Изменить стиль страницы

Това беше краят на дневника.

Смитбек го затвори и изруга.

— Не мога да повярвам! Нищо неизвестно. А аз продадох душата си на Рикман… за това!

36

Зад бюрото си в командния пункт Пендергаст се занимаваше с някаква древна мандаринова загадка, направена от месинг и завързан на възли шнур. Изглеждаше напълно погълнат от заниманието си. От колонките на малък касетофон зад гърба му се носеха звуците на струнен квартет. Когато Д’Агоста влезе, Пендергаст не вдигна очи.

— Струнен квартет от Бетховен във фа мажор, опус 135 — обяви той. — Сигурен съм, че го знаете, лейтенант. Четвърта част „Алегро“, известна като „Der schwer gefaßte Entscluß?“ — „Трудното решение“. Заглавие, което напълно подхожда на ситуацията, както и темпото, може би? Нали е удивително как изкуството наподобява живота?

— Единайсет часът е — каза Д’Агоста.

— О, разбира се — отвърна Пендергаст, дръпна стола си назад и се изправи. — Директорът по сигурността ни дължи една разходка с водач. Тръгваме ли?

Вратата на командния пункт по сигурността отвори самият Иполито. Изпълненото с циферблати, бутони и лостове помещение заприлича на Д’Агоста на контролен пункт на атомна електростанция. Върху цяла стена беше разположен миниатюрен град от подредени в сложни геометрични фигури осветени решетки. Двама оператори наблюдаваха много екрани. Д’Агоста разпозна в средата превключвателя на транслационния предавател, който осигуряваше мощните сигнали за радиостанциите на полицаите и пазачите на музея.

— Това — каза усмихнат Иполито, разпервайки широко ръце — е една от най-съвършените охранителни музейни системи в света. Конструирана е специално за нас. Мога да ви уверя, че ни струваше доста скъпо.

Пендергаст огледа наоколо.

— Впечатляващо — каза той.

— Това е тържество на изкуството — добави Иполито.

— Несъмнено — отвърна Пендергаст. — Но това, което ме занимава в момента, господин Иполито, е безопасността на петте хиляди гости, които очаквате тази вечер. Покажете ми как функционира системата.

— Основното й предназначение е да предотвратява кражби — продължи директорът по сигурността. — Към значителен брой от най-ценните музейни експонати са прикрепени малки чипове за проследяване. Всеки чип изпраща слаб сигнал до разположени из музея приематели. Ако експонатът бъде преместен дори само на сантиметър, се включва аларма, която посочва местонахождението му.

— И какво се случва след това? — попита Д’Агоста.

Иполито се ухили и натисна няколко копчета върху едно командно табло. Върху огромен екран светнаха схемите на етажите на музея.

— Интериорът на музея — продължи Иполито — е разделен на пет клетки. Всяка от тях включва няколко изложбени зали и зони за сигурност. Повечето от тях са разположени от подземията до покрива, но поради архитектурната конструкция на музея периметрите на втора и трета клетка са малко по-сложни. Когато включа ето този бутон, от таваните се спускат дебели метални врати и затварят вътрешните коридори между отделните клетки. Всички прозорци на музея са залостени. Щом изолираме дадена клетка, грабителят попада в капан. Може да обикаля вътре, но не може да се измъкне. Решетката е конструирана по такъв начин, че изходите са извън периметъра й, което улеснява наблюдението. — Той се приближи до схемите. — Да предположим, че някой успее да открадне експонат и до пристигането на охраната напусне помещението. След броени секунди чипът изпраща сигнал до компютъра с инструкция да запечата клетката. Целият този процес е автоматизиран. Грабителят остава залостен вътре.

— Какво ще се случи, ако отстрани чипа преди да избяга? — попита Д’Агоста.

— Чиповете са чувствителни към движение — обясни Иполито. — Това отново ще включи алармата и аварийните врати моментално ще се спуснат. Крадецът не може да се придвижи достатъчно бързо, за да се измъкне.

Пендергаст кимна.

