— Там има нещо! — отговори също с вик Лефти.

Кучетата вече бяха обезумели, мятаха се и ръмжаха и отново повлякоха протестиращия Лефти в тунела.

— По дяволите, Лефти, задръж ги! — изрева Хейзън, като тичаше напред.

— Стига си ми се зъбил! Върни ме на повърхността и тогава ми прави забележки. Ако още не си разбрал, тук, долу, не ми харесва. И тези кучета не ми харесват. Щурм! Дранг! Клекни!

Кучетата лаеха и ръмжаха ужасно, а ехото допълнително изкривяваше звука и го превръщаше в наистина адски. Лефти дръпна веригата с все сили и едно от кучетата се завъртя, озъбено диво. Водачът се сви назад и едва не изтърва повода. Хейзън видя, че Лефти е изплашен. Примамката на пътеката вече бе твърде силна — ако тези зверове докопаха Макфелти, като нищо щяха да му видят сметката.

А това щеше да бъде катастрофа.

Той усили крачка, за да ги настигне. Раскович се движеше близо до него.

— Лефти — извика — ако не можеш да овладееш тези псета, то тогава ми помогни да ги застрелям.

— Те са щатска собственост…

Хейзън видя през очилата си как светлочервените образи, се спуснаха към един завой и изведнъж изчезнаха от полезрението му. След миг се чу вик. Обезумелият лай се вдигна с няколко тона: дълбоки, гърлени звуци, които завършваха с висок вой.

— Шерифе, точно отпред! — долетя гласът на останалия без дъх Лефти. — Господи, там нещо се движи…!

Нещо ли! За какво говореше Лефти? Хейзън взе завоя, пое през носа и през устата си влажния въздух на пещерата и се опита да се ориентира. И тогава спря изведнъж наместо.

Лефти и кучетата бяха изчезнали в същинска гора от варовикови колони. По стените се спускаха подобни на завеси странни образувания с тежки гънки. Накъдето и да погледнеше, се виждаха само отвори на тунели, процепи, зеещи дупки. Чуваше яростния лай, който отекваше в странната каменна гора, ала звукът бе тъй изкривен, че нямаше представа откъде идеше.

— Лефти!

Собственият му глас отекна в пещерата и мина цяла вечност, докато стихне. Облегна се задъхан на една строшена колона — чудеше се накъде да поемат оттук нататък.

Раскович спря до него също тъй задъхан. Хейзън забеляза в очите му зараждащата се паника.

— Къде изчезнаха?

Хейзън поклати глава. Акустиката бе дяволска.

Шерифът отново закрачи напред през лабиринта от колони, краката му шляпаха в плитка вода — стремеше се да следва посоката, от която лаят се чуваше най-силно. Раскович се държеше близо до него. Лаят сега се чуваше по-отдалеко, сякаш бяха навлезли в далечен тунел; ала въпреки това звукът се бе извисил с още няколко истерични тона.

И тогава той се промени изведнъж. Лаят на едно от животните се превърна в звук на свирещите при рязко натискане на спирачките гуми. Далечният писък се смеси с друг звук: нисък, гърлен, гневен.

Дори на червения фон на очилата за нощно виждане лицето на Раскович изглеждаше пепеляво. А към ужасния хор се присъедини и очевидният писък на човешко същество. Лефти.

— Света Дева Марийо! — произнесе тихо Раскович.

Погледът му се стрелкаше диво. Беше на ръба да рухне.

— Ей, я по-спокойно — рече бързо Хейзън. — Кучетата навярно са сгащили Макфелти. Мисля, че са излезли от тази пещера по някой от страничните тунели. Хайде, трябва да ги намерим. Ларсен! — изкряска той високо. — Коул! Браст! Тук сме!

Изкривените писъци и нечленоразделно ломотене продължаваха. На Хейзън му бе трудно да мисли трезво. Вече не се безпокоеше за кучетата — тревожеше се за Макфелти.

— Раскович, всичко е наред.

Онзи отстъпи, препъвайки се назад. Лицето му бе безизразно, а ръцете му здраво стискаха пушката. Хейзън вече съзря опасността в ситуацията: Раскович бе на път да изгуби самообладание, а в ръцете си държеше заредено оръжие.

Ужасните писъци се смесиха с гърлени задавени звуци на фона на охкания и кашляния.

