Чу затръшване на автомобилна врата зад гърба си, обърна се и видя Джерард Найдълман да крачи по пирса — изправен, въодушевен, с пружинираща походка. От стиснатата между зъбите му дървена лула се виеше дим, очите му светеха с грижливо потискано, но не и незабележимо вълнение.

— Радвам се да се срещнем тук — рече той, извади лулата и стисна ръката на Хач. — Надявам се това да не ви е причинило големи неприятности.

Малко се поколеба преди да изрече последните си думи и Хач се запита дали капитанът бе отгатнал личните му причини да поиска да види града — и острова! — преди да вземе решението си.

— Няма проблеми — отвърна хладно Хач, докато се ръкуваха набързо.

— И къде е вашата хубава лодка? — попита Найдълман, докато оглеждаше одобрително с присвити очи пристанището.

— Нарича се „Плейн Джейн“, ей я отсреща.

Найдълман погледна натам.

— Аха. Здрава лодка за лов на омари. — Сетне се намръщи. — Не виждам да има динги7 на влекало. Как ще слезем на остров Рагид?

— Дингито е до понтона — отвърна Хач. — Но няма да слизаме. Там няма естествено пристанище. По-голямата част от острова е с високи скатове, тъй че и без друго няма да можем да видим нещо друго, освен скали. А да се ходи по самия остров е прекалено опасно. Ще получите по-добра представа за него откъм морето.

„Освен това — помисли си той, — преди всичко аз самият не съм готов да стъпя на острова.“

— Разбрано — рече Найдълман и мушна отново лулата в устата си. Погледна към небето. — Мъглата скоро ще се вдигне. Вятърът завърта към югозапад, вълнението ще е леко. Най-лошото, което можем да очакваме, е слаб дъждец. Чудесно. Очаквам с нетърпение това първо посещение, доктор Хач.

Хач го изгледа остро.

— Да не искате да кажете, че досега не сте го виждали?

— Ограничих се до изследване на карти и проучвания.

— Мислех си, че човек като вас отдавна би трябвало да е предприел това поклонничество. През изминалите години имахме пълчища туристи около острова, някои дори опитваха да слязат на него. Сигурен съм, че това не се е променило.

Найдълман извърна характерния си хладен поглед към Хач.

— Не исках да го виждам, преди да сме получили възможността да копаем на него.

В думите му се усети сдържана сила.

Клатещо се мостче водеше от пирса към плаващ понтон. Хач отвърза дингито на „Плейн Джейн“ и дръпна стартерната корда.

— В града ли сте отседнали? — попита Найдълман, докато чевръсто се прехвърли в дингито и се настани до носа му.

Хач поклати отрицателно глава, докато палеше двигателя.

— Наех стая в един мотел в Саутпорт, на няколко мили надолу по брега.

Дори лодката бе наел чрез посредник. Още не бе готов някой тук да го разпознае.

Найдълман кимна и се вторачи отвъд раменете на Хач към сушата, докато се отдалечаваха от нея.

— Красиво място — рече той, като с лекота смени темата.

— Да — отвърна Хач. — Мисля, че е красиво. Въпреки, че са се появили няколко летни вили и вече дават квартири под наем, но инак времето сякаш е подминало Стормхейвън.

— Е, това несъмнено се дължи на факта, че е твърде на север, отвъд утъпканите пътеки.

— Това е една от причините — отвърна Хач. — Но всички неща, които изглеждат толкова старомодни и очарователни — старите дървени лодки, обветрените бараки, изкривените пирсове — те са всъщност резултат от бедността. Струва ми се, че Стормхейвън изобщо не се е съвзел от Голямата криза8.

Стигнаха до „Плейн Джейн.“ Найдълман се качи на борда й, докато Хач завързваше дингито към кърмата. Изкатери се на борда и с облекчение чу как дизеловият й двигател запали от първи път и забръмча с добър, равномерен ритъм. „Може и да е стара — помисли си той, докато излизаха от пристанището — но е добре поддържана.“ След като излязоха от зоната, забранена за високи скорости, Хач даде газ и „Плейн Джейн“ се понесе напред, като си проправяше с лекота път в лекото мъртво вълнение. Над тях слънцето се мъчеше да пробие облачния покров — просветваше през мъглата като лампа за облъчване. Хач вторачи поглед на югоизток, отвъд канала на Олд Хъмп, ала не можа да види нищо.

