Застанал в предния охранителен пост Кофи мрачно се взираше в един монитор. Не можеше да се свърже нито с Пендергаст, нито с Д’Агоста. От периметъра все още му отговаряха Гарсия от командния пункт и Уотърс от компютърната зала. Всички други ли бяха мъртви? При мисълта за убития кмет и заглавията на първите страници на вестниците стомахът му се сви на топка.

Една ацетиленова горелка близо до огромната сребриста метална аварийна врата в източния край на ротондата мяташе призрачни сенки по високия таван. Остра миризма на разтопена стомана изпълваше въздуха. В Ротондата се беше възцарила необичайна тишина.

Хирурзи продължаваха да извършват ампутации до аварийната врата, но повечето гости си бяха тръгнали към домовете си или бяха откарани в близки болници. Най-после успяха да изтикат журналистите зад полицейските ограждения. Из околните улици бяха разположени подвижни екипи за оказване на първа помощ и на всяка крачка се виждаха линейки.

Командирът на спецекипа се приближи, закопчавайки муниционния колан върху черната си униформа.

— Готови сме — каза той.

Кофи кимна.

— Докладвай тактическото задание.

Командирът отмести телефоните за спешна връзка встрани и разстла някакъв лист.

— Нашият инструктор ще ни насочва по радиостанция. Разполага с подробните чертежи. Фаза едно: пробиваме дупка през покрива ето тук и се спускаме на петия етаж. Според спецификацията на системата за сигурност тази врата тук можем да разбием с един взрив. Това ще ни осигури достъп към съседната клетка. След това се придвижваме надолу към ето това хранилище на четвъртия етаж, което се намира точно над Небесната зала. На пода има люк, който работниците от поддръжката използват за почистване и обслужване на полилея. Ще спуснем нашите хора и ще изтеглим ранените в завързани на въжета столове. Фаза две: Спасяваме хората на долното ниво — кмета и групата с него. Фаза три: издирваме останалите, които може да са се пръснали из периметъра. Знам, че има затворени в компютърната зала и командния пункт. Директорът на музея, Ян Кътбърт и неидентифицираната до този момент жена може да са се качили нагоре. Няма ли ваши агенти в периметъра, сър? Мъжът от службите в Ню Орлийнс…

— Оставете на мен да се погрижа за него — отсече Кофи. — Кой разработи плана за действие?

— Ние го разработихме с помощта на командния пункт. Онова приятелче Алън разполага с плана на клетките. Съобразно спецификацията на системата за сигурност…

— Значи вие. А кой командва тук?

— Сър, както знаете, при извънредни ситуации командващият спецекипа…

— Искам да влезете вътре и да убиете кучия син. Разбрано?

— Сър, наш приоритет е да спасим и да измъкнем оцелелите. Едва тогава бихме могли…

— За глупак ли ме смятате? Ако ликвидираме това нещо вътре, решаваме всички останали проблеми. Прав ли съм? Това не е обичаен случай, командире, и изисква творческо мислене.

— При наличие на заложници, ако избавим заложниците на убиеца, го лишаваме от превъзходството му…

— Да не би да сте проспал инструктажа при обсъждане на кризисната ситуация? Вътре може да има звяр, а не човек.

— Но ранените…

— Използвайте някои от хората си, за да измъкнат ранените навън. Но настоявам да откриете това нещо вътре и да го ликвидирате. После измъкваме всички останали, без да бързаме, спокойно и сигурно. Това е окончателната заповед.

— Разбирам, сър. Все пак бих препоръчал…

— Не препоръчвайте тъпотии, командире. Действайте съгласно набелязания план, но си свършете работата като хората. Убийте копелето вътре.

Командирът погледна Кофи недоумяващо.

— Сигурен ли сте, че е животно?

Кофи се поколеба.

— Да — отговори накрая той. — Не знам почти нищо за него, но вече е убило няколко души.

Командирът продължи да го гледа втренчено.

— Ясно — каза най-после той. — Каквото и да е, имаме предостатъчно оръжия, за да превърнем цяло стадо лъвове в локва кръв.

