Тъмните облаци наближаваха и западният вятър ме блъскаше здравата, докато въртях педали в южна посока и едва не се удрях с колене по брадата. Неколцина сериозни природолюбители бързаха насреща ми, натоварени с бинокли и фотоапарати върху триножници. Един побелял старец с костеливи колене под бежовите бермуди разправяше на висок глас, че видял „две качулати каракари, не една, а цели две…“ Черно-зеленикави алигатори се плъзгаха от брега във водата. Някои бяха още малки — половин метър дълги, като гумени играчки от магазинче за сувенири. Великаните достигаха три-четири метра и се хвърляха в блатото с мощни скокове. Някои задълбаваха надолу в тинята да търсят прохлада. Ако спреш да ги погледаш, съскат през ноздри насреща ти. Движиш ли се, следят те с очи докато изчезнеш.

Миналата година един от големите беше отмъкнал турист. Някакъв брокер от Кливланд нагазил в плитчините да заснеме с видеокамера как се храни синята чапла. Алигаторът го дръпнал в дълбокото, после му строшил гръдния кош с мощните си челюсти. Официална причина за смъртта — удавяне. Все едно да кажат, че хората в Хирошима са умрели от слънчев удар.

За двайсетина минути се добрах до наблюдателната кула — стройна бетонна структура с дълга наклонена рампа, водеща към кръгла площадка на двайсет метра над блатото. Наоколо нямаше жива душа, ако не се броят зверовете. Ято птици кълвяха по брега под мен и се оглеждала боязливо към дремещите алигатори. Подпрях колелото на една дива смокиня, взех куфарчето и бавно тръгнах нагоре по рампата, като се ослушвах напрегнато.

Чувах само птичи крясъци и тихо плискане из мочурището. Нищо друго.

На върха ме посрещнаха сетните отблясъци на слънцето, което вече се гмуркаше от ниските облаци във водите на Мексиканския залив. Наблизо прелетя каня, стиснала в човката си едър охлюв. Невидимо животинче зашумоля из блатните треви. После над мен се раздаде стържещ звук. Десетина речни рибарки литнаха от един бор и се отдалечиха от кулата. Звукът се повтори.

Стоях върху кръгла бетонна плоча с диаметър около десет метра. Над мен беше покривът на кулата — плоча със същия размер. Погледнах нагоре. Плътен бетон. Някой прошепна нещо. Друг му отговори също тъй тихо.

Човекът скочи от горната плоча на два метра пред мен преграждайки пътя към рампата. На бетона отзад тупна друг. Противникът зад гърба ми беше нисък, широкоплещест, мустакат и зъл. Серхио Мачадо-Алварес. Онзи до рампата беше по-едър, без толкова релефи по тялото, но висок към метър и осемдесет и пет, тежък стотина кила и с перспективно шкембенце. Искаше да поиграем бейзбол. Или поне носеше бейзболна бухалка. Алуминиева. Много смешен звук издават, когато ударят топката. Не знам какъв е звукът, когато трошат череп.

Мамка му! Права беше, Сюзън. Не ми трябваше да се забърквам. Не ми трябваше да се доказвам като герой. Със самото си идване бях доказал колко съм умен.

— Hola*, тъпако — изсъска Серхио, разкривайки едри сиви зъби. Усмивка на психопат. — Имаш нещо за мен, damelo, давай го.

[* Здрасти исп. — Б.пр.]

— Кажи „моля“ — отвърнах аз. Много ми знае устата.

Серхио стисна устни.

— Hijo de puta, здравата ще си изпатиш. Орландо…

Орландо изплющя с плоското на бухалката по дланта си. Ако искаха да ме сплашат, справяха се чудесно. Но това не ми попречи да разсъждавам. Орландо изглеждаше бавен. Това беше плюс. Но силен. Минус. Серхио нямаше оръжие. Още един плюс. Но знаех, че владее карате и то доста добре, както можеше да потвърди бедната ми стара кола. Дотук резултатът излизаше равен, само дето не виждах начин да се измъкна от кулата здрав и читав.

Под мустака на Серхио трепна мрачна усмивка. Наслаждаваше се на предстоящото забавление. Орландо потупваше бухалката с длан колкото наковалня. Отстъпих две крачки и гърбът ми опря в парапета. В тинестата вода под мен плуваха портфейли с остри зъби.

Вдигнах куфарчето пред себе си.

— Къде е мисис Кориган? Това е за нея.

— У дома, бара си оная работа — ухили се Серхио и пристъпи към мен.

