— Сър! — изпука гласът на Стрийтър по радиото. — Не можем да преминаваме…

— Направете го! — излая Найдълман към Магнусен с твърд тон, тъй силно стиснал устни, че те се бяха превърнали в тънка чертица.

Инженерката решително завъртя ръчките.

Хач отново приближи прозорците. Видя как долу хората от екипа на Стрийтър притягаха допълнителни метални пръстени около шланга, който се виеше и мяташе като жив. Хач се напрегна, знаеше, че ако шлангът се пръснеше, водното налягане от двеста и седемдесет хиляди литра в минута можеше да пререже тялото на човек на две.

Ревът на помпите се превърна във вой, в предвещаващ смърт вик, който сякаш щеше да пръсне главата му с мощта си. Усещаше как се тресе островът под краката му. Малки парчета пръст се отчупваха от ръба на Шахтата и падаха в тъмната, вряща вода в нея.

— Капитане! — извика отново Стрийтър. — Предната сглобка започва да поддава!

Найдълман стоеше неподвижен, вторачен в Шахтата, изпаднал сякаш в транс.

— Капитане! — гласът на Стрийтър крещеше по радиостанцията, опитваше се да надвика шума. — Ако шлангът се спука, може да отнесе Ортанк!

Хач тъкмо понечи да отвори уста и да каже нещо, когато Найдълман се обърна рязко към Магнусен:

— Спрете помпите!

Във внезапната тишина Хач дочу стенанието и тихия шум в Наводнената шахта под себе си.

— Водното равнище се върна до обичайното, сър — докладва Магнусен, без да се отделя от пулта си.

— Този остров е гадняр, човече — прошепна Ранкин, докато следеше показанията на сонара. — Запечатахме всичките пет канала. Май ще се окаже дяволски труден проблем.

Найдълман полуобърна глава при тези думи и Хач видя изсечения му профил, твърдия блясък в очите.

— Няма да е проблем — рече той с нисък, странен глас. — Ще направим просто онова, което е сторил Макалън. Ще построим водонепроницаема камера около брега.

20.

В десет без четвърт същата вечер Хач излезе от входния люк на „Серберъс“, премина по свързващото мостче и се качи на своята лодка. В края на работния ден бе отишъл с лодката си до големия кораб, за да инспектира апаратурата, която би използвал, ако се наложеше да се правят изследвания на кръвта на някой от членовете на експедицията. Докато бе на борда, завърза разговор с боцмана на „Таласа“ и не след дълго получи покана да вечеря в корабния салет и да се срещне с постоянния екипаж от пет-шест души. Най-накрая, натъпкан с лазаня със зеленчуци и с еспресо, той си взе довиждане с жизнерадостните моряци и пое по белите коридори към изходния люк. Мина покрай вратата на кабината на Уопнър. За миг си помисли да се обади на програмиста, но реши да не го прави, заради неприятното посрещане, горчивината от което сигурно щеше да помрачи ползата от информацията за състоянието на нещата.

И сега, отново на борда на „Плейн Джейн“, той запали двигателя, отдаде въжето и пое с лодката в топлата нощ. Далечните светлини на сушата бяха като гирлянд в тъмното, а близкото туловище на остров Рагид проблясваше меко през мантията от мъгла. Венера бе ниско над хоризонта на запад и се отразяваше във водата като трепкаща бяла ивичка. Двигателят малко прекъсваше, ала се успокои, когато Хач даде повече газ. Зад кърмата на лодката се повлече фосфоресцираща диря: искри се виеха около зеления огън. Хач въздъхна доволен: очакваше спокойно плаване, въпреки късния час.

Изведнъж прекъсването отново се появи. Хач бързо спря двигателя и остави лодката на дрейф. „Изглежда в горивото е попаднала вода“, помисли си той. Въздъхна и отиде към носа, за да вземе фенерче и някои инструменти, след това се върна в кокпита, отвори дървените плотове, под които бе двигателят. Обходи го с лъча на фенерчето, за да потърси горивния филтър. Намери го, бръкна и разви малката чашка. Ами да — тя бе пълна с тъмна течност. Изпразни я зад борда и се наведе да я завие отново.

