Клей закрачи по брега и намери подслон зад голямата землена дига — под висналите корени на изгнили дървета. Ала дори там дъждът плющеше силно и веднага щом спря да се движи, той започна да трепери. Изправи се отново и пое покрай основата на дигата в търсене на някаква защита от вятъра. Не видя и не чу никого. Може би в крайна сметка островът бе безлюден: грабителите се бяха евакуирали преди бурята, бяха се разпръснали като лихварите от храма.

Стигна до един нос. Зад скалата се намираше надветреният бряг на острова. Дори от това място можеше да чуе силното блъскане на прибоя. Заобиколи носа и видя опънатата жълта лента от типа, с който полицаите ограждат местопрестъплението; единият й края се бе освободил и плющеше силно на вятъра. Той продължи напред. Отвъд лентата имаше три подпори от някакъв лъскав метал, а зад тях бе тъмният, назъбен отвор, който водеше към дигата. Провирайки се между лентата и подпорите, Клей влезе в отвора и приведе глава под ниския таван.

Вътре шумът от прибоя стихна значително, там беше уютно и сухо. Ако и да не беше топло, то поне не бе студено. Той бръкна в единия си джоб и извади скромните си аварийни запаси: фенерчето, кибрита в пластмасова опаковка, миниатюрен пакет за първа помощ. Освети с фенерчето стените и тавана. Беше някакво малко помещение, което се стесняваше и преминаваше в далечния си край в тунел.

Беше много интересно, много удовлетворително. По някакъв неведом начин той бе отведен до този тунел. Почти не се съмняваше, че тунелът се свързва със съоръженията, които, както се говореше, били издупчили центъра на острова. Треперенето му се засили и той реши, че първо трябва да запали огън и да се поизсуши.

Събра клонки, изхвърлени в пещерата от морето, след това отвори пластмасовата кутийка и я обърна надолу. В ръката му изпадна суха кибритена клечка. Усмихна се, едва сподавил победоносното си чувство. Беше носил тази водонепроницаема кутийка с кибрит при всяко свое плаване, откакто бе дошъл в Стормхейвън. Клеър го бе поднасяла за това, разбира се, ала въпреки това то го бе измъчвало, бе се настанило в онази скрита част от душата му, която той пазеше настрани от всяко живо същество. А сега кибритът щеше да изиграе своята роля в неговата съдба.

След малко огънят вече хвърляше веселите си отблясъци по стените на пещерата. Бурята виеше отвъд входа на тунела, но гнезденцето му бе непристъпно за нея. Болката в носа му бе спаднала до тъпо, но постоянно туптене.

Клей се сви по-близо до огъня и протегна ръце да ги стопли. Знаеше, че скоро — вече съвсем скоро — специалната задача, която му бе предопределена, щеше да стане ясна.

48.

Изабел Бонтер огледа като обезумяла каменистия бряг, присвила очи срещу вятъра и плющящия дъжд. Накъдето и да погледнеше, виждаше по пясъка тъмни и неясни очертания, които можеха да бъдат тялото на Малин Хач. Но като приближеше достатъчно близо, за да ги огледа, се оказваше, че това са само скали.

Погледна към морето. Видя яхтата на Найдълман — „Грифин“ — двете й котви я задържаха близо до рифа и тя упорито се съпротивляваше на ревящата буря. По-навътре в морето едва се виждаха блесналите в светлини елегантни форми на „Серберъс“: мощният прибой го бе свалил от рифа, на който бе заседнал. Очевидно бе изгубил управление и сега силният отлив го отнасяше в морето. Беше и леко накренен, може би една или две от водонепроницаемите прегради бяха разрушени и част от трюмовете — наводнени. Няколко минути преди това бе видяла малък работен катер да се отделя от борда му и с мъка да си пробива с отчаяна скорост път през вълните: той изчезна зад далечния край на острова към кея на базовия лагер.

Не знаеше дали на борда му бе Стрийтър или някой друг. Ала в едно нещо бе сигурна: колкото и да е усъвършенстван изследователският кораб, не бе възможно сам човек да управлява кораба и да насочва харпунното оръдие.

