Нашата Елизабет, протестантската принцеса, която знае цената на хубавия имот така добре, както и ние, останалите, която, също като нас, обича мира, земята и сигурността, която парите дават. Тя разбира много добре цената на нашата преданост към нея. Всички ще бъдем добри протестанти и верни поданици, ако тя ни остави да си запазим отмъкнатите папистки богатства и се погрижи никога повече папистка да не заеме трона ни и да не застраши отново богатството ни.

Бях се погрижила да заема място, близко до нея още от най-ранните години, както поради пресметливост, така и по предпочитания. Израснах в протестантско семейство, на служба при великата лейди Франсес Грей. Бях компаньонка на лейди Джейн Грей, и служех на един Бог, който възнаграждава усърдната работа. Бях в Хатфийлд, когато лично моят приятел Робърт Дъдли донесе вестта, че старата кралица е мъртва и Елизабет е наследницата. Присъствах на коронацията й като красива и заможна вдовица (Бог да благослови моя съпруг Кавъндиш за това), а следващият ми съпруг, Уилям Сейнт Лоу, беше назначен от нея за главен иконом на Англия. Долових погледа му по време на вечерята след коронацията й, и разбрах, че той ме погледна и видя една красива трийсетгодишна жена, с огромни земи, които се простират изкусително редом до неговите собствени. Скъпият Кавъндиш ме беше оставил толкова заможна, че навярно можех да сключа още по-успешна брачна сделка. Като един такъв се споменаваше сър Джон Тин от Лонглийт, а имаше и други. Но, да си кажа истината, Уилям Сейнт Лоу беше красив мъж и аз го харесах заради самия него. Освен това, макар сър Джон да притежава Лонглийт, който е дом, за какъвто всяка жена може да копнее, земите на Уилям Сейнт Лоу бяха в моята родна провинция Дербишър, и това накара сърцето ми да забие по-бързо.

Знаех, че със съпруг като него, и с добра протестантска кралица на трона, никой няма да постави под въпрос произхода на два златни свещника, които някога са стояли на олтар, а сега — на най-хубавата ми маса. Никой не би се тревожил за някакви си триста красиви сребърни вилици, две дузини златни кани, няколко изящни съда от венецианско стъкло, и сандъци със златни монети, които изведнъж се появиха в описите на домашните ми вещи. Нима, в името на протестантския Бог, когото всички ние почитаме и пред които се прекланяме, някой би безпокоил една предана на престола вдовица, която не е сторила нищо, освен да обича красивите вещи, с които е имала късмета да се сдобие? Едва ли би се вдигнал твърде голям шум за земи, които са принадлежали някога на църквата, а сега принадлежат на мен. И не би трябвало. „Не връзвай устата на вол, кога вършее“4, казваше ми моят Кавъндиш, а понякога, не съвсем на шега, „Бог помага на онези, които сами си помагат.“

Но никой от нас — кълна се в Богородица — никой от нас, дори в най-голямата си алчност, не би приел замъка Тътбъри дори и даром. Ще струва повече да се приведе в ред, отколкото да се събори и да се започне отново. Просто си представям как моят Кавъндиш го оглежда внимателно и ми казва: „Бес, любима, един замък е много хубаво нещо, но къде е печалбата от него?“ И двамата щяхме да си тръгнем и да се насочим към по-добро вложение: нещо, което можем да купим евтино и да го подобрим.

Когато си спомням Кавъндиш, няма как да не се удивя на новия си съпруг, графа. Неговото семейство притежава половин Англия от столетия, и от цяла вечност отдава под наем този имот, Тътбъри; но са го оставили да западне и да се разруши толкова много, че не може да върши работа нито на тях, нито на някой глупак, който би склонил да ги освободи от грижите за него. Разбира се, моят съпруг графът не умее да забелязва и разбира подробностите, на него никога не му се е налагало да тормози ума си с вулгарните въпроси за печалбите и загубите. В края на краищата, той е благородник, не търговец като моя Кавъндиш. Той не се издига постепенно, както беше с моя Кавъндиш, както се гордеех, че става и с мен. Моят съпруг, графът, има толкова обширни земи, толкова много хора са негови слуги, арендатори и васали, че няма представа какви печалби изкарва и какви са разноските му. Кавъндиш би се отвратил до дън душа от такова отношение към деловите въпроси; но така е с благородниците. Самата аз не го правя: но разбирам достатъчно, за да му се възхищавам.

