— По-надолу — рече Пендъргаст.

Той се промъкна през една цепнатина в края на стената, след това се спусна върху тясно пространство, което слизаше стръмно надолу. Уийкс го последва. Придвижваха се сантиметър по сантиметър. Пендъргаст освети за миг издупчената като швейцарско сирене стена, след което избра една голяма дупка и тогава — за ужас на Уийкс — пропълзя в нея. Дупката изглеждаше усойна и влажна, а Уийкс помисли дали да не се опъне, но реши да не го прави, след като светлинката на Пендъргаст изведнъж изчезна. Спускайки се с мъка подир него по стръмния проход, Уийкс подскочи и едва не падна в един толкова използван тунел, че по мекия варовиков под личеше пътека.

Изправи се на крака, избърса калта от дрехите си и провери пушката си.

— От колко ли време живее убиецът тук, долу? — попита той, вторачен в пътеката.

— Този септември ще станат петдесет и една години — отвърна Пендъргаст. И в следващия миг отново закрачи, следвайки тесния коридор.

— Значи знаете кой е той?

— Да.

— И как, по дяволите, разбрахте това?

— Полицай Уийкс, не бихте ли искали да отложим приказките за по-късно?

Пендъргаст се втурна надолу в прохода. Плачът бе стихнал, но агентът от ФБР изглежда бе сигурен в посоката…

Но след малко, доста изненадващо, двамата спряха. От отвор в тавана пред тях се спускаше завеса от кристализиран гипс и напълно блокираше прохода. Пендъргаст го освети и Уийкс забеляза, че следите бяха изчезнали.

— Няма време — промърмори агентът на себе си и светна назад в тунела, а после освети и стените, и тавана. — Няма време.

След това отстъпи няколко крачки от гипсовата завеса. Сякаш си броеше под носа. Уийкс се намръщи: може би бе прав, когато преди си помисли, че Пендъргаст май не бе най-добрият избор на човек, подир, когото да се влачи.

След това агентът приближи глава до стената и извика:

— Госпожице Суонсън?

За изненада на Уийкс последва ахване, стон и след това приглушен вик:

— Пендъргаст? Агент Пендъргаст? О, Боже мой…

— Успокойте се. Идваме да ви измъкнем. Той наблизо ли е?

— Не. Замина… Не знам преди колко време. Може би — преди часове.

Пендъргаст се обърна към Уийкс:

— Сега е шансът ви да бъдете полезен. — Върна се при гипсовата завеса и посочи: — Прицелете се в тази точка, ако обичате.

— Няма ли да ни чуе? — попита Уийкс.

— Той и без друго е наблизо. Изпълнете заповедта ми, полицай.

Пендъргаст изрече тези думи с такъв заповеден тон, че Уийкс подскочи.

— Слушам, сър!

Коленичи, прицели се и дръпна и двата спусъка.

В затвореното пространство трясъкът бе оглушителен. Лъчът на Пендъргаст освети покров от блещукащ гипсов прах, а зад него — голяма дупка в прозрачния камък. В началото нищо повече не се случи. А след това завесата се строши със силен трясък и падна на пода, разпръсквайки във всички посоки блестящи кристални парчета. Зад нея имаше друг проход, а до него — тясно и тъмно отверстие на шахта. Пендъргаст се спусна към него и светна с фенерчето си в шахтата. Уийкс го последва и надникна предпазливо иззад рамото му.

Там, на дъното видя едно мръсно момиче с пурпурна коса, което ги гледаше със замътени от ужас очи.

Пендъргаст се обърна и го погледна.

— Вие сте водач на кучета. Трябва да имате в раницата си резервна каишка.

— Да…

Уийкс се съвзе и с бързо движение свали раницата си. Пендъргаст бръкна в нея и извади резервната верига с кожена каишка. След това завърза веригата около основата на една варовикова колона и пусна другия край в шахтата.

Чу се издрънкването на веригата долу и риданията на момичето.

Уийкс надникна отново.

— Не стига до долу — рече той.

Пендъргаст игнорира думите му.

— Прикривайте ни. Ако онзи дойде, стреляйте на месо.

— Вижте, почакайте малко…

Ала Пендъргаст вече бе изчезнал в шахтата. Уийкс закръжи отгоре, държеше под око и прохода, и отвора на шахтата. Агентът от ФБР се спусна по веригата със забележителна сръчност и когато стигна края й, увисна от нея, протегнал ръка към момичето. То посегна да я улови, но я изпусна.

