Когато следобеда пое към острова, скоро се почувства по-уверен, че е взел правилното решение да не се възпротиви на Найдълман да продължи. И макар през последните няколко дни капитанът да гонеше хората си повече от всякога, усилията — и изтощителните нови предпазни мерки, които екипите вземаха след смъртта на Уопнър — изглежда разпръснаха до голяма степен потиснатостта. И все пак темпото си вземаше своето: Хач трябваше да се заеме с лечението на половин дузина леки травми, а сестрата му докладва три случая на заболяване — относително висок процент, като се има предвид, че броят на работещите на острова бе намален наполовина. Един се оплакваше от апатия и гадене, друг бе развил бактериална инфекция, за която Хач бе чел, но никога не се бе сблъсквал с нея. А третият имаше обикновена вирусна инфекция: не бе сериозна, но човекът бе развил доста силна треска. „Найдълман поне не би могъл да ме обвини в малодушие“, помисли си Хач, докато вземаше кръв за по-сетнешно изследване на борда на „Серберъс“.

Рано на следващата сутрин той пое по пътеката нагоре към входа на Наводнената шахта. Там цареше вихрено темпо — дори Бонтер, която излезе от Шахтата с ръчен лазерен далекомер, едва намери време да му кимне и да се усмихне. Ала бе извършен забележителен обем работа. Стълбищното устройство вече бе укрепено отгоре до долу, от едната му страна бе монтиран асансьор за по-бърз транспорт към дълбините. Един техник му съобщи, че измерванията във вътрешността на Шахтата почти приключвали. Найдълман не се виждаше никъде, ала според техника капитанът изкарал последните три дни на практика без сън, затворен в Ортанк, откъдето ръководел работата по проучването на Шахтата.

Хач се улови, че мисли какво щеше да предприеме оттук нататък капитанът. Не беше учудващо, че се бе забравил напълно в работа след смъртта на Уопнър. Ала очевидните задачи вече бяха изпълнени: стълбищното устройство бе завършено, а Шахтата скоро щеше да бъде изцяло картирана. Не оставаше нищо друго, освен да се спуснат на дъното и да копаят — изключително внимателно, — за да стигнат до златото.

Хач постоя известно време смълчан. Мислеше за златото и за това какво ще прави със своя дял. Един милиард долара бе изумително голяма сума пари. Може би не се налагаше да вложи цялата сума във фондацията „Джони Хач.“ Щеше да бъде трудно дори да се дари такава сума. Освен това би било добре да се сдобие с нова лодка за пристана си в Лин. Улови се, че си спомня и за красивата, уединена къща на улица „Братъл“, близо до болницата, която бе обявена за продан. Не биваше да забравя също, че някой ден щеше да има и деца. Справедливо ли щеше да бъде да ги лиши от такова богато наследство! Колкото повече мислеше за това, толкова повече придобиваше смисъл идеята да си остави няколко милиона, може би около пет, за лично ползване. А може би дори десет, за всеки случай. Никой не би се възпротивил на това.

Гледа още известно време надолу в шахтата, запита се дали старият му приятел Дони Труит бе част от екипа, който работеше в тъмните пространства някъде долу, под краката му. След това се обърна и тръгна обратно по пътеката.

Влезе в „Остров–1“ и намери Магнусен пред компютъра — пръстите й бързо бягаха по клавиатурата, а устните й бяха свити в неодобрителна чертица. Нямаше ги опаковките от сладоледови сандвичи и повредените дънни платки, а претрупаните лавици с електронна техника и дебелите им, виещи се кабели и разноцветни ленти, бяха перфектно подредени. Всички следи от Уопнър бяха изчезнали. Хач се огледа и изпита алогичното чувство, че бързото почистване по някакъв странен начин бе своего рода незачитане на паметта на програмиста. Както винаги Магнусен продължи работата си, без изобщо да му обърне внимание.

Той погледа още минутка.

