— Няма какво повече да кажа — рече Хач. — Операцията ще свърши за броени седмици.

— Няма значение колко ще продължи — рече Клей и в тона му прозвуча рязка нотка. — Въпросът е в мотивацията й. Това търсене на съкровището е продиктувано от алчността — чиста, гола алчност. Един човек вече изгуби краката си. Нищо хубаво няма да излезе от тази работа. Не съм суеверен, ала Бог си има начини да накаже онези, чиито мотиви са нечисти.

Спокойствието на Хач изведнъж се стопи и отстъпи място на вълна от гняв. „Нашият град? Нечисти мотиви?“

— Ако бяхте израсли в този град, щяхте да знаете защо съм се заел с това — сопна се той. — Не си позволявайте да сте толкова сигурен какви са мотивите ми.

— Не си позволявам нищо — рече Клей и мършавото му тяло се стегна като пружина. — Аз знам. Може и да не съм израсъл в този град, но най-малкото знам какво е най-добро за него. Всички тук са изкушени от това търсене на съкровището, от обещанието за лесни пари. Но не и аз, слава Богу, но не и аз. Аз ще защитя този град. Ще го защитя от вас и от самия него.

— Преподобни Клей, мисля, че би трябвало да прочетете Библията, преди да отправяте подобни обвинения: Не съди, за да не бъдеш съден.

Хач се усети, че крещеше, че гласът му трепери от яд. Хората на съседните маси бяха замлъкнали, вторачили се в чиниите си. Той рязко се изправи, мина покрай пребледнелия Клей и пое през ливадата към тъмните развалини на форта.

17.

Фортът бе мрачен и хладен от падналата влага. Във вътрешността на гранитната кула прелитаха лястовици, мятаха се напред назад като куршуми в слънчевите снопове, които нахлуваха през старинните амбразури.

Хач влезе през каменната сводеста врата, спря, тежко задъхан, и се опита да се успокои. Въпреки нежеланието си бе допуснал свещеникът да го провокира. Половината град бе видял, а останалата половина щеше скоро да научи за случката.

Седна на един оголен камък в основата на сградата. Нямаше съмнение, че Клей бе разговарял и с други. Хач не вярваше, че много хора ще се вслушат в думите му, освен ловците на омари. Те бяха суеверни и приказките за тегнещото проклятие можеха да им повлияят силно. А и това подхвърляне, че разкопките ще съсипят лова на омари… Хач можеше само да се надява сезонът на омарите да бъде добър.

Полека-лека се успокои, остави се тишината на форта да отмие гнева му. Заслуша се в едва доловимия глъч на празника отвъд ливадата. Наистина трябваше да се владее по-добре. Онзи бе противен педант, ала не си струваше заради него да изпуска нервите си.

Тук бе СПОКОЙНО като в майчина утроба и Хач почувства, че можеше да остане и да се наслаждава с часове на хладината. Ала знаеше, че трябва да се върне на празненството, да приеме безгрижен вид, да успокои нещата. Във всеки случай трябваше да се върне, преди да са започнали неизменните речи. Изправи се и понечи да тръгне, когато изненадан видя някаква прегърбена фигура, която чакаше под свода на вратата. Тя пристъпи напред и попадна под сноп светлина.

— Професор Хорн! — извика Хач.

Дяволитото лице се сбръчка от радост.

— Питах се кога ще ме забележиш — рече той и закуцука, облегнат на бастуна си. Разтърси сърдечно десницата на Хач. — Хубава сценка се получи там долу.

Хач поклати глава.

— Не се сдържах, досущ като идиот. Какво у този човек ме накара да се вбеся така?

— Няма никаква тайна. Клей е несръчен, не умее да се държи, неотстъпчив е в морално отношение. Ала под тази ядна фасада бие благородно и голямо колкото океана сърце. И, обзалагам се — също тъй буйно и непредвидимо. Той е сложна личност, Малин; не го подценявай. — Професорът хвана Хач за рамото. — Но стига толкоз за преподобния. Бог ми е свидетел, изглеждаш добре, Малин. Безкрайно се гордея с теб. Медицинският факултет в Харвард, изследователски пост в „Маунт обърн“. Винаги си бил умно момче. Жалко, че това не винаги означаваше и добър ученик.

— Дължа много от постигнатото на вас — рече Хач.