— Ей, по-кротко — предупредих го аз и протегнах куфарчето над парапета. — Още една крачка и оставаш с празни ръце.

Няма що, голяма заплаха. Нали искаха касетата само за да я унищожат. Серхио обаче не проумя това и продължи да пристъпва напред.

— Пуснеш ли го, отиваш при алигаторите, mamalon*.

[* Педераст исп. — Б.пр.]

Той сбръчка чело и зае бойна стойка — извит торс, разкрачени и леко прегънати крака, ръце на кръста. Готов за атака.

Аз бях на ход, но какво можех да сторя? Когато целият ти живот протича между четирите стени на съдебната зала, поведението ти се подчинява на безброй правила. С други думи, ставаш цивилизован. Нямаш навика да общуваш с онези, които не признават други закони освен своите. А в блатата няма нито апелативен съд, нито молба за преразглеждане. Изцяло зависиш или от милостта на човека с тоягата, или от собствения си ум. Макар че ако имах капка ум, щях да нося в куфарчето револвер, вместо касета за вещите лица.

Куфарчето.

— Вземи — предложих аз и протегнах куфарчето напред.

Серхио се отпусна и посегна към дръжката. Завъртях ръка с всичка сила, добавяйки цялата си тежест към тласъка. Коженото изделие за триста долара го улучи право в носа. Той изпищя и червен гейзер оплиска и двама ни.

Серхио се катурна до парапета. С окървавения потник изглеждаше далеч по-зле, отколкото беше в действителност. Извъртях се към Орландо и зачаках какво ще направи. Той все още преграждаше пътя към рампата. В центъра на площадката имаше бетонна колона. Ако решеше да ме нападне, трябваше да избере едната страна. Аз щях да отскоча от другата и да избягам надолу. Но той просто си стоеше намясто като защитник, твърдо решил да не се поддава на финтове.

Серхио избърса кръвта от носа си. Очите му сълзяха, но си оставаха все тъй злобни.

— Орландо! Потроши му коленете!

Коленете ми и без това си бяха потрошени от футбола — две операции на менискус и едно скъсано сухожилие.

Опитвайки да спре кръвта, Серхио отметна глава назад. Гласът му стана дрезгав.

— Смачкай го на кайма, Орландо, после го метни на алигаторите.

Понякога е най-разумно да превърнеш привидната слабост в предимство. Също като в онази приказка, дето заекът моли вълка да не го хвърля в тръните. Протегнах се над парапета, изпънах ръка и метнах куфарчето върху горната плоча. После поех въздух, прескочих преградата и полетях към зловещото блато.

Не знам колко време се пада от двайсет метра. Питайте Нютон, Галилео или някой от тяхната компания. Но за това време можеш да премислиш доста неща. Ако някой алигатор те е харесал за вечеря, трябва ли да го удариш с юмрук по муцуната? Или това беше за акулите? Помислих си за Сюзън Кориган, прекрасната и свадлива Сюзън Кориган, която държеше на мен, тревожеше се за мен и сега щеше да ме загуби. После усетих плясъка.

И потънах.

Дълбоко.

Така и не стигнах до дъното. После поех дългия път нагоре.

Водата беше топла и лепкава. Около краката ми се извиваха водорасли. В косата ми стърчаха листа.

Плувах, въртях глава и долавях хиляди звуци — шумолене на птици, шляпане по брега. Нещо блъсна крака ми и аз подскочих. Трудно е да подскочиш докато плуваш, но наистина изхвръкнах нагоре като дяволче от кутия, сетне паднах обратно до клона, който бях помислил за алигатор.

Чух нещо. Съскане като от автобусна спирачка. Само на два метра зад мен чифт ноздри избълваха облаче ситни пръски и две очи ме огледаха застрашително над дълга, плоска муцуна. Друго не се различаваше. Погледите ни се кръстосаха. Съскането стана по-силно. Този приятел явно искаше да се махна. От все сърце споделях желанието му.

Заплувах по гръб. Бавно, отмерено, с вдигната глава, за да го наблюдавам. Повече приличах на Естер Уйлямс, отколкото на Марк Шпиц. Когато увеличих дистанцията до двайсет метра, аз се преобърнах и с отчаян кроул доплувах до брега. Дочух крясъци на испански и тропот по бетонната рампа.

Брегът беше кален. Подхлъзнах се и паднах обратно във водата, опитвайки да си поема дъх. Докато посягах към някаква провиснала папрат, една мощна ръка сграбчи моята и ме издърпа. Ами сега?