Буут се разсмя.

— Вие се вживявате в ролята на истински Шерлок Холмс, така ли?

Пендъргаст също се разсмя.

— Най-почтително ви моля, господин Буут — и, това, разбира се, е изцяло доброволно — да отворите онова хранилище и да ми дадете сеизмичното проучване на окръг Край, Канзас. Последното, завършено през 1999 година.

Буут изведнъж усети, че бе необходимо да направи усилие да се овладее. И както винаги — успя. Беше научил преди много време, че тихият тон е по-заплашителен и затова гласът, с който заговори, едва се чуваше.

— Господин Пендъргаст, както сам казахте, тези проучвания — независимо на кои райони — са перлите в короната на АВХ. Само геоложката информация представлява трийсет години сеизмични проучвания и сондажи на стойност може би половин милиард долара. А вие искате аз просто да ви я дам?

Буут се усмихна хладно.

— Както казах, молбата ми е да го сторите съвсем доброволно. Никога не бих могъл да получа заповед за информация като тази.

Агентът нямаше как да продължи, нямаше карти, които да изиграе, както сам си призна открито. Това бе някаква шега — или номер. В цялата тази работа имаше нещо, което караше Кенет Буут да се чувства определено некомфортно. Успя да се усмихне приятно.

— Съжалявам, че не мога да ви удовлетворя, господин Пендъргаст. Ако няма нещо друго, пожелавам ви всичко хубаво.

И се зае отново със записката си. Ала черната фигура в ъгълчето на окото му не помръдна.

Буут заговори, като се помъчи да я игнорира.

— Господин Пендъргаст, след десет секунди вие ще бъдете натрапник в този офис и тогава ще повикам охраната.

Спря се, изчака десет секунди и натисна бутона на интеркома към секретарката си.

— Кати, извикай охраната да изведе господин Пендъргаст от офиса. Веднага.

Буут възобнови работата си — пишеше докладна до вицепрезидента си по финансовите въпроси. Но не можеше да не забележи, че онзи кучи син продължаваше да си седи, да почуква с пръст по облегалката на стола и да се държи по същия безгрижен начин, сякаш бе в чакалнята на лекар. Нахален негодник!

Интеркомът иззвъня.

— Охраната е тук, господин Буут.

Преди Буут да успее да отговори, мъжът се изправи с елегантна бързина и се доближи до чертожната маса. Буут се вторачи в него, отговорът заседна в гърлото му, като забеляза изражението на бледото лице на агента.

Пендъргаст се наведе напред и прошепна в ухото му едно число: 2300576700.

В първия миг Буут бе объркан, числото му звучеше познато, а като осъзна какво означаваше то, усети как скалпът му пламва. На вратата се почука, след което влязоха трима охранители. Спряха се с ръце върху оръжията.

— Господин Буут, този ли е човекът?

Пендъргаст се усмихна и им махна с ръка да си вървят.

— Господин Буут няма да има нужда от помощта ви, господа. И би искал да ви се извини за безпокойството.

Те погледнаха към шефа си. След кратка пауза той кимна вдървено:

— Точно така. Няма да имам нужда от вас.

— Бъдете така добри да заключите вратата, след като излезете — усмихна се Пендъргаст, — и моля, предупредете секретарката да не пуска посетители и да отклонява телефонните разговори в следващите десет минути. Ще имаме нужда от малко усамотение.

Гардовете отново погледнаха към Буут за потвърждение.

— Да — рече Буут, — ще се нуждаем от малко усамотение.

Мъжете излязоха, ключалката изщрака и в офиса се възцари тишина. Пендъргаст се обърна към главния изпълнителен директор на АВХ и рече жизнерадостно:

— А сега, скъпи господин Буут, да се върнем ли отново към разговора ни за перлите в короната?

Пендъргаст излезе и закрачи към своя ролс-ройс с дълго руло за чертежи под мишница. Отключи вратичката, постави рулото на дясната седалка и сам влезе в нагорещеното купе. Запали двигателя и изчака климатика добре да охлади салона, а в това време предпазливо извади картата от рулото и я разгледа набързо, за да се увери, че се нуждаеше именно от нея.

