Тогава за какво беше надавала вопли обезумялата старица?

Марго въздъхна, включи уреда и се облегна на стола. Прибра пресата и гравирания диск в чантата си, отстранявайки няколко прилепнали върху пресата влакна от използвания за опаковка в сандъка материал. Забеляза няколко и в чантата си. Още една причина да изчисти тази бъркотия.

Влакната от опаковката…

Взе едно от тях с пинсетите, нагласи го върху предметно стъкло и го постави под стереообектива.

Беше издължено и с несиметрична структура като влакната на жилаво растение. Вероятно беше сплъстено от жени котога за домакински нужди. Видя през микроскопа мътните на цвят отделни клетки с по-ярки ядра сред околната ектоплазма.

Отново се замисли за дневника на Уитлеси. Не беше ли споменал за счупени буркани с образци и необходимостта да пренареди сандъка? Значи в близост до изоставената колиба са изхвърлили стария опаковъчен материал, тъй като се е просмукал с формалдехид, и са пренаредили сандъка с разхвърляния около изоставената колиба материал — по всяка вероятност приготвени от котога влакна за изтъкаване на грубо платно или за усукване на въже.

Възможно ли е тях да е гледала старицата? Изглеждаше невероятно. Но въпреки това Марго не можеше да не изпита професионално любопитство. Действително ли котога бяха култивирали растението?

Измъкна няколко влакънца и ги пусна в друго хаванче, добави няколко капки ензим и ги стри. Ако синхронизира ДНК, може да приложи програмата на Кавакита, за да идентифицира поне гена и семейството на растението.

Не след дълго центрофугираната ДНК от влакънцата беше готова за електрофорезата. Повтори същите процедури и включи електричеството. По дължината на наелектризирания гел бавно започнаха да се образуват тъмни ивици.

Половин час по-късно червената светлинка на електрофорезата замига. Марго извади пластинката и започна да записва положението на точките и ивиците на мигриралите нуклеотиди, отпечатвайки резултатите на компютъра.

Въведе последната позиция, въведе команда за търсене на аналози с познати организми, включи принтера и зачака. Най-после страниците започнаха да излизат.

Най-отгоре на първата страница прочете:

Марго не можа да сдържи усмивката си. Значи по този начин комуникираше изтънченият изкуствен интелект на Кавакита с външния свят! А и резултатите бяха абсурдни. Царство непознато? Проклетата програма не можеше дори да установи дали е животно или растение. Марго внезапно разбра защо Кавакита отначало нямаше желание дай покаже програмата си и защо се наложи да му се обади Фрок, за да уреди нещата. Отклониш ли я от познатата й сфера на компетентност, програмата блокираше.

Тя огледа разпечатката. Компютърът беше идентифицирал минимален брой гени на мострата. Обичайните за всички форми на живот: няколко респираторни протеина, цитохром Z и други универсални гени. Имаше и няколко, свързани с целулоза, хлорофил и захари, които знаеше, че са характерни за растения.

Тя написа в полето за въпроси:

Последва пауза.

„Основателно“ — помисли си Марго. Свърза се с Генлаб през модема и след малко на екрана изникна познатото синкаво лого. Качи ДНК данните на влакната и ги вкара в ботаническата подбанка. Същият резултат: почти нищо. Няколко сходства с обикновени захари и хлорофил.

Импулсивно пусна ДНК данните в цялата база данни.

След продължителна пауза върху екрана потече река от информация. Марго светкавично подаде команда за съхранение. Имаше огромен брой сходства с най-различни гени, за които изобщо не беше чувала.

Излезе от Генлаб и вкара съхранените данни в програмата на Кавакита с инструкция да потърси какви са шифрованите в гените протеини.

По екрана потече списък със сложни наименования на създадените от всеки ген белтъчини:

Списъкът нямаше край. Повечето изглежда бяха хормони. Но що за хормони?

Марго намери „Енциклопедия по биохимия“, която събираше прах на една лавица, измъкна я и отвори на „гликотетраглицин колагеноид“:

Отгърна на „тиротропичен хормон на Сукно“:

В съзнанието й възникна ужасяваща мисъл. Провери за „1,2,3, окситоцин 4-монокситоцин потискащ хормон“:

Марго се дръпна уплашено назад, а книгата тупна глухо на пода. Грабна телефона и погледна часовника. Беше три и половина.

Шофьорът на буика изтегли колата. Пендергаст изкачи стъпалата пред страничния вход на музея и стисна под мишница два картонени тубуса, докато показваше личната си карта на изправения до вратата пазач.

Затвори вратата на кабинета си във временния команден пункт и извади от тубусите няколко пожълтели чертежа, които разпростря върху бюрото.

В продължение на цял час остана почти неподвижен с подпряна върху ръцете си глава, изучавайки чертежите. От време на време записваше нещо в бележника си или поглеждаше към листовете с печатен текст в ъгъла на бюрото.

Най-накрая приключи. Огледа за последен път изпомачканите чертежи и присвил устни, бавно прокара пръст от една до друга точка. След това събра повечето листа, прибра ги внимателно в картонените тубуси и ги остави в дрешника. Останалите нави грижливо и ги напъха в поставената върху бюрото платнена чанта с две дръжки. Отвори едно чекмедже и извади заплашителен на външен вид двойно действащ тънък издължен „Колт Анаконда“ 45 калибър. Оръжието пасна идеално в кобура под лявата му ръка: не беше стандартният за ФБР модел, но все пак вдъхваше увереност като компаньон. Пусна в джоба си шепа патрони. Извади от чекмеджето и някакъв обемист жълт предмет, който също прибра в платнената чанта. След това приглади с ръка черния си костюм, оправи възела на вратовръзката си, напъха бележника във външния джоб на сакото си, взе платнената чанта и излезе от кабинета.

Жителите на Ню Йорк Сити бяха забравили за ужасите и просторните зали в музея отново се изпълваха с потоци от посетители. Пред витрините се трупаха на групички деца, които притискаха нослета върху стъклата, сочеха с пръсти и се кикотеха. Родителите им се навъртаха около тях с брошури и камери в ръцете. Навсякъде бродеха гидове и редяха монотонните си литании. Застаналите до вратите пазачи шареха с погледи във всички посоки, но Пендергаст се прокрадна незабелязан през цялата тази суматоха.