Тялото й. То плава над водата. Пипалата се влачат отдолу. Микроскопичните стрелички са в тях и когато срещнат жертва, инжектират отровата в нея. Болката е ужасна. Парализираща. Може да блокира дихателната система и жертвата изпада в шок.

— Синя торба… Чарли, това ми прилича на медузата португалска галера.

— Точно така. Извинявай, ако не съм бил ясен, но латинският е толкова хубав език. За мен Physalia physalis звучи много по-приятно, отколкото португалска галера или синя бутилка, както я наричаме понякога. Близка сродница на медузите, коралите и актиниите.

— Португалска галера — повторих аз, напрягайки паметта си.

Чарли ме потупа по рамото.

— Дано да ти олекне като знаеш, че не е било убийство.

Както е писал Вергилий, felix qui potuit rerum conuscere causas. Щастлив е онзи, който узнае причините. Това няма да те направи щастлив, Джейк, но поне може да ти възвърне покоя.

Чарли Ригс бе прав. И в същото време грешеше.

Тя наистина бе умряла от ужилване на португалска галера. И все пак беше убита. Сега знаех отговора на въпросите „кой“ и „как“.

Чарли продължаваше да говори. Прекъснах го.

— Мелани и Серхио са убили Сюзън — изрекох аз спокойно и бавно, удържайки кипящата лава в гърдите си.

Чарли ме изгледа озадачено.

— Джейк, нали ти казах, че Physalia…

— Знам, знам. Слушай. След първото дело двамата излязоха с моторница в залива. Аз и Сюзън ги проследихме. Приближих се до тях с уиндсърф. Изглеждаше, че са излезли на риболов. Поне носеха въдици и Серхио шареше с мрежичка из водата. Но помня добре: беше един от онези дни, когато целият залив гъмжи от португалски галери. Можем да проверим датата. Бас държа, че общината е затворила плажовете. Мелани и Серхио са хванали няколко медузи. Държали са ги в цистерна с морска вода, вероятно на яхтата. Когато Сюзън е влязла да се изкъпе, пуснали са две-три в басейна. Без очила тя изобщо не ги е забелязала в полумрака. А дори и да се е добрала до ръба, Серхио я е блъснал обратно. Докато пристигнем, те са измъкнали с мрежичка гадните твари и са ги метнали в залива.

Чарли дълго мълча върху високата табуретка. Обмисляше. Накрая каза:

— Възможно е. Не виждам никаква пречка. Но няма как да го докажеш. Винаги ще останат съмнения.

— Зарежи тия юридически глезотии.

Чарли застина. Очилата му все още лежаха на масата до микроскопа и той ме погледна с уморени очи.

— Не прави глупости, Джейк.

Защо не, помислих си аз. Много глупости съм извършвал в живота си. Просто досега нито една от тях не ме е изправяла пред съдебни заседатели, одобряващи смъртното наказание.

25

Пътната карта

В три след полунощ още бях буден. Главата ми бръмчеше като кошер, десетки кабели се преплитаха и навсякъде даваше заето. Отпред някакви мозъчни клетки се готвеха за процеса, репетираха какво да кажат. Отзад шепа неврони пресяваха целия жизнен опит, гледаха към неизвървяните пътища и безутешно оплакваха загубата на Сюзън. А над всичко това, саван от отровна сива мъгла ме задавяше с дива ярост. Ярост, нажежена до болка. Хилядократно умножената болка на хиляди морски твари.

В малката коралова къщичка беше задушно. Обливах се в пот въпреки включените вентилатори. Седях в хола на старото канапе с тапицерия от хаитянско платно — някога бледосивкаво, а сега по-скоро кафяво — и гледах как ручейчета от пот се стичат по тялото ми надолу към боксерките. Три бири не ми бяха помогнали да се разхладя.

Заредих касетата във видеото. Все същите вътрешни снимки в каютата на „Кори“. Същият стриптийз на Мелани Кориган, същият пъргав задник под носа на Роджър Солсбъри. Прекъсване, после Роджър си играе на чичо доктор, прослушва гърдите на Мелани. Когато тя се обръща, той я почуква с палец по задника. Всеобщ смях. После се включва Серхио и накрая идва триковият кадър заснет от Филип Кориган в огледалото на тавана.