Тя бе точно това и дори нещо повече. Свързваше всички елементи: Могилите, легендата за Воините призраци, клането на Четирийсет и петимата — както и необяснимото поведение на серийния убиец. Тя дори обясняваше отличното качество на водата в Медисин Крийк, което бе необходимата му връзка. Както и се надяваше, всичко си беше тук — върху сеизмичното проучване за нефт, отпечатано в безупречно синьо и бяло.

Но — всичко по реда си. Вдигна слушалката на телефона, включи кодиращото устройство и набра номер с кода на Кливланд, Охайо. Отговориха му почти мигновено, но минаха няколко секунди, преди да чуе един изключително тънък глас.

— Е, и?

— Благодаря ви, Майм. Номерът от Каймановите острови свърши работа. Очаквам обектът да прекара поне няколко безсънни нощи.

— Радвам се, че помогнах.

След което връзката прекъсна.

Пендъргаст върна слушалката на мястото й и отново разгледа картата, взирайки се внимателно в сложния подземен лабиринт, който тя разкриваше.

— Отлично — прошепна той.

Прекрачването в паметта не се бе провалило. Даже напротив — както потвърждаваше картата, успехът му бе надминал и най-големите очаквания. Но той просто не бе успял да го интерпретира правилно. Нави картата, пъхна я отново в рулото и го затвори със сръчно потупване.

Сега вече знаеше откъде точно бяха дошли Воините призраци — и къде бяха изчезнали.

Четиридесет и пета глава

Късният следобед в Ню Йорк бе топъл и ослепителен. Но в странно миришещите подземия под къщата на „Ривърсайд драйв“ бе винаги полунощ.

Мъжът на име Рен крачеше през подземните лабиринти — слаб и призрачен като дух. Жълтата светлинка от миньорската му каска пронизваше кадифения мрак, осветяваше ту дървена изложбена витрина, ту висок метален шкаф за документи. От всички ъгли проблясваше сияние от мед и бронз, матово намигаше оловно стъкло.

За пръв път от много дни той не носеше подложка за писане под мишница. Тя си стоеше до лаптопа му на около половин дузина помещения зад гърба му, готова да бъде отнесена горе. Защото Рен, след осем седмици на изтощителна, вълнуваща работа, най-сетне бе приключил с каталогизирането на музея на чудатостите, която му бе възложил Пендъргаст.

Колекцията се бе оказала наистина забележителна, дори по-забележителна, отколкото Пендъргаст бе намекнал, че ще бъде. Беше пълна с най-разнообразни предмети, най-доброто от всичко: скъпоценни камъни, вкаменелости, ценни метали, пеперуди, билки, отрови, отдавна изчезнали животни, монети, оръжия, метеорити. Всяка зала, всяко ново чекмедже и лавица му разкриваха нови неща, някои — удивителни, други — дълбоко обезпокоителни. Не ще и дума, че това бе най-страхотният музей на чудатости, събиран някога.

Колко жалко обаче, че възможностите публиката да го види някога бяха почти нищожни. Поне не и през този век. Изпита известна ревност, че принадлежеше на Пендъргаст, а не на самия него.

Рен вървеше бавно през мрачните зали, преминаваше от една в друга, поглеждаше това и онова, за да се увери, че всичко е наред, че не бе пропуснал нещо, че не бе оставил нищо след себе си.

Най-накрая стигна до крайната си цел. Спря, лъчът на фенерчето му осветяваше гора от стъкло: мензури, реторти, апаратура за титруване и епруветки — всичките отразяваха неговата светлина от дългите черни правоъгълници на дузина лабораторни маси. Лъчът се спря най-сетне на врата в дъното на лабораторията. Зад нея се намираха последните помещения, в които Пендъргаст изрично му бе забранил да влиза.

Рен се обърна, огледа слабо осветените, покрити с гоблени зали, през които току-що бе минал. Това дълго пътешествие му напомни кой знае защо за разказа на По „Маската на Червената смърт“, в която принц Просперо бе подготвил за маскения си бал серия от зали, всяка от които по-фантастична, по-необичайна, по-страховита от предишната. Последната — Залата на смъртта — бе черна с кърваво оцветени прозорци.