— Там ще стане хладно — рече той и погледна Найдълман, който бе облечен с риза с къси ръкави.

Найдълман се обърна и рече:

— Свикнал съм.

— Казвате, че сте капитан. Във флота ли сте служили? — попита Хач.

— Да — последва обмисленият отговор. — Като капитан на миночистач кръстосвах делтата на Меконг. След войната си купих лодка за дънен лов — на миди и калкан — в Нантъкет и работих на плитчината Джорджис. — Присви очи към морето. — Тъкмо работата с тази лодка ме накара да се заинтересувам от търсенето на съкровища.

— Така ли?

Хач провери показанията на компаса и коригира курса. Погледна уреда, отчитащ времетраенето на работа на двигателя. Остров Рагид бе на шест мили навътре в морето; трябваше да стигнат до него за двайсет минути.

Найдълман кимна.

— Един ден в мрежата се оказа огромен болус, обрасъл с корали. Помощникът ми го удари с дълъг харпун за марлин и нещото се разтвори като стрида. Вътре, сгушено, се криеше малко сребърно холандско ковчеже. Така започна моето първо търсене на съкровища. Направих известни проучвания в архивите и разбрах, че сигурно съм драгирал над останките от „Сенк пор“, барк, командван от френския прайвътиър Шарл Дампиер9. Затова продадох лодката, основах компания, събрах един милион капитал и така започна всичко.

— И колко извадихте?

Найдълман леко се усмихна.

— Около деветдесет хиляди под формата на монети, порцеланови изделия и антики. Това бе урок, който никога не забравих. Ако си бях дал труда да направя предварително проучване, щях да погледна манифестите на холандските кораби, които Дампиер е нападал. В повечето случаи те са превозвали дървен материал, въглища и ром. — Той замислено подръпна от лулата. — Не всички пирати са били толкова умели, колкото Ред Нед Окъм.

— Сигурно сте били толкова разочаровани, колкото хирург, който се е надявал на тумор, а е намерил камъни в жлъчката.

Найдълман го погледна.

— Мисля, че би могло да се определи и така.

Продължиха плаването си навътре в морето в мълчание. Последните езици на мъглата изчезнаха и Хач ясно можеше да види очертанията на вътрешните острови — Хърмит и Рек, зелените им гърбове, гъсто обрасли със смърчове. Скоро щеше да се покаже и остров Рагид. Погледна към Найдълман, който се взираше напрегнато по посока на невидимия остров. Време беше.

— Доста дълго си бъбрихме празни приказки — рече тихо той. — Искам да узная за човека, който е проектирал Наводнената шахта.

Найдълман остана известно време безмълвен, но Хач го изчака.

— Съжалявам, докторе — рече Найдълман. — Трябваше да изясним този въпрос във вашия офис. Още не сте подписали споразумението. Цялото ни предприятие на стойност двайсет и два милиона зависи от информацията, която сме придобили.

Хач усети как го облива гневна вълна.

— Радвам се, че имате такова голямо доверие в мен.

— Можете да ни влезете в положението… — започна Найдълман.

— Разбира се. Вие се боите, че мога да ви отнема онова, което сте открили, да изкопая сам съкровището и да ви бия дузпата.

— Не е много изискано казано — усмихна се Найдълман, — но е вярно.

Последва кратко мълчание.

— Оценявам прямотата ви — рече Хач. — Е, какво ще кажете за подобен отговор?

Той завъртя щурвала и лодката рязко се накрени на десния си борд.

Найдълман се улови за перилата и го погледна озадачен.

След като направи поворот на 180 градуса, Хач насочи „Плейн Джейн“ обратно към пристанището и даде газ.

— Доктор Хач? — рече Найдълман.

— Работата е ясна — отвърна Хач. — Или ми обяснявате всичко за тази загадъчна ваша находка, за да ме убедите, че не сте поредните ненормалници, или нашето малко пътешествие завършва веднага.