— Човече, всичко е наред, просто се успокой, остави пушката на…

Оръжието изгърмя оглушително и отгоре се посипа дъжд от камъчета — те звънтяха, отскачайки от колоните, преди да паднат в питката вода.

Далечният писък на кучетата, отпуснатото, паникьосано лице на Раскович… Хейзън започна да разбира, че операцията бързо излиза от контрол.

— Ларсен! — изрева той. — Веднага тук!

Раскович се обърна и хукна. Пушката си лежеше там, където я бе захвърлил, и цевта все още димеше.

— Раскович! — Хейзън побегна подире му, крещейки с все сила: — Ей! Не натам!

Докато тичаше, ужасеният лай и писъците го следваха зад гърба. А след това настъпи тишина — неочаквана, изнервяща тишина.

Шестдесет и втора глава

Пендъргаст спря и се ослуша. Чу гротескните звуци, ечащи през каменните галерии. Напрегна слуха си, ала не бе възможно да долови нещо повече, освен съвсем тихия звук, тъй променен от акустичните свойства на пещерите, че изглеждаше като далечен прибой или вятър в гората.

Ускори двойно крачка в, както му се струваше, вярната посока, като изкачваше или заобикаляше огромни прекатурени сталактити. В края на пещерата, където пътеката се раздвояваше, той спря и отново се ослуша.

Звуците продължаваха.

Извади картата, консултира се с нея и определи приблизителното си местонахождение. Намираше се по средата на особено сложна част от пещерната система, изрешетена от процепи, проходи и задънени „улици“ на множество равнища. Щеше да бъде много трудно да се локализира източникът на звуците в такъв дяволски лабиринт. И все пак той знаеше, че в пещери като тази звукът обикновено следва въздушния поток. Извади от джоба си тънка златна запалка, щракна я и я отдалечи на една ръка разстояние, като внимателно наблюдаваше в каква посока ще се наклони пламъчето. След това прибра запалката и продължи срещу течението, към звука.

Ала звуците вече бяха секнали. Пещерата се бе върнала към обичайното си състояние на нарушавана само от капките тишина.

Пендъргаст продължи напред през галерии и тунели. След като вече не се чуваха звуци, той отново се върна към маршрута от картата, който изглежда водеше към централната част на пещерната система. В края на една особено тясна галерия спря и освети с фенерчето си далечната стена. Там имаше само един тесен вертикален процеп, неотбелязан на картата, който изглежда водеше към друга пещера в далечния край. Ако бе така, щеше да съкрати значително пътя си. Отиде до процепа и се ослуша.

Отново дочу едва доловими звуци. Човешки глас на фона на шуртене на вода. Поне му се струваше човешки, но звукът бе толкова изкривен, че бе невъзможно да различи каквито и да било думи — ако въобще имаше такива.

Като освети земята пред краката си, установи, че не бе първият, възползвал се от прекия път.

Вмъкна се в процепа, който скоро се разшири достатъчно, за да върви нормално. Дъното постепенно се спускаше и под него се разтвори цепнатина; ала стените си оставаха на достатъчно разстояние, за да може да продължи напред — с единия крак от едната страна, а с другия — от другата страна на цепнатината той промъкна трудно тялото си през тясна дупка. Беше позиция, която създаваше едновременно усещането и за клаустрофобия, и за акрофобия.

Пред него процепът се разтваряше в тъмно пространство. Самият той стоеше на тясна издатина на почти трийсет метра височина в стената на куполообразна кухина. Отгоре се лееше вода и се спускаше към основата, далеч под краката му, изпълвайки пещерата с екот. Милиард блещукащи светлинки — отражения от перестите гипсови кристали — изпълваха пещерата като светулки.

Лъчът на фенерчето му едва достигаше до дъното.

При входа на процепа личаха отпечатъци от стъпки; значи трябваше да има път надолу.

Под скалата, върху която стоеше, светлината му улови серия от опорни точки. Отдолу с прекъсвания се носеха вече по-ясни звуци.

Дали Хейзън и рейнджърите бяха стигнали до убиеца и Кори? Тази мисъл бе прекалено неприятна, за да се спира на нея.

Пендъргаст приклекна върху тесния ръб и светна в мрака надолу. Не видя нищо друго, освен масивна купчина от паднали сталактити, откъснати от тавана при някое отдавнашно земетресение.