— Извинете! — изстреля най-накрая и се почувства безкрайно доволен, като я видя, че леко подскочи. — Бих искал да получа разшифрования текст на дневника — обясни той, след като Магнусен спря да работи с клавиатурата и го погледна с удивително безизразното си лице.

— Разбира се — отвърна спокойно тя и се облегна назад в очакване.

— Е?

— Къде е? — отвърна тя.

Той не разбра.

— Какво къде е? — попита Хач.

В следващия миг той бе сигурен, че видя как по лицето на инженерката пробяга определено тържествуващо изражение, преди обичайната й маска да се спусне отново.

— Искате да кажете, че нямате разрешение от капитана ли?

Изненаданият му вид бе достатъчен отговор.

— Нови правила — продължи тя. — В склада се пази едно единствено разпечатано копие на дневника и то не може да бъде давано без изричното разрешение на капитана.

Хач се усети за миг като в небрано лозе.

— Доктор Магнусен — каза й той с възможно най-спокоен тон, — това правило не може да се отнася до мен.

— Капитанът не спомена за някакви изключения.

Без да каже и думица повече, Хач пристъпи към телефона. Набра номера на Ортанк по вътрешната централа и поиска да говори с капитана.

— Малин! — чу се силният глас на Найдълман. — Възнамерявах да се отбия и да видя как вървят нещата на сушата.

— Капитане, аз съм тук, на „Остров–1“ с доктор Магнусен. Какво означава това, че ми е необходимо разрешение за достъп до дневника на Макалън?

— Това е просто мярка за сигурност — долетя отговорът. — Един начин да сме наясно кой е имал достъп до него. Аз и ти говорихме за необходимостта от това. Не го приемай лично.

— Боя се, че наистина го приемам лично.

— Малин, дори аз се подписвам като вземам текста. Направихме така, за да защитим не само интересите на „Таласа“, но и твоите интереси. А сега ако предадеш слушалката на Сандра, ще й обясня, че имаш разрешение за достъп.

Хач подаде слушалката на Магнусен, която слуша дълго без да каже нещо или да промени изражението си. Затвори телефона, след това бръкна в едно чекмедже и извади малка жълта бележчица.

— Дайте това на дежурния пазач в склада — рече тя. — Ще трябва да впишете името си, подпис, дата и времето в книгата.

Хач мушна бележката в джоба си, смутен от избора на Найдълман, който се бе спрял на доктор Магнусен. Нали и тя бе в списъка на потенциалните саботьори?

Във всеки случай посред бял ден самата идея за присъствието на саботьор изглеждаше твърде далечна. Всички на острова бяха изключително високо платени. Някои очакваха да спечелят милиони. Нима някой саботьор би рискувал да изложи на опасност сигурното богатство в името на по-голяма, но и по-несигурна печалба? Нямаше логика.

Вратата се отвори отново и в командния център се появи високата и прегърбена фигура на Сейнт Джон.

— Добро утро — кимна той.

Хач също му кимна, изненадан от промяната, която бе настъпила у историка след смъртта на Уопнър. Пълноватите бузи и жизнерадостният, самодоволен вид бяха отстъпили място на отпусната кожа и торбички под зачервените му очи. Неизбежното сако от туид бе необичайно омачкано.

Сейнт Джон се обърна към Магнусен:

— Готово ли е вече?

— Почти — отвърна тя. — Очакваме още един комплект данни. Вашият приятел Уопнър е създал много объркана система и ни отне известно време да оправим всичко.

По лицето на Сейнт Джон пробяга изражение на неудоволствие, дори болка.

Магнусен кимна към екрана.

— Сравнявам данните на екипа по картирането с последните спътникови изображения.

Погледът на Хач се отмести към големия монитор пред Магнусен. Той бе изпълнен с невероятна плетеница от пресичащи се линии с различна дължина и в различен цвят. В дъното на екрана се появи надпис:

Сложната плетеница на екрана се промени сама. Сейнт Джон наблюдаваше безмълвен екрана.

— Бих искал да поработя известно време с него — рече накрая той.

Магнусен кимна.