Не че има нещо лошо в селото Тътбъри. Пътят, който се вие през него, е достатъчно широк и достатъчно добре построен. Има прилична кръчма и хан, който в старите дни явно е бил църковен приют за бедняци, преди някой да предяви претенциите си към него и да го заграби — макар че, като гледам сградата и полята наоколо, се съмнявам, че е имало добра печалба. Има хубави ферми, плодородни ниви и река, която тече дълбока и бърза. Това е равнинна земя, не е пейзажът, който обичам: стръмните скатове и ниските долини на Дербишърските хълмисти земи. Всичко е по-скоро равно и еднообразно, а замъкът Тътбъри е разположен на върха на собственото си малко възвишение като череша върху купичка с млечен крем. Пътят към замъка се извива нагоре по това малко възвишение като пътека по сметище, а на върха има красива входна порта, построена от хубав камък, и внушителна кула, която ви вдъхва надежда за по-добро; но скоро преживявате разочарование. От вътрешната страна на стената, която опасва замъка отляво, има малка каменна къща, която почти се обляга на влажната стена, с голяма зала отдолу и лични покои отгоре, с кухня и пекарна отстрани. Това, представете си, ще бъдат покоите на шотландската кралица, която е родена в замъка Линлитгоу и израснала в замъка Фонтенбло и вероятно ще е доста изненадана да се окаже подслонена в тази сграда, в която зиме не прониква почти никаква дневна светлина и из която постоянно се носи вонята от близкото сметище.

На отсрещната страна на вътрешния двор са жилищните помещения на пазача на замъка, където се предполага, че аз и милорд трябва да се гушим в изградена отчасти от камък, отчасти от тухли постройка с голяма зала отдолу и жилищни помещения отгоре и — слава на Бога — поне с прилична камина, достатъчно голяма да побере едно дърво наведнъж. И това е всичко. Постройките са в лошо състояние, каменната външна стена е готова всеки миг да рухне в канавката, плочите на всички покриви са се разхлабили, на всеки комин гнездят врани. Ако кралицата се изкачи на върха на кулата отстрани до покоите си, пред нея може да се разкрие изглед към околност, равна като резен сирене. На юг има някои гъсти гори и добри възможности за лов, но северът е равен и скучен. Накратко, ако това място беше красиво, щях да настоя пред съпруга ми да го построи отново и да направи добър дом за нас. Но той прояви твърде малък интерес към него, а аз не проявявах никакъв.

Е, сега вече проявявам интерес! Катерим се мъчително по хълма, докато моите хубави коне се подхлъзват и рият в рядката кал, а коларите крещят: „Давай! Давай!“, за да ги накарат да опънат хамутите и да извлекат каруците нагоре по хълма. Вратите на замъка са отворени и ние влизаме, люшкайки се, във вътрешния двор и намираме там всички слуги, със зяпнали уста, в мръсни дрехи, момчетата от готварницата, чието задължение е да въртят шишовете, без обувки, конярите без шапки, всичките по-скоро с вид на роби току-що освободени от турска галера, отколкото на слуги в дома на благородник, очакващи да служат на една кралица.

Скачам от коня си, преди на някого да му дойде на ума да дойде да ми помогне.

— Слушайте, долни отрепки такива — казвам раздразнено. — Трябва да приведем в ред това място до края на януари. И ще започнем сега.

Януари 1569, на път от замъка Болтън към замъка Тътбъри: Джордж

Тя е истинско наказание и главоболие, жена, пълна с прищевки и капризи, тя е истински кошмар и извор на беди, и много, много велика кралица. Не мога да отрека това. От глава до пети, през всеки ден от живота си, дори когато създава най-големи неприятности, дори когато е изцяло погълната от създаването на проблеми, тя е наистина велика кралица. Никога преди не съм срещал жена като нея. Никога преди не съм дори виждал кралица като нея. Тя е необикновено създание: меняща бързо настроенията си, непостоянна, създание, изтъкано от въздух и страст, първото сред смъртните същества, които съм срещал, за което мога да кажа, че е наистина божествено. Всички крале и кралици стоят по-близо до Бог от обикновените мъже и жени, но това е първото същество, доколкото се простира моят опит, което го доказва. Тя наистина е докосната от Бога. Тя е като ангел.