Гласът на Сейнт Джон секна, а групата потъна в мълчание. Хач погледна Найдълман: брадичката му леко трепереше, бе присвил очи.

— Както виждате — заговори отново Сейнт Джон, — по всичко личи, че ключът към Шахтата е в това, че няма ключ. Това сигурно е било последното отмъщение на Макалън срещу пирата, който го е отвлякъл: да погребе съкровището му по такъв начин, че никога да не може да бъде извадено. Не и от Окъм. Не и от когото и да било.

— Въпросът е — намеси се гласът на Стрийтър, — че не е безопасно който и да е да влиза в Шахтата, преди да сме разшифровали и анализирали и останалата част от дневника. Изглежда Макалън е заложил някакъв капан за всеки, който…

— Глупости — прекъсна го Найдълман. — Опасността, за която пише, е капанът, който е убил Саймън Рътър преди двеста години и е наводнил Шахтата.

Последва ново дълго мълчание. Хач погледна първо Бонтер, а после — Найдълман. Лицето на капитана си оставаше каменно, с присвити, неподвижни устни.

— Капитане? — долетя отново гласът на Стрийтър. — Сейнт Джон не го тълкува точно така…

— Това е уловка — сопна се капитанът. — Ние вече почти свършихме тук, остава ни да монтираме и да калибрираме още няколко сензора, след което излизаме.

— Мисля, че Сейнт Джон има право — рече Хач. — Трябва да прекратим, поне докато не разберем за какво говори Макалън.

— Съгласна съм — подкрепи го Бонтер.

Найдълман заби поглед между двамата.

— В никакъв случай — отсече безцеремонно той. Затвори торбата си и погледна нагоре. — Мистър Уопнър?

Пограмистът не бе на стълбата и по интеркома не последва отговор.

— Сигурно е влязъл в тунела да калибрира сензорите, които монтирахме в сводестото помещение — предположи Бонтер.

— Тогава трябва да го повикаме да излезе. Господи, той сигурно е изключил предавателя си.

Капитанът тръгна нагоре по стълбата, мина покрай тях и продължи. Стълбата леко потрепери под тежестта му.

„Един момент — помисли си Хач — тук нещо не е наред.“ Преди стълбата беше стабилна.

Сетне това се повтори: леко потрепване, едва доловимо под пръстите на ръцете и под краката му. Той погледна въпросително Бонтер, а в очите й прочете, че и тя го бе усетила.

— Доктор Магнусен, докладвайте! — рече остро Найдълман. — Какво става?

— Всичко е нормално, капитане.

— Ранкин? — извика го по радиото Найдълман.

— Уредите показват сеизмична активност, но е далеч под опасното ниво. Има ли някакъв проблем?

— Ние усетихме… — започна капитанът.

Изведнъж мощно разтърсване усука стълбата и захвата на Хач. Единият му крак се хлъзна от стъпалото и той стисна отчаяно перилата, за да запази равновесие. С периферното си зрение зърна Бонтер, която се държеше здраво. Последва нов трус, сетне друг. Хач чу над главата си далечен тътен, сякаш се свличаше земна маса, както и тихо, едва доловимо бучене.

— Какво, по дяволите, става? — извика капитанът.

— Сър! — долетя гласът на Магнусен. — Засичаме разместване на земни пластове някъде около вас.

— Добре, вие печелите. Да открием Уопнър и да се махаме бързо от тук.

Те се изкатериха по стълбата до площадката на трийсет и третия метър, входът на сводестия тунел бе над тях, зееща паст от изгнило дърво и пръст. Найдълман надникна вътре и лъчът на лампата на шлема му прониза влажния мрак.

— Уопнър? Хайде, размърдай се. Прекратяваме мисията.

Хач се вслуша, но от тунела се носеше единствено тишина и лек, студен ветрец.

Найдълман продължи да оглежда тунела още миг-два. После погледна с присвити очи първо Бонтер, а после и Хач.

Изведнъж, сякаш жегнати от една и съща мисъл, и тримата откопчаха карабините си и се закатериха към входа на тунела, влязоха вътре и хукнаха. Хач не си спомняше тунелът да бе толкова нисък. А и самият въздух в него бе сякаш по-различен.

Сетне тунелът изви в малка каменна камера. Двата пиезоелектрични сензора си стояха на срещуположните й стени. До единия бе палмтопът на Уопнър с изкривена под невъзможен ъгъл антена. В камерата се носеха вълма мъгла, пронизвани от лампите на шлемовете им.

