Виждам го и го пожелавам. Истината е толкова проста и греховна. Виждам го и разбирам, че той може да опази този трон за мен, да победи тези двулични блюдолизци заради мен, да се изправи в сблъсък с Джон Нокс и мъжете, които ме мразят, да сплоти тези непримирими лордове, да изиска издръжката ми от Франция, да ме защити от Англия, и да ме направи кралица тук. Никой друг не може да го направи. Те не се страхуват от никого освен от него. И затова аз не искам никого освен него. Той е единственият мъж, който може да ме опази, който може да ме спаси от тези варвари. Сам свиреп и жесток, той може да ги управлява. Гледам го и знам, че той е мъжът, който ще ме отведе до съдбата ми. С него ще господствам над Шотландия, с него мога да завладея Англия.

Дали той разбира това в мига, когато ме вижда — спокойна и красива на трона си? Не съм такава глупачка, че да оставя желанието да проличи на лицето ми. Гледам го спокойно, кимам му и отбелязвам, че майка ми е имала най-голямо доверие именно на него от всички лордове, и той й е служил почтено. Знае ли той, че докато говоря толкова хладно, усещам как сърцето ми блъска с всичка сила под роклята, а избилата от нервно напрежение пот щипе кожата ми?

Не узнавам това, дори по-късно, все още не знам. Той така и не пожела да ми каже, нито дори когато вече сме любовници и си шепнем в нощта; не искаше да ми каже и тогава, а когато питам, той се засмива лениво и казва: „Един мъж и една девойка…“

— Едва ли мога да бъда наречена девойка — казвам.

— Далеч по-лошо — казва той. — Омъжена жена, многократно омъжвана жена, и кралица.

— Е, и как разбра, че те желая?

— Скъпа, знаех, че си жена, следователно неминуемо щеше да пожелаеш някого.

— Но как разбра, че това си ти?

— Е, кой друг беше налице?

— Няма ли ми да кажеш?

— Ти беше там, вкопчена в трона си, бореща се да го запазиш, отчаяно нуждаеща се от помощ. Някой щеше да те похити и да се ожени насила за теб. Ти беше като дива птица, върху която само трябва някой да хвърли мрежа. Тогава дойдох аз, копнеещ за богатство и високо положение, и за възможността да уредя някои стари сметки и да управлявам Шотландия. Не би ли казала, че сме родени един за друг?

— Не ме ли обичаш? Никога ли не си ме обичал?

Той ме придърпва в прегръдките си и устата му покрива моята.

— Ни най-малко. Ни най-малко, моя френска блуднице, моя скъпа лисичке, моя, само моя.

— Не — казвам, когато тежестта му се отпуска върху мен. Винаги му казвам това. Това е думата, която означава желание, за мен, за нас. Това е думата, която означава „да“. „Не“.

16 януари 1572, Уестминстър Хол, Лондон: Джордж

Лондон прилича на град в траур. Никога не съм виждал нещо подобно, откакто младата Елизабет беше отведена от Тауър, за да бъде държана като затворница в провинцията, и толкова се страхувахме, че повече никога няма да се върне здрава и читава у дома. Сега нейният братовчед се отправя на друго страшно пътуване, от Тауър към Звездната палата в Уестминстър Хол. Но този път нареждането за това е дадено от нас, протестанти, англичани, срещу един протестант и англичанин. Как се стигна дотук?

Утринта е студена, още е тъмно — за Бога, защо хората не са още в леглата си? Или не се занимават с делата си? Защо са тук, наредени се от двете страни на улиците, нещастно смълчани, изпълвайки тесните улици с лоши предчувствия? Сесил заповяда на стражите на кралицата и на хората на кмета да поддържат реда, а зад широките им рамене надзъртат бледите лица на обикновените мъже и жени, надяващи се да видят как минава братовчедът на кралицата, надяващи се да могат да му подвикнат, че се молят за спасението му.

Те не получават възможност да сторят дори това. Разбира се, Сесил не се доверява на никого, нито дори на скръбното добросърдечие на английската тълпа. Той нареди на стражите да откарат Норфолк в Уестминстър Хол с кралска баржа по реката. Веслата прорязват водата под звуците на биещите барабани, на пилона няма знаме. Норфолк пътува без отличителния си флаг, без херолда, който да оповестява пристигането му, без доброто си име: непознат на самия себе си.

