Уинифред се усмихна и опакова калъфката като подарък. Толкова приятно бе да си в компанията на такъв джентълмен, като господин Пендъргаст. И колко мило, че се бе сетил за възрастната си роднина. Уинифред бе сигурна, че пралелята на Пендъргаст ще хареса много възглавницата.

Десета глава

Кори Суонсън седеше върху сгъваемото легло в единичната килия на ареста в Медисин Крийк и гледаше графитите, покриващи белещите се стени. Бяха много, но въпреки разнообразието от мастила и почерци, бяха забележително последователни в темите си. Чуваше бумтенето на телевизора в офиса на шерифа. Излъчваше една от онези сапунени опери за домакини с празен живот, изпълнени с треперлива органна музика и истерични женски ридания. Чуваше и как шерифът крачи из кабинета си с клоунските си обувки, неспокоен като пор в клетка, шумеше с разни книжа и водеше телефонни разговори. Как бе възможно толкова дребен мъж да има такива големи крака? И да пуши — целият офис вонеше. Още четири часа и майка й щеше да изтрезнее достатъчно, за да дойде да я прибере. Ето защо сега бе тук, „да получи урок“ — по думите на майка й — да слуша как идват и си отиват най-долните човешки създания. Ега ти урокът! Е, не беше по-лошо, отколкото да си седи у дома и да слуша заяжданията на майка си или пиянското й похъркване. А и сгъваемото легло бе поне толкова удобно, колкото и издънения матрак в собствената й спалня.

Чу вратата на външната врата да се хласва, последваха стъпки, приглушени поздрави. Кори разпозна един от гласовете. Принадлежеше на Брад Хейзън, синът на шерифа и неин съученик, който бе с приятелчетата си. Размениха някакви приказки, че ще отидат отзад да погледнат телевизора.

Тя бързо легна на леглото и се обърна с лице към стената.

Чу ги да влизат във вътрешния офис. Един от тях започна да сменя телевизионните канали, натиснал непрекъснато бутона: игри, сапунки, анимационни филмчета, всички разделени от силния шум на белия екран.

След като търсенето се оказа неуспешно, се възобнови тътренето на крака и сърдитите забележки. Кори ги чу да минават през отворената врата към задната част на сградата, където се намираше килията й. Последва неочаквана пауза, след което Брад заговори с нисък тон:

— Ей, момчета, я вижте кой е тук. Виж ти, виж ти.

Тя ги чу да минават през вратата, кискайки се и шепнейки. Бяха най-малко двама, може би трима. Един от тях несъмнено бе Чад, другият — може би Биф. Брад, Чад и Биф. Шибаните „Хард бойс“.

Някой издаде с устни неприличен звук. Последва сдържан смях.

— Каква е тази миризма? — Пак беше Брад. — Някой да не е настъпил нещо?

Още смях.

— Какво си сторила този път?

Кори заговори, без да се обръща:

— Твоят заместник Дог Джон К. Ратфейс си остави половин час колата запалена, с ключовете на таблото, със свалени прозорци пред „Уагън уийл“, докато се зареждаше с понички. Как бих могла да устоя?

— Моят какъв?

— Твоят — ако щеш вярвай, ако не — не, — твоят удивителен, непрекъснато димящ и тъпчещ се до насиране с понички родител.

— За какво, по дяволите, говориш? — Тонът му започна да се повишава.

— За баща ти, глупако.

Двамата му приятели се засмяха приглушено.

— Каква п… — рече Брад. — Аз поне имам баща. Нещо, което не може да се каже за теб. А и не би могло да се каже много сигурно, че имаш и майка.

Чу се кикот и някой — навярно Чад — отново издаде отвратителен звук с устни.

— Градската курва. Тя беше в тази килия предния месец, нали така, заради пиянство и нарушаване на реда. Каквато майката, такава и дъщерята. Крушата не пада по-далеко от корена си. Или в твоя случай — лайното не пада по-далеч от задника.

Последва нов изблик на приглушен смях. Кори лежеше с лице към стената.

Брад продължи да шепне:

— Ей, чете ли днешния вестник? Пише, че убиецът може да е местен. Може би — поклонник на дявола. Ти тъкмо отговаряш на описанието — с тази шибана морава коса и с черния си грим. Това ли правиш нощем? Излизаш и — мамбо-джамбо?

— Точно така, Брад — отвърна Кори, без да се обръща. — Всеки път като залезе луната се къпя в кръвта на новородено агне и произнасям Клетвата на деветте порти, след което викам Луцифер да ти попари пишката. Ако имаш такава.