Спомни си следобедите в обширната викторианска къща на професора, разположена от другата страна на ливадите — надвесен съсредоточено над колекциите му от минерали, бръмбари и пеперуди — в последните няколко години преди да замине от Стормхейвън.

— Глупости. Между другото още пазя твоята колекция от птичи гнезда. Не знаех къде да я изпратя, след като замина.

Хач усети как го бодна чувството за вина. Никога не му бе хрумвало, че старият професор би искал да му пише.

— Учуден съм, че не сте изхвърлили онези боклуци.

— Всъщност това бе една много добра сбирка. — Той отмести ръката си към лакътя на Хач и го стисна с костеливи пръсти. — Би ли ме съпроводил надолу по ливадата? Напоследък нещо не ме държат краката.

— Щях да ви се обадя… — понечи да каже Хач, но млъкна.

— Нито дума, дори не бе оставил адрес — рече с горчивина професорът. — Едва миналата година прочетох за теб в „Глоуб“.

Хач се извърна, усети как лицето му пламна от срам.

Професорът навъсено изсумтя.

— Няма значение. Според статистическите таблици, трябваше да съм вече умрял. Следващият четвъртък ставам на осемдесет и девет и, дяволите ще те вземат, ако не ми донесеш подарък.

Излязоха на обляната от слънцето ливада. Бризът довя до тях висок смях.

— Сигурно сте разбрали защо се върнах — попита предпазливо Хач.

— Че кой не знае — последва язвителният отговор.

Професорът не рече нищо друго и известно време продължиха пътя си мълчешком.

— Е и? — не издържа Хач накрая.

Старецът го погледна въпросително.

— Хайде, изплюйте камъчето — продължи Хач. — Какво мислите за търсенето на съкровището?

Професорът продължи да крачи мълчаливо още минута, след което спря, обърна се към Малин и пусна ръката си.

— Но не забравяй, че ти сам попита — рече той.

Хач кимна.

— Мисля, че си пълен глупак.

Последва миг на зашеметяващо мълчание. Бе подготвен за Клей, но не и за това.

— Какво ви кара да мислите така?

— От всички хора на света точно ти би трябвало да знаеш най-добре. Каквото и да е заровено там, няма да го извадите.

— Вижте, доктор Хорн, ние разполагаме с технологии, за каквито старите търсачи на съкровища не са и сънували. Сонар за твърди предмети, протонови магнитометри, връзка с разузнавателни спътници с фотографираща техника. И с двайсет милиона долара… Дори с личния дневник на човека, който е проектирал Шахтата.

Хач бе повишил тон. Изведнъж осъзна, че за него бе много важно да получи одобрението на този мъж.

Доктор Хорн поклати глава.

— Малин, почти цял век ги гледам как идват и си отиват. И всички разполагаха с най-последен модел екипировка. Всички имаха торби с пари. Всички владееха някаква жизненоважна информация, някакво блестящо хрумване. И всеки път уж щеше да бъде по-различно. Ала всички свършиха еднакво. Банкрути, нищета, дори смърт. — Той погледна Хач. — Намерихте ли вече нещо от съкровището?

— Е, още не — отвърна Хач. — Има един малък проблем. Знаем, че Шахтата има подземен наводнителен тунел, който води до морето, ето защо е винаги пълна с вода. Използвахме боя, за да открием изхода на тунела към дъното на морето. Само че, както изглежда, тунелът не е един, а са пет и…

— Разбирам — прекъсна го доктор Хорн. — Само един малък проблем. Това съм го чувал и преди. Може би ще решите проблема си. Само че после ще се появи нов проблем, после трети, докато накрая фалирате. Или загинете. Или и двете.

— Но този път наистина ще бъде различно — извика Хач. — Не можете да твърдите, че е невъзможно да се извади съкровището. Онова, което е създадено от хора, може да бъде разгадано от хора.

Професорът изведнъж стисна отново ръката на Хач. Имаше учудващо здрави ръце, с изпъкнали жили като стари дървесни корени, мускулести и сухи.

— Аз познавах дядо ти, Малин. Той много приличаше на теб: млад, дяволски умен, с обещаваща кариера пред себе си, със страхотна жажда за живот. Точно това, което сега ми казваш, ми го каза и той — дума по дума преди петдесет години. — Той сниши тона си до свиреп шепот. — Виж какво наследство остави той на семейството ти. Ти попита за мнението ми. Ето го, изразено в няколко думи: върни се в Бостън, преди историята да се е повторила отново.