Изведнъж се сепна. В тишината, последвала спирането на двигателя, долови някакъв звук, който се носеше към него в тишината на мрака. Спря и се заслуша, без да разбере в първия момент за какво става дума. След това го разпозна: нисък и мелодичен женски глас изпълняваше пленителна ария. Изправи се и се обърна без да ще към посоката, от която идваше гласът. Той се носеше над тъмните вълни, омайващо странен на това място, пленителен в мелодията на сладкото страдание, която изпълняваше.

Хач зачака, заслушан като вцепенен. Вгледа се в мрака и забеляза, че идваше от „Грифин“, чиито ходови светлини бяха изгасени. На кораба на Найдълман се виждаше само мека червена светлинка: през бинокъла си той видя, че бе от лулата на капитана, който пушеше на предната палуба.

Хач затвори капаците, след това пробва отново двигателя. Той запали при втория опит и този път тръгна равномерно и спокойно. Хач даде леко газ и импулсивно се насочи към „Грифин“.

— Добър вечер — рече капитанът, когато приближи, с тих, но невероятно ясен в чистия нощен въздух глас.

— На теб също — рече Хач и изключи хода. — Залагам си живота, че това бе Моцарт, но не се сещам от коя опера. Може би „Сватбата на Фигаро“?

Капитанът поклати глава.

— Не, там пее Дзефирети Лисунгиери.

— Аха, от „Идоменей“.

— Да. Силвия Макнеър пее много хубаво, нали? Обичаш ли операта?

— Майка ми я обичаше. Всеки неделен следобед радиото огласяше къщата ни с хорови изпълнения. Научих се да ценя операта едва през последните пет-шест години.

Последва кратка пауза.

— Би ли дошъл на борда? — попита неочаквано Найдълман.

Хач привърза „Плейн Джейн“ към перилата, спря двигателя, а Найдълман му подаде ръка и той скочи. Лулата му гореше и лицето на Найдълман за миг се озари от червено зарево, което подчерта хлътналите му бузи и очи. Прикованата златна нишка на мостика проблесна на лунната светлина.

Застанаха смълчани до перилата и изслушаха последните трели на арията. След това Найдълман въздъхна дълбоко, изтръска недопушената си лула зад борда.

— Защо никога досега не си ми казвал да спра да пуша? — попита той. — Всичките ми познати лекари са опитвали да ме откажат, с изключение на теб.

Хач се замисли.

— Струва ми се, че само бих си изгубил времето.

Найдълман тихо се засмя.

— Значи ме познаваш добре. Да слезем долу за чашка порто?

Хач погледна изненадан капитана. Същата тази вечер в салета на „Серберъс“ бе научил, че никой досега не е бил канен в „Грифин“ и никой всъщност не знае как изглежда корабът вътре. Макар и общителен и дружелюбен с екипа си, капитанът винаги запазваше дистанция.

— Добре, че не започнах да ти изнасям лекции за пороците ти, нали? — рече Хач. — Благодаря, с удоволствие бих изпил чаша порто.

Той последва Найдълман в рулевата рубка, после надолу по стълбичката към ниска врата. Още една метална стълбичка, друга врата, и Хач се озова в голям салон с нисък таван. Огледа се изумен. Облицовката бе от разкошен блестящ махагон, с джорджианска резба, инкрустиран със седефени мидени черупки. Всеки финестрин бе с нежно оцветено стъкло тип „Тифани“, а покрай стените бяха подредени тапицирани с кожа диванчета. В дъното гореше малка камина и изпълваше кабината с топлина и с лекото ухание на бреза. От двете страни на камината се издигаха библиотечни шкафове със стъклени врати; Хач видя, че бяха пълни с подвързани с телешка кожа томове с изписани със златни букви заглавия. Приближи да разчете заглавията: „Пътешествия“ на Хаклуит, ранно издание на нютъновата „Принципия“. Тук и там осветени безценни ръкописи и свитъци бяха обърнати с лице към витрината. Имаше и малка лавица, посветена на оригинални издания на ранни текстове за пиратството: „Наслада за ергена“ от Лайънъл Уейфър, „Буканиерите на Америка“ на Александър Ескумелион и „Обща история на грабежи и убийства от най-известните пирати“ от Чарлз Джонсън. Само библиотеката струваше едно малко състояние. Хач се запита дали Найдълман бе обзавел корабчето си със спечеленото от предишни експедиции.

До един от библиотечните шкафове бе окачен малък морски пейзаж в позлатена рамка. Хач приближи да го разгледа и ахна.