Това сигурно е най-мрачният миг в живота му, той сигурно е по-самотен от всеки човек на света. На децата му е забранено да го виждат, Сесил не му позволява никакви посетители. Той дори нямаше адвокат, който да го посъветва. Той е самотен като човек, който вече е застанал на ешафода. Дори повече, защото до него не стои дори свещеник.

Няма нито един човек сред нас, нито един от нас, двайсет и шестимата перове, призовани да го съдим, който да не си представя себе си на негово място. Толкова много от нас изгубиха приятели или роднини, загинали на ешафода през тези последни няколко години. Спомням си за Уестморланд и Нортъмбърланд — и двамата, отдръпнали се от мен, и двамата прогонени далече от мен и от Англия, съпругата на единия — изгнаница, вдовица на мъртъв предател, а съпругата на другия — укрила се в земите си, заричаща се, че не иска да знае нищо за каквото и да било. Как можа това да се случи в Англия, в моята Англия? Как можахме толкова бързо да изпаднем в състояние на подозрителност и страх? Бог е свидетел, че сме по-изплашени и по-недоверчиви един към друг сега, докато Филип Испански застрашава нашето крайбрежие, отколкото бяхме, когато той беше женен за старата ни кралица и седеше на английския трон. Когато имахме един испанец за свой крал-консорт, който властваше над нас, ние бяхме по-малко изплашени, отколкото сме сега. Сега изпитваме ужас от него и от неговата религия. Как е възможно това? Човек, който не знае кои са приятелите му, който не знае какъв е светът, човек, който не познава слугите си и своите съюзници, е напълно сам.

Ще трябва да съдя своя приятел, Томас Хауърд, херцога на Норфолк, пер като мен, и ще трябва да слушам подли приказки. Не се доверявам на показания, изтръгнати насила от затворници, които крещят от болка. Кога изтезанията се превърнаха в нещо, което е прието като съвсем нормално в затворите, с мълчаливото съгласие на съдиите? Не се намираме във Франция, където изтезанията са утвърдена от закона практика, не сме испанци, превърнали жестокостта в изкуство: ние станахме протестанти, за да може религията да бъде личен въпрос, а не да бъде налагана чрез огъня и кладата. Ние сме англичани, и подобно зверство е незаконно, освен по специално искане на монарха в най-тежки времена. Така стоят нещата в Англия.

Или поне така е редно да бъде.

Или поне така беше някога.

Но тъй като съветници на кралицата са мъже, които не трепват от малко варварство, откривам, че сега ми се представят всевъзможни доказателства и от мен се очаква да си затворя очите пред тях. Мъже, които от години смятам за свои приятели, могат да бъдат обявени за изменници и отведени на ешафода, след като пътят им дотам е постлан с признанията на техните сломени от изтезания слуги. Това е новото правосъдие на Англия, където показанията биват насила изтръгвани от хората, от мъчители, които трупат камъни върху коремите им, а на съдията се нарежда предварително каква присъда да произнесе. Където прекършваме духа на пажовете, за да можем да прекършим врата на господаря им.

Не, не знам, наистина не знам. Не за това се молехме, когато копнеехме за нашата Елизабет. Това не е новият свят на мир и сговор, който мислехме, че ще ни донесе новата принцеса.

Мърморя на себе си всичко това, докато пътувам, твърде мудно, в собствената си баржа надолу по реката към стъпалата на кея в Уестминстър, за да сляза от люлеещата се лодка, доплавала по тъмна река, и да се кача по влажните стъпала и да мина през терасата на двореца към залата, по-сломен в този миг, отколкото някога преди, докато великият план на Сесил да опази Англия от папистите, от испанците, от шотландската кралица, достигне върховния си, последен етап. Разорен, с унищожено състояние, длъжник на собствената си съпруга, собственият ми свят — окаян и разбит на парчета, шпиониран съм от собствената си съпруга, а жената, която обичам, е опозорена от собствените си лъжи, предател на моята върховна повелителка, на своята кралица, съсипан от другата, някога обичана кралица. Вдигам глава и влизам в залата с походката, която би трябвало да е присъща на един Талбот — като лорд сред равните нему, както би пристъпвал баща ми, и неговият баща преди него, всички ние в дългата редица мъже, носили това име: и си помислям: мили Боже, невъзможно е някой от тях да се е чувствал така, както се чувствам аз: толкова несигурен, толкова дълбоко несигурен, и толкова объркан.