— Уопнър? — извика Найдълман и завъртя лампата си. — Къде, по дяволите, се е дянал?

Хач задмина Найдълман и видя нещо, което смрази кръвта във вените му. Един от масивните камъни на свода се бе стоварил върху стената на помещението. Хач забеляза дупката в тавана, Досущ като от изваден зъб; от нея се свличаха бучки влажна, кафеникава пръст. На пода — там, където основата на падналия камък бе притисната към стената — той забеляза нещо бяло и черно. Като приближи, Хач видя, че бе една от гуменките на Уопнър, която се подаваше между каменните плочи. В следващия миг се озова до нея и светна с фенера си между двата камъка.

— О, Господи — рече зад гърба му Найдълман.

Уопнър бе притиснат здраво между двете гранитни плочи, едната му ръка бе прикована до тялото, а другата — вдигната нагоре под невероятен ъгъл. Главата му с шлема бе обърната на една страна и гледаше към Хач. Очите му бяха широко отворени и пълни със сълзи.

Уопнър отвори беззвучно уста. Моля те…

— Кери, опитай се да се успокоиш — рече Хач и освети с фенера си тясната цепнатина нагоре и надолу, като в същото време се суетеше около интеркома си. „Боже мой, учудващо е, че е още жив.“

— Стрийтър! — извика той по интеркома. — Тук имаме човек, затиснат между две каменни плочи. Спусни ни няколко хидравлични крика. Искам кислород, кръв и физиологичен разтвор.

Обърна се към Уопнър.

— Кери, ще отместим тези камъни с крикове и ще те извадим скоро, много скоро. А сега искам да разбера къде си ранен.

Устните му отново се размърдаха.

— Не знам — дойде отговорът с шумно издишване. — Усещам се… като изцяло натрошен вътрешно.

Думите му бяха необичайно размазани и Хач осъзна, че програмистът едва можеше да мръдне челюстта си, за да говори. Хач отстъпи от скалата, отвори чантата си, извади спринцовка и я напълни с два кубика морфин. Промъкна ръка през неравните камъни и заби иглата в рамото на Уопнър. Той не потрепна, нямаше никаква реакция, нищо.

— Как е той? — попита надвесилият се над него Найдълман и с думите му излетя облак пара.

— Отдръпнете се, за Бога! — рече Хач. — Той се нуждае от въздух.

Сега самият той почувства, че се задъхва, че диша все по-дълбоко и по-учестено, усетил недостига на въздух.

— Внимавай! — рече Бонтер зад гърба му. — Може да има и още капани.

„Капан ли?“ На Хач не му бе дошло на ума, че това би могло да бъде капан. Ала как иначе този огромен камък от покрива ще се срути толкова точно… Опита се да се добере до ръката на Уопнър, за да измери пулса му, ала тя бе изкривена и отместена встрани и не можа да я достигне.

— Криковете, кислородът и плазмата идват — чу се гласът на Стрийтър по интеркома.

— Добре. Спуснете до платформата на трийсет и третия метър сгъваема носилка с надуваеми шини и ортопедична яка.

— Вода… — прошепна Уопнър.

Бонтер пристъпи и подаде манерката на Хач. Той бръкна в процепа и наклони тънката струйка вода от манерката да потече по шлема на Уопнър. Когато той изплези език, за да улови водата, Хач забеляза, че бе синьочерен и по цялата му дължина блестяха капчици кръв. „Иисусе Христе, къде са тези крикове…“

— Помогни ми, моля те! — избъбри Уопнър и тихо се закашля. На брадата му се появиха няколко петънца кръв.

„Пробит бял дроб“, помисли си Хач.

— Дръж се, Кери, само още няколко минути — произнесе той колкото можеше по-успокояващо, а сетне се обърна и натисна зверски интеркома си.

— Стрийтър! — просъска той — Криковете, по дяволите, къде са криковете?

— Данните за качеството на въздуха наближават червеното деление — каза тихо Найдълман.

— Спускаме — чу се гласът сред пукота на статично електричество.

Хач се обърна към Найдълман и видя, че той вече бе тръгнал да поеме нещата.

— Усещаш ли ръцете и краката си? — попита той Уопнър.

— Не знам. — Последва пауза, в която програмистът опитваше да поеме дъх. — Усещам единия си крак. Но като че ли костта му е извадена.