А това означаваше, че каквото и да ставаше тук, то не бе дело на един обезумял човек. Стрийтър си имаше помощник.

Тя потрепери, загърна се по-добре с прогизналото яке. От Хач все още нямаше и следа. Ако бе оцелял при разрушаването на дингито, би трябвало да излезе на този участък от брега. Ала това не бе станало, сега вече бе сигурна. Останалата част от брега бе обсипана със скали, незащитени от яростта на морето…

Тя потисна с все сила ужасното чувство, което заплашваше да разбие сърцето й. Въпреки всичко, независимо какво се бе случило, тя трябваше да довърши онова, което бяха започнали.

Пое към базовия лагер по дългия, по-безопасен път, покрай тъмната брегова ивица. Яростта на вятъра се бе усилила, той откъсваше бели ивици пяна от гребените на вълните и ги отнасяше далеч във вътрешността на острова. Грохотът на прибоя в рифовете бе толкова силен и тъй постоянен, че Бонтер едва дочуваше гърмовете на фона на непрекъснатото бучене.

Тя бавно приближи скупчените една до друга къщички. Комуникационната кула бе тъмна, ултракъсовълновите антени висяха свободно и се люлееха на вятъра. Единият от генераторите бе замлъкнал, докато другият се тресеше като живо същество върху стоманената си платформа и виеше, сякаш за да протестира срещу натоварването си. Тя пропълзя покрай замлъкналия генератор и резервоарите за гориво и огледа лагера. В средата му се виждаха няколко светли квадратчета: прозорците на „Остров–1“.

Продължи внимателно да пълзи, криеше се в сенките, изпъстрили земята между фургоните. Стигна до „Остров–1“ и надникна през прозорчето. Командният център бе празен.

Бързо и безшумно отиде до прозорчето на медицинския пункт. Той също изглеждаше празен. Пробва дръжката на вратата и изруга, като разбра, че е заключена, след това пропълзя към задната страна на фургона. Взе камък и го стовари върху прозорчето отзад, сигурна, че никой нямаше да я чуе в тази буря. Бръкна през стъклените отломки, отключи отвътре и отвори широко прозореца. Помещението, в което се промъкна, бе спешният център на Хач. Тясната койка не бе използвана и бе непокътната, без нито една гънка — както в деня, в който я бяха монтирали. Прекоси бързо стаята, разрови се из чекмеджетата: търсеше пистолет, нож, каквото и да е оръжие. Намери само дълго, тежко фенерче. Светна, но насочи лъча към земята и премина в същинския медицински пункт. От едната му страна бе личният кабинет на Хач, а от другата коридор водеше към чакалнята. В далечния край на коридора имаше врата с табелка „Медицински запаси.“ Беше заключена, както и бе предположила, но изглеждаше паянтова, куха врата. Два точно премерени шута я разцепиха по средата.

До трите стени на помещението бяха подредени стъклени шкафове — горната им част бе заета от лекарства, а долната — от инструменти и оборудване. Бонтер нямаше представа как трябва да изглежда гайгеровият брояч; знаеше само, че Хач го бе нарекъл радметър. Строши с фенерчето витрината на най-близкия шкаф и се разрови из долните чекмеджета, като изхвърляше съдържанието им на пода. Нищо. Обърна се и строши витрината на следващия шкаф, измъкна чекмеджетата и се спря да мушне нещо в джоба си. В най-долното чекмедже намери малка пластмасова чантичка с изрисуван върху нея символ на радиоактивност. В чантичката имаше странно на вид устройство със сгъваеми дръжки и кожена презрамка. Върху горната му повърхност бе разположен флуоресцентен дисплей и малко табло с клавиши. От предната част стърчеше израстък, който приличаше на насочен микрофон.

Тя потърси ключ за включване, намери го и се помоли батериите да са заредени. Машината тихо избибипка и на дисплея се появи съобщение:

— Нуждая се от всичката ти помощ — промърмори тя и натисна клавиша „Да“.

По екрана бавно потече сбита поредица от инструкции. Тя ги прегледа бързо, след което изключи машината; разбра, че бе загуба на време да се опитва да я усвоява до съвършенство. Батериите работеха, ала нямаше как да узнае доколко бяха заредени.