— Дръпнете се настрани, госпожице Суонсън — рече Пендъргаст на момичето. — Уийкс, хвърлете няколко от онези камъни в шахтата. И гледайте да не потрошите главите ни. Внимавайте и за онзи тунел.

Уийкс избута с крак половин дузина камъни през ръба на шахтата. Момичето ги подреди до стената и се изкатери върху тях. Сега Пендъргаст можеше да улови ръката й. Изтегли я нагоре, пъхна свободната си ръка под мишниците й, улови след това веригата и бавно се закатери по каменната стена. Изглеждаше доста кльощав, но силата, с която се изкачваше по онази верига, и то с товар, бе забележителна.

Излязоха от шахтата и момичето мигновено се отпусна на колене, притисна се о Пендъргаст и се разрида силно.

Пендъргаст коленичи до нея. Извади носна кърпичка от джоба си и внимателно изтри кръвта и мръсотията от лицето на момичето. След това огледа китките и ръцете й.

— Болят ли?

— Вече не. Толкова се радвам, че дойдохте. Аз си мислех… мислех, че… — Останалата част от изречението бе погълната от ридания.

Той улови ръцете й.

— Кори? Знам какво сте си мислили. Вие проявихте голяма храброст. Но нещата още не са приключили и аз се нуждая от вашата помощ.

Говореше благо, но бързо с нисък, настоятелен шепот.

Тя млъкна, след това кимна.

— Можете ли да вървите?

Тя отново кимна и пак се разплака.

— Той играеше с мен — рече през сълзи. — И щеше да продължи да си играе, докато… докато не умра.

Той положи длан върху рамото й.

— Знам, че е трудно. Но ще трябва да бъдете силна, докато се измъкнем оттук.

Тя преглътна, свела поглед към земята.

Пендъргаст се изправи и погледна набързо картата си.

— Трябва да има по-пряк път за навън. Ще трябва да рискуваме. Следвайте ме.

След това се обърна към Уийкс:

— Аз ще вървя пръв. След това госпожица Суонсън. А вие ще ни прикривате отзад. Като казвам прикривате, имам предвид точно това, полицай — онзи може да дойде отвсякъде — отгоре, отдолу, отстрани, отзад. Ще бъде тих. И много бърз.

Уийкс облиза пресъхналите си устни.

— Откъде сте толкова сигурни, че убиецът ще ни последва?

Пендъргаст отвърна на погледа, светлите му очи сякаш светеха в мрака.

— Защото няма да изостави доброволно единствения си приятел.

Седемдесет и четвърта глава

Хейзън вървеше бързо, спираше само за малко, колкото да разузнае завоите и кръстовищата в пещерата, без да си дава труда да заглушава шума от придвижването си. Кокалчетата на ръцете му бяха побелели от силата, с която стискаше дванайсеткалибровата пушка.

Онзи негодник нямаше никакъв шанс.

Мина покрай един импровизиран олтар, после край малки кристали и умрели пещерни животни, поставени на скална лавица. Психопат! Тук, в пещерата, е практикувал смахнатите си идеи, преди да излезе горе и да ги приложи върху живи хора.

Но този кучи син щеше да си плати. Никакви четения на правата му, никакви обаждания до адвокат, а два патрона със сачми „две нули“ в гърдите и трети — в черепа.

Отпечатъците от стъпки бяха вече така объркани, че Хейзън съвсем не бе сигурен коя следа държеше, нито пък дали отпечатъците са пресни. Но знаеше, че убиецът не може да е далеч и не му пукаше колко време ще му отнеме да го открие. Тези коридори не можеха да продължават до безкрай. Все ще го намери.

Скалпът му настръхна от обзелата го ярост, лицето му пламтеше зачервено, въпреки студения и влажен въздух в пещерата. Тад… Все едно бе изгубил син.

Силната вълна на гнева поне засега потискаше мъката му. Усети сълзите, които се търкаляха по бузите му, но не и емоция зад тях. Единственото, което изпитваше, бе омраза. Плачеше от омраза.

Тунелът свърши изведнъж с обсипана с камъни ниша. Горе имаше дупка, от която бяха изпадали камъните. Инфрачервеният лъч разкриваше малка пътечка, която се виеше нагоре по камънака и изчезваше в нещо, прилично на горна галерия.