С изпокрилите се по каютите си пътници корабът изглеждаше странно пуст и призрачен. Наблизо се чу звук — сподавено ридание, — и когато се обърна, тя видя измокрено до кости момче на може би единадесет години, без риза, което пълзеше сред разпилените боклуци. Сърцето й се изпълни с жал.

Тя отиде при него.

— Здравей, млади момко — опита се тя гласът й да звучи спокойно, ако това изобщо бе възможно.

Момчето я погледна и тя му подаде ръка.

— Ела с мен. Ще ти помогна да се измъкнеш оттук. Казвам се Емили.

Тя му помогна да се изправи и го наметна със сакото си. То трепереше от ужас.

— Къде е семейството ти?

— Мама и татко… — започна то с британски акцент. — Не мога да ги намеря.

— Подпри се на мен. Ще ти помогна. Нямаме много време.

Момчето отново изхълца и тя го побутна да излезе. Отминаха магазините на „Риджънт стрийт“ — със спуснати капаци и напуснати — и продължиха по страничния коридор, който водеше към откритата палуба. Тя спря при аварийния пункт с двете редици спасителни жилетки и двамата облякоха по една, след което се насочиха към люка.

— Къде отиваме? — попита момчето.

— Навън, към палубата. Там ще сме на по-сигурно.

Няколко минути след като отвори люка и излязоха, Емили Далбърг се оказа измокрена до кости от разпръснатата от порива на вятъра вода. Над тях се виждаха самолети, които кръжаха безрезултатно. Без да изпуска момчето, тя си проправи път към перилата по посока на кърмата. Двигателите пищяха и трепереха, разтърсвайки кораба както териер — уплашен плъх.

Обърна се и погледна момчето.

— Да вървим — подзе тя, но думите заседнаха в гърлото й. Зад гърба на момчето видя как се разбиват стремителни бели вълни в черната редица огромни, назъбени скали. От устните й се изплъзна неволен вик. Момчето се обърна и впери поглед натам. Стената на смъртта се приближаваше стремително. Изобщо нямаше време да се стигне до кърмата, нямаше време за нищо, освен да се подготвят за сблъсъка.

Бученето на вълните срещу тъмните скали стигна до нея и дълбока вибрация мина през тялото й. Тя прегърна момчето.

— Да останем тук — едва успя да произнесе без дъх. — Трябва само да се свием до стената.

Някъде отгоре се чу безнадежден писък, като на изгубена чайка.

Ако трябваше да умре, искаше поне да е с достойнство, с друго човешко същество до себе си. Тя прегърна още по-силно момчето, затвори очи и взе да се моли.

Тогава звукът на двигателите се промени. Корабът се наклони при следващото движение. Емили Далбърг отвори очи, почти не смееше да се надява. Но беше истина — корабът започваше да обръща. Като се изправи, тя и момчето отидоха отново при перилата; когато корабът продължи да се отклонява от курса, мъртвото вълнение се разби в корпуса, отхвърляйки вълна след вълна, но между тях успяха да видят черните скали, които се полюляваха край носа — завиваха, завиваха, докато накрая ужасяващата линия на разбиващите се вълни застана успоредно на десния борд, а най-близките скали се оказаха толкова близо, че имаше опасност да ги докоснат.

В този момент внезапно последният гребен прехвърли кърмата, грохотът на вълните утихна и корабът се понесе напред, сега значително по-бавно. И над воя на двигателите и шума на вълните тя дочу друг звук: звукът на радостни възгласи.

— Добре — произнесе Емили. — Да отидем да потърсим майка ти и баща ти, какво ще кажеш? — И докато се връщаха към люка с треперещи крака, Емили Далбърг си позволи малка усмивка на облекчение.

78.

Скот Блекбърн седеше, кръстосал крака, сред руините на тризонета „Пеншърст“. Салонът на каютата беше идеална илюстрация за разрушение — рядък китайски порцелан, скъпоценен кристал, изискани маслени картини, нефритени и мраморни скулптури — както и безброй дребни джунджурии, лежаха пръснати наоколо и скупчени срещу една стена.

Блекбърн бе забравил напълно за всичко това. По време на кризата беше стоял на завет в един килер заедно със своето скъпоценно, с най-първокласното, с единственото си притежание, прегръщайки го и пазейки го от увреждания. Сега най-лошото вече бе минало, те се насочиха към пристанище — поне доколкото знаеше, — и той любовно върна съкровището си върху златната му кукичка в салона.

Негово притежание… Изразът не беше верен. Защото ако съществуваше нещо такова, то притежаваше него.

Като дръпна монашеската роба по-стегнато около атлетичното си тяло, той седна на пода срещу Агозиена, заемайки поза лотос, без нито веднъж да си позволи да отклони поглед от мандалата. Беше сам, прекрасно сам — личната му прислужница беше избягала, може би беше мъртва — и нямаше никой, който да нарушава спокойствието му. Тялото му потръпна от неволно удоволствие в чисто очакване на предстоящото. Беше като наркотик — най-чистият, екстатичен, освобождаващ наркотик — и той никога нямаше да му се насити.

Скоро останалата част от света щеше да усети онова, което той усещаше.

Той седна спокойно, пулсът му и душевното му безпокойство се уталожиха. Накрая с внимание, което бе едновременно възхитително и вбесяващо, той позволи на главата си да се изправи и на очите си — да погледнат безпределното чудо и тайна на Агозиена.

Но дори когато го стори, нещо нахълта в личния му свят. Необясним мраз накара крайниците му да затреперят под копринените одежди. Осъзна, че в стаята се надига смрад — миризма на мухъл и гъсти гори, потискайки напълно мекото благоухание на маслени свещи. Безпокойство прогони чувството му на очакване и желание. Беше сякаш… но не, не бе възможно…

С внезапно предчувствие той се обърна да погледне зад рамото си. И за негов ужас и смайване, то стоеше там — не наведено, да търси врага си, а по-скоро спускайки се върху него с почти осезаеми глад и желание. Той бързо се изправи на крака с бълбукащ вик, падна върху една малка масичка и се срути на пода, но вече усещаше, че живата му субстанция, изсмукана от него, бива издърпана в черна и съвършена празнота, от която няма връщане…

Скоро в „Пеншърст“ спокойствието се възцари отново. Гърлените викове и звуци на борба се стопиха в димния, натежал от сол въздух. Мина една минута, после втора. Тогава входната врата към апартамента бе отворена с шперц. Специален агент Пендъргаст пристъпи вътре. Той спря в антрето и огледа сцената на опустошение с бледи очи. После, като стъпваше по купчините разрушени предмети на изкуството с прецизността на котка, мина в салона. Скот Блекбърн се бе проснал на килима неподвижен, със съсухрени и изкривени под странни ъгли крайници, сякаш кости, сухожилия и вътрешности — всичко бе изсмукано от него, и бе останала само отпусната, празна торба от кожа. Пендъргаст му хвърли бегъл поглед.

Прекрачи тялото и се приближи до Агозиена. Като се стараеше да не гледа, той протегна ръка, сякаш към отровна змия. Остави копринения саван да падне върху картината, опипа внимателно краищата, за да се увери, че всеки милиметър е покрит. И чак тогава я обърна към себе си, откачи я от златната й кукичка, грижливо я нави и я пъхна под мишница. След което се измъкна бързо и безшумно от апартамента.

79.

Патрик Кемпър, шеф по сигурността на „Британия“, стоеше на мостика и гледаше Кабът Тауър, кацнала на стръмнината на входа към пристанището на Сейнт Джонс, покрай която се плъзнаха. Чу се глух звук от витла, когато един чопър за медицинска евакуация излетя от бака, натоварен с няколко ранени пътници. Полетите на медицинските хеликоптери започнаха веднага, след като бурята бе утихнала и корабът бе влязъл в бреговия им обхват. Звукът на витлата промени тембъра си при издигането на хеликоптера, временно пресичайки гледката на мостика; машината се завъртя и изчезна в далечината. Бордът на кораба приличаше на военна зона — и Кемпър се чувстваше като войник, който се връща от фронта.

Огромният кораб мина през пролива и продължи да забавя. Льосюр и лоцманът на пристанище Сейнт Джонс се мъчеха да запазят контрола над тромавия съд: лишена от своите кърмови електродвигатели, „Британия“ имаше маневреността на плаващ труп на кит. Единственото котвено място на Сейнт Джонс, способно да ги приеме, бе в контейнерния порт и когато два помагащи влекача избутаха кораба надясно, дългата, набраздена с ръжда платформа се показа, заобиколена от група гигантски контейнерни кранове. Котвеното място бързо бе освободено от голям танкер, който сега бе спуснал котва в пристанището.