— Няма да са ви излишни. Открийте го и го ликвидирайте.

Пендергаст и Марго огледаха тесния служебен тунел към долното ниво. Пендергаст насочи лъча на фенерчето към черната мазна водна повърхност.

— Става все по-дълбоко — каза той и се обърна към Марго.

— Сигурна ли сте, че създанието може да се изкачи по тази шахта?

— По всяка вероятност — отговори Марго. — Изключително пъргаво е.

Агентът отстъпи назад и отново се опита да се свърже с Д’Агоста по радиостанцията.

— Нещо се е случило — измърмори той. — От петнайсет минути не мога да установя връзка с лейтенанта… откакто стигнаха до заключената врата. — Той отново огледа шахтата и попита: — Как смятате да оставим миризма при толкова много вода?

— Според преценката ви са минали под това място преди известно време, така ли? — попита Марго.

Пендергаст кимна утвърдително.

— При последния ни разговор Д’Агоста ми каза, че групата се намира между първото и второто разклонение — отговори той. — Ако не са се върнали, отдавна са подминали това място.

— Така както си го представям — продължи Марго, — ако разпръснем няколко влакна във водата, течението би трябвало да ги отнесе до създанието.

— Това предполага, че то е достатъчно интелигентно да прецени, че влакната са доплували отгоре по течението. В противен случай може да тръгне надолу по течението…

— Мисля, че е достатъчно интелигентно — обади си Фрок.

— Не бива да го възприемаме като обикновено животно. По всяка вероятност е интелигентно почти колкото човек.

Пендергаст отдели с носната кърпа няколко влакна от вързопа и ги разпръсна във водата.

— Не прекалено много — предупреди Фрок.

Пендергаст погледна Марго.

— Ще пръснем още няколко влакна, за да се получи добра следа, после ще завлечем вързопа обратно в зоната за сигурност и ще изчакаме. Така ще заложим капана.

Той разпръсна още няколко влакна и завърза вързопа.

— При тази скорост на течението — продължи Пендергаст — след броени минути ще стигнат до него. Колко бързо ще реагира?

— Ако екстраполиращата програма е точна — отговори Фрок, — може да се придвижва с голяма скорост. Може би с четиридесет-петдесет километра в час или по-бързо, особено ако е в беда. А нуждата му от влакна изглежда непреодолима. Не е в състояние да се придвижва из тия коридори с пълна скорост — прекъснатата следа, която оставяме, е трудна за проследяване. Но не вярвам водата да го забави много. А и зоната за сигурност е наблизо.

— Разбирам — каза Пендергаст. — Твърде обезпокоително. „Който е решен за битка, нека я започне, защото настъпи моментът.“

— Аха! — възкликна Фрок. — Алкей.13

Пендергаст поклати глава.

— Анакреонт,14 докторе. Тръгваме ли?

54

Светлината от фенерчето в ръката на Смитбек едва мъждукаше в непрогледния мрак. Д’Агоста крачеше малко по-напред с насочен пистолет. Тунелът нямаше край, а черната вода продължаваше да шурти. Или се спускаха все по-надолу, или нивото на водата се покачваше. Смитбек я усещаше вече до бедрата си.

Той огледа едва осветеното навъсено лице на Д’Агоста, оплескано с кръвта на Бейли.

— Не мога да продължа нататък — извика някой отзад.

Смитбек чу познатия глас на кмета, който увещаваше и успокояваше с умението на политик останалите, изричайки онова, което всеки искаше да чуе. Тактичността му изглежда отново вършеше работа. Смитбек огледа обезсърчените хора. Крехките жени с вечерни рокли и бижута, бизнесмени на средна възраст, облечени в смокинги, групичката юпита от банки и адвокатски кантори. Вече познаваше всеки от тях и дори им беше дал свои имена и професии. Ето ги сега всички събрани заедно, изпаднали в една и съща унизителна ситуация, пристъпвайки в сумрака на някакъв тунел, потънали в мръсотия, преследвани от освирепял звяр.