Това предизвика нов приглушен кикот на приятелите на Брад, но самият Брад не се присъедини към тях.

— Кучка — прошепна той. Пристъпи крачка напред и сниши още тона си: — Я се погледни. Сигурно се мислиш за много готина, дето си се облякла в черно. Е, не си готина. Ти си неудачница. И се обзалагам, че този път май не лъжеш. Обзалагам се, че наистина извършваш нощем тези малки животински убийства. Или се онождаш с животинките — изхили се тихо той. — Защото никой мъж никога не би чукал изрод като теб.

— Ако видя някой мъж наоколо, ще ти се обадя — отвърна Кори.

Тя чу как вратата към вътрешните помещения се отвори и изведнъж настъпи тишина. Заговори шерифът и тонът му бе нисък, спокоен и изпълнен със заплаха:

— Брад? Какво си мислиш, че правиш тук?

— О, здравей, татко. Просто си говорехме тук с Кори и толкоз.

— Така ли?

— Точно така.

— Я не ме будалкай. Знам какво точно правехте.

Последва напрегнато мълчание.

— Ако още веднъж тормозите моя арестантка, аз сам ще ви издам заповедите и ще ви окошаря. Чухте ли ме?

— Да, татко.

— А сега изчезвай от тук — ти и твоите приятелчета. Закъснелите сте за мелето.

Чу се тътренето на гузни подметки, докато Брад и приятелите му излизаха от помещението с килиите.

— Добре ли си, Суонсън? — попита сърдито шерифът.

Кори игнорира въпроса му. Скоро след това вратата се затвори и тя остана отново сама, вслушана в телевизора и гласовете във външния офис. Опита се да успокои дишането си, да забрави казаното от Брад. Още една година и тя щеше да напусне този град на неудачници, тази шибана столица на Канзас. Само още една година. И след това — довиждане, Медисин шибан Крийк. За хиляден път си помисли, че ако не се бе провалила в десети клас, отдавна щеше да е заминала. Е, нямаше смисъл да мисли за това.

Вратата на външния офис иззвънтя отново. Някой бе дошъл. Във външния офис започна разговор. Дали бе Тад, заместник-шерифът? Или майка й, както никога — трезвена? Но не, новодошлият говореше толкова тихо, че Кори не можеше да разбере дори дали бе мъж или жена. От друга страна, тонът на шерифа стана по-твърд, ала Кори не можеше да дочуе думите му поради бучащия телевизор.

Най-накрая чу стъпки, които влязоха в задната част.

— Суонсън?

Беше шерифът. Чу го да дръпва силно от цигарата си и подуши свежия дим. Загракаха ключове, чу се изщракване и килията й бе отворена.

— Излизай оттам.

Тя не помръдна. Тонът на Хейзън бе особено плътен. Беше вбесен.

— Някой току-що ти плати гаранцията.

Тя още не помръдваше. Дочу другия глас. Беше нисък и мек, с непознат акцент.

— Госпожице Суонсън? Свободна сте да си вървите.

— Кой сте вие? — попита тя, без да се обръща. — Мама ли ви праща?

— Не. Аз съм специален агент Пендъргаст от ФБР.

Господи! Беше онзи ужасен на вид мъж, облечен като погребален агент, когото бе забелязала в града.

— Нямам нужда от вашата помощ — сопна се тя.

С глас, все още плътен от раздразнение, Хейзън се обърна към Пендъргаст:

— Може би по-добре щеше да е да спестите парите си и да стоите настрани от делата на местните правоохранителни органи.

Ала Кори бе завладяна пряко себе си от любопитство. След малко попита:

— Каква е уловката?

— Ще говорим за това навън — каза Пендъргаст.

— Значи има уловка. Мога да си представя каква ще е, перверзнико!

Шериф Хейзън избухна в смях, който премина в тютюнджийска кашлица.

— Пендъргаст, аз какво ти казах!

Кори си стоеше свита на леглото. Питаше се защо ли този Пендъргаст й предлагаше да я измъкне срещу гаранция. Ясно беше, че Хейзън не харесваше много-много Пендъргаст. Спомни си една фраза: врагът на твоя враг е твой приятел. Изправи се и се огледа. И ето го — погребалният агент бе скръстил ръце и я гледаше умислен. Дребният булдог Хейзън стоеше до него със спуснати ръце, с лъснал скалп под оредяващата, късо подстригана по военному коса, с червен обрив на лицето от бръсненето.