Изменить стиль страницы

Внимателно отвори очуканата входна врата и я затвори зад себе си съвсем тихо — това бе плод на дългогодишна практика. Инак досега майка й да бе изхвърчала като светкавица. Беше неделя — почивният й ден — и сигурно бе започнала да надига бутилката още със ставането си. Но тишината бе винаги най-мъдрата политика.

Промъкна се в кухнята. Караваната нямаше климатик и в него бе мъчително горещо. Отвори бюфета, извади кутия овесени ядки „Кеп’н Крънч“ и напълни внимателно една купа. Наля мляко от хладилника и започна да се храни. Господи, колко бе гладна. И втора купа бе опразнена, преди да задоволи глада си.

Внимателно изми купата, подсуши я, прибра я, прибра и ядките и млякото — изтри всички следи от присъствието си. Ако майка й наистина бе вече фиркана, би могла, преди да си легне да поиграе час или два последната си игра на „Нинтендо-то“. Събу обувките си и на пръсти започна да се промъква в коридора.

— Кори?

Замръзна наместо. Какво правеше майка й будна по това време? Дрезгавият глас, който идваше от спалнята, предвещаваше болест.

— Кори, знам, че си ти.

— Да, мамо?

Опита се тонът й да прозвучи съвсем обичайно.

Последва мълчание. Господи, в караваната бе наистина много горещо. Зачуди се как майка й издържаше цял ден тук — да се пече, да се поти, да пие. Натъжи се.

— Мисля, че имаш нещо да ми казваш, млада госпожице — долетя до нея приглушеният глас.

— За какво? — Кори се опита да придаде веселост на тона си.

— За новата си работа.

Сърцето й се сви.

— И какво за нея?

— О, не знам, но нали съм ти майка, мисля, че това ми дава правото да знам какво става с живота ти.

Кори се прокашля.

— Не можем ли да говорим за това утре сутрин?

— Можем да говорим веднага. Трябва да обясниш разни неща.

Кори се запита откъде да започне. Независимо как щеше да се изрази, всичко щеше да прозвучи странно.

— Работя за агента от ФБР, който разследва убийствата.

— Така чух и аз.

— Значи вече знаеш.

Последва изсумтяване.

— Колко ти плаща?

— Не е твоя работа, мамо.

— Така ли? Не било моя работа? Мислиш си, че можеш да си живееш тук безплатно, да се храниш безплатно, да си излизаш и да се прибираш, когато си пожелаеш? Така ли си мислиш?

— Повечето деца живеят с родителите си безплатно.

— Не и когато имат добре платена работа. Тогава и те помагат.

Кори въздъхна.

— Ще оставя малко пари на кухненската маса.

Колко ли струваше една кутия „Кеп’н Крънч“? Не можеше да си спомни кога за последен път майка й бе ходила да пазарува или да сготви вечеря, носеше само закуски от игрището за боулинг, където бе коктейлна сервитьорка през седмицата. Закуски и от онези миниатюрни бутилки водка. Ето къде отиваха парите — за всичките онези „мини“-водки.

— Все още очаквам отговор на въпроса си, млада госпожице. Колко ти плаща? Не би могло да е много.

— Вече ти казах, че не е твоя работа.

— Ти нямаш никакви умения, колко би могъл да ти плаща? Не можеш да пишеш на машина, не знаеш как да напишеш официално писмо — честно казано, не мога да си представя защо те е наел.

Кори отвърна разгорещено:

— Той смята, че си струвам парите. И за твое сведение ми плаща по седемстотин и петдесет на седмица.

В мига, в който го каза, тя осъзна, че направи голяма грешка.

Последва кратко мълчание.

— Вярно ли чух — седемстотин и петдесет долара на седмица?

— Точно така.

— И какво точно правиш, за да изработиш тези пари?

— Нищо.

Господи, защо се остави майка й да я подмами да си признае?

— Нищо ли? Нищо?

— Негова помощничка съм. Водя бележки. Возя го насам-натам.

— Какво ли разбираш, че да си му помощничка? Кой е този човек? На каква възраст е? Ти го возиш насам-натам? С твоята кола? За седемстотин и петдесет долара седмично?

— Да.

— Имаш ли договор?

— Ами, не.

— Нямаш договор? Толкова ли си проста? Кори, защо мислиш, че ти плаща по седемстотин и петдесет? Или вече знаеш — за това ли ти плаща? Нищо чудно, че ме лъжеш, че криеш тази своя работица от мен. Мога да си представя какво му работиш, млада госпожице!

Кори запуши с длани уши. Да можеше само да излезе, да се качи в колата и да избяга. Където и да е. Можеше да спи в колата до реката. Но се боеше. Беше нощ. Убиецът бе там някъде, в царевицата.

— Мамо, нещата не стоят така, ясно ли е?

— Не е ясно. Не е ясно. Ти си само една гимназистка, не струваш и пукнат грош, камо ли седемстотин и петдесет. Кори, аз не съм хваната от гората и знам това-онова. Познавам мъжете, знам какво искат, как мислят. Знам какви негодяи могат да бъдат. Погледни баща си, виж само как избяга от мен, от нас. И не е платил и петак за издръжка. И мога да ти кажа веднага, че този твой човек изобщо не е от ФБР. Кой агент от ФБР ще наеме обвинен в престъпление, с досие? Не ме лъжи, Кори.

— Не те лъжа.

Ех, да можеше да излезе, поне тази нощ. Но тази нощ целият град бе тих като гробница. Последица от размириците в църквата. Дори като пътуваше до дома й беше страшно. Всяка къща бе заключена и със спуснати щори. А едва минаваше девет.

— Ако всичко е наред, тогава го доведи тук. Искам да се запозная с него.

— По-скоро бих умряла, отколкото да му позволя да види това сметище! — изкрещя Кори, побесняла изведнъж. — Или пък теб!

— Не се осмелявай да ми говориш така, млада госпожице!

— Аз си лягам.

— Не си отивай, докато разговарям с теб…

Кори влезе в стаята си и затръшна вратата. Бързо нахлузи слушалки, мушна компактдиск в плейъра си с надеждата, че „Криптопси“ ще удавят ядния глас, който още чуваше да крещи през стената. Най-вероятно майка й нямаше да стане от леглото. Това би й донесло главоболие. В крайна сметка щеше да се умори да крещи и ако Кори извадеше късмет, на сутринта нямаше дори да си спомня за разговора. Но можеше и да си спомни. Стори й се обезпокоително трезва.

Когато тупурдията на последната песен свърши, всичко сякаш бе вече спокойно. Тя свали слушалките и отиде до прозореца да подиша чист въздух. В мрака свиреха щурци. Мирисът на нощта, на царевицата, която стигаше до самия парк от каравани, лепкавата жега — всичко това нахлу в стаята й. Навън бе много тъмно; уличните лампи на тяхната алея отдавна бяха изгорели и никой не ги подменяше. Взира се известно време в тъмнината, бършейки безмълвните си сълзи, а след това легна с дрехите в леглото и пусна диска пак отначало. „Погледни баща си“ — бе рекла майка й. „Не струваше и пет пари“. Както винаги Кори се опита да не мисли за него. Ставаше й още по-зле, защото въпреки всичко, което майка й говореше, тя имаше само хубави спомени за него. Защо си бе тръгнал по този начин? Защо никога не й писа, нито веднъж — да обясни? Може би тя наистина бе безполезна, ненужна, незаслужаваща да я обичат, както майка й многократно й бе натяквала.

Увеличи силата на звука, опита се да отхвърли тези мисли. Още една година. Само една година. Както си лежеше в леглото в един умиращ град, на задника на географията, една цяла година й се струваше самата вечност. Но човек сигурно можеше да изтърпи една година. Дори и самата тя…

Събуди се в мрака. Щурците бяха спрели трелите си и цареше пълна тишина. Тя се изправи седнала и махна замлъкналите слушалки. Нещо я бе събудило. Тя се вслуша.

Нищо.

Стана и отиде до прозореца. Лунният полумесец се показа иззад облаците и отново изчезна. По хоризонта проблясваха светкавици — малки пламъчета в убито жълт цвят. Сърцето й туптеше бързо, нервите й бяха опънати струни. Защо? Може би се дължеше на зловещата музика, с която бе заспала.

Приближи още към отворения прозорец. Нощният въздух, пропит с аромата на нивите се носеше към нея — влажен и лепкав. Беше невъобразимо тъмно. Зад черните очертания на съседната каравана можеше да види далечните очертания на царевичните поля, а в небето — самотна звезда.