— Как отваряте отново вратите, след като бъде заловен грабителят?

— Можем да отворим всяка комбинация врати от тази контролна зала, а всяка врата има собствено ръчно устройство за отваряне. Представлява малка клавиатура и при набиране на точния код вратата се вдига.

— Чудесно — измърмори Пендергаст. — Но цялата тази система е предназначена да възпрепятства измъкването навън. В случая ние имаме работа с убиец, който предпочита да остане вътре. Как ще действа всичко това за безопасността на гостите тази вечер?

Иполито повдигна рамене.

— Никакъв проблем. Просто ще използваме системата за изграждане на периметър на безопасност около залата за приема и изложбата. Цялото тържество ще се проведе в клетка две. — Той посочи върху схемата. — Приемът ще се проведе в Небесната зала, ето тук. Тя е точно пред входа на изложбата „Суеверие“, която също е в клетка две. Всички метални врати около тази клетка ще бъдат спуснати. Ще оставим отворени само четири врати: източната врата към Голямата ротонда — която е входът към Небесната зала — и три аварийни изхода. Всички те ще бъдат солидно охранявани.

— Кои точно части на музея включва клетка две? — попита Пендергаст.

Иполито отново натисна няколко бутона. Обширна централна секция от музея грейна в зелено върху схемата.

— Това е клетка две — отговори Иполито. — Както сами виждате, тя се простира от подземията до покрива като всички останали клетки. Небесната зала е ето тук. Компютърната зала и командният пункт за сигурност, където сме в момента, са в периметъра на тази клетка, както и зоната за сигурност, централният архив и редица други силно охранявани зони. Няма да има никакъв изход от музея, освен четирите споменати врати. Ще запечатаме зоната един час преди събитието, ще спуснем всички останали врати и ще разположим охрана на местата за достъп. Уверявам ви, че ще бъде по-обезопасено от банков трезор.

— А останалата част от музея?

— Обсъдихме дали да не запечатаме всички останали клетки, но решихме да не го правим.

— Добре — каза Пендергаст, поглеждайки към друго табло. — В случай на криза не бихме искали пазачите да бъдат възпрепятствани. — Той посочи светлинното табло. — А как стои въпросът с подземията? Сутеренните помещения в тази клетка са свързани с тях, а от подземията може да се излезе почти навсякъде.

— Никой не би дръзнал да ги използва — възкликна Иполито. — Това е лабиринт.

— Но ние не говорим за обикновен крадец. Говорим за убиец, който досега успява да се измъкне от всяко осъществено от вас, мен и Д’Агоста преследване. Убиец, който познава подземията като свой дом.

— Едно-единствено стълбище свързва Небесната зала с останалите етажи — търпеливо обясни Иполито — и то ще бъде охранявано от моите хора, както и аварийните изходи. Повтарям, че сме предвидили всичко. Целият периметър ще бъде напълно обезопасен.

Пендергаст продължи да оглежда безмълвно светещата скица още известно време.

— Откъде сте сигурен, че скицата е точна? — попита най-после той.

Иполито като че ли се смути.

— Разбира се, че е точна.

— Попитах: откъде сте сигурен.

— Системата е конструирана на базата на архитектурните чертежи от реконструкцията през 1912 г.

— Никакви промени оттогава? Нито една избита или преградена врата?

— Всички промени са нанесени.

— Архитектурните чертежи обхващаха ли Старото подземие и зоните под него?

— Не, те са по-стари. Но, както вече ви казах, ще бъдат или запечатани, или охранявани.

Последва дълго мълчание, докато Пендергаст продължаваше да оглежда таблата. Накрая той изпъшка и се обърна към шефа по сигурността.

— Господин Иполито, всичко това не ми харесва.

Зад тях се чу покашляне.

— Сега пък какво не му харесва?

Д’Агоста изобщо не се обърна. Стържещият лонгайлъндски акцент би могъл да принадлежи единствено на специален агент Кофи.

— Преглеждаме процедурите по безопасност с господин Пендергаст — отвърна Иполито.