— Под носа на моята Бес? И при положение, че сме женени от по-малко от година?

— Бес е вашата гаранция, както вие сте нашата — казва той. — Предайте й най-топлите ми благопожелания и й кажете, че следващия път, когато дойде в Лондон, трябва да се отбие в дома ми. Сигурно ще иска да види как напредвам с него. И ако не греша, сигурно ще иска да вземе назаем някои от моите планове: но не може да ми краде строителите. При последното й идване я открих потънала в разговор с моя мазач. Изкушаваше го да избяга, за да изрисува с цветни мотиви имението й. Зарекох се, че вече никога няма да й поверя някого от работниците си: тя ги отмъква, наистина. И я подозирам, че им вдига надниците.

— Тя ще се откаже от плановете си за строителство, докато се грижи за кралицата — отвръщам аз. — Във всеки случай, мисля, че досега трябва вече да е приключила с работата по Чатсуърт. Колко работа е нужна за една къща? Нима и сега не е достатъчно добра? Тя ще трябва да се откаже и от деловите си интереси: ще накарам своите управители да поемат работата й.

— Никога няма да я накарате да предаде на друг грижата за фермите и мините си, и тя никога няма да спре да строи — предрича той. — Голяма майсторка е тази ваша нова съпруга. Обича да строи неща, обича имуществото и търговията. Тя е жена, каквато рядко се среща, предприемач по сърце. Сигурно ще построи много къщи из цялата страна, и ще управлява именията ви като кралство, и ще организира флотилия от кораби за вас, и ще основе династия от вашите деца. Бес ще бъде удовлетворена едва когато всички те станат херцози. Тя е жена, на която единствено имуществото внушава чувство за сигурност.

Никак не ми е приятно, когато Сесил говори така. Самият той се издигна от духовник до лорд толкова внезапно, възползвайки се от успехите на кралицата, че му харесва да смята, че всички са натрупали състоянието си благодарение на падението на църквата, и че всяка къща е построена с камък от абатствата. Той хвали Бес и умението й да се справя с деловите въпроси, само за да намери оправдание за себе си. Възхищава се на печалбите й, защото иска да мисли, че подобни придобивки са достойни за възхищение. Но забравя, че някои от нас произхождат от велик род, който е бил богат много преди църковните земи да бъдат заграбени от алчни парвенюта; а някои от нас имат титли, които се предават от поколения насам. Някои от нас са пристигнали тук като нормански благородници през 1066 г. Това наистина означава нещо, макар и само за някои от нас. Някои от нас са достатъчно заможни и без да крадат от свещениците.

Но е трудно да кажа каквото и да било от това, без думите ми да прозвучат надменно.

— Моята съпруга не прави нищо, което не е подобаващо на положението й — казвам, а Сесил се изсмива тихо, сякаш знае точно какво си мисля.

— У графинята и нейните способности няма нищо, което да не приляга на положението й — казва той гладко. — А нейното положение наистина е много високо. Вие, Талбот, сте най-видният благородник в Англия, всички знаем това. И постъпвате правилно, като ни го напомняте, за да не би някога да направим грешката да го забравим. И всички ние в двора ценим здравия разум на Бес: тя е наша любимка от много години. С огромна наслада я наблюдавах как се омъжва за все по-високопоставени мъже. Разчитаме на нея да превърне замъка Тътбъри в приятен дом за шотландската кралица. Графинята е единствената домакиня, която можем да имаме предвид. Никой друг не може да подслони кралицата на шотландците. Всеки друг дом би бил твърде обикновен и посредствен. Никой освен Бес няма да знае как да се справи. Никой освен Бес не може да се представи така блестящо.

Това ласкателство от страна на Сесил би трябвало да ме задоволи: но явно се връщаме отново към Бес, а Сесил би трябвало да помни, че преди да се оженя за нея, тя беше жена, появила се от нищото.

Зимата на 1568 г., замъкът Болтън: Мери

Ще бъде тази вечер. Ще избягам от замъка Болтън, техният така наречен, soi-disant, „непревземаем“ йоркширски замък, още тази нощ. Част от мен си мисли, че няма да се осмеля да го сторя; но изпитвам по-голям ужас от това да бъда хваната като в капан в тази страна и неспособна нито да продължа напред, нито да се върна назад. Елизабет прилича на дебела рижа котка върху възглавничка: доволна е да си седи и да мечтае. Но аз трябва да си върна трона; и през всеки ден от изгнанието ми положението става все по-тежко за мен. В Шотландия има замъци, чиито собственици все още са на моя страна и аз трябва да им изпратя незабавно подкрепления. Има войници, готови да тръгнат на поход под моето знаме: не мога да ги карам да чакат. Не мога да оставя поддръжниците си да умрат, защото на мен ми липсва кураж. Имам обещанието на Ботуел, че ще избяга от Дания и ще се върне да командва моите армии. Писах на краля на Дания, настоявайки за свободата на Ботуел. Той е мой съпруг, консорт на една кралица: как се осмеляват да го задържат, вярвайки на думата на дъщерята на някакъв търговец, която се оплаква, че й бил обещал брак? Това са глупости, а оплакванията на подобна жена са без значение. Разполагам с френска армия, която се събира да ме подкрепи, и обещания за испанско злато, с което да им платя. Най-важното, имам син, скъпоценен наследник, mon bebe, mon cheri, моята единствена любов; а той е в ръцете на враговете ми. Не мога да го оставя на техните грижи: той е само на две години! Трябва да действам. Трябва да го спася. Мисълта, че за него не се полагат подобаващи грижи, че не знае къде съм, че не разбира, че съм била принудена да го оставя, изгаря сърцето ми като язва. Трябва да се върна при него.

Елизабет може да се бави: но аз не мога. В последния ден от безсмисленото й разследване получих вест от един от благородниците на Севера, лорд Уестморланд, който ми обещава помощта си. Той казва, че може да ме измъкне от замъка Болтън, може да ме отведе до крайбрежието. Уредил е в Норталъртън да ни чака керван от коне, а в Уитби — кораб. Пише ми, че в мига, в който кажа, може да ме отведе до Франция — а веднага щом се прибера безпрепятствено там, в страната, където са близките на покойния ми съпруг, където бях възпитана като кралица, късметът ми в миг ще обърне посоката си.

Не отлагам, както би отлагала Елизабет. Не се бавя и не се чудя как да постъпя, и не се оттеглям в леглото, преструвайки се на болна, както прави тя винаги, когато се страхува. Аз виждам един шанс, когато ми се предостави, и го приемам като смела жена. „Да“, казвам на спасителя си. „Oui“, казвам на божествата на късмета, на самия живот.

А когато той ме пита: „Кога?“, аз казвам: „Тази вечер.“

Не се боя, не се страхувам от нищо. Избягах от собствения си дворец в Холируд, когато бях пленена от убийци, избягах от замъка Линлитгоу. Те ще разберат, че могат да ме заловят, но не могат да ме задържат. Самият Ботуел ми каза веднъж това; каза ми: „Човек може и да те залови; но се придържай към вярата си, че никога не може да те притежава.“ А аз отвърнах: „Аз винаги съм кралица. Никой мъж не може да ми заповядва.“

Стените на замъка Болтън са от грубо издялан сив камък — сградата е построена да устоява на оръдия; но аз имам въже около кръста и дебели ръкавици, за да предпазя ръцете си, и здрави обувки, за да мога да се оттласна с крака. Прозорецът е тесен, съвсем малко повече от процеп в камъка, но аз съм слаба и гъвкава, и мога да се извия и да се измъкна и да седна с гръб към самия ръб на бездната, като гледам надолу. Вратарят поема въжето и го подава на Агнес Ливингстън и я наблюдава, докато тя го завързва около кръста ми. Той й показва с жест да се увери, че е стегнато. Той не може да ме докосва, моето тяло е свещено, затова тя трябва да прави всичко под неговите указания. Наблюдавам лицето му. Той не е мой поддръжник, но му е платено добре и той изглежда решен да изпълни ролята си в това. Мисля, че мога да му се доверя. Отправям му лека усмивка и той вижда как устната ми потрепва от страх, защото казва, с грубия си северняшки акцент: „Ни съ бой, миличка“. А аз му се усмихвам, сякаш го разбирам, и го гледам как навива въжето около кръста си. Той се напряга, а аз се извивам до самия